Петър Бобев
Белият лоцман (7)

7

Цели две седмици Белия стоя затворен в тесния фиорд, додето раната му заздравя напълно. В туй време на пострадалата звезда израсна нов лъч, а отчупеният лъч пусна още четири израстъка и се превърна в някаква своеобразна морска комета. Човекът, случайно открил сред сандъците кутия с въдици, по цял ден ловеше риба, като слагаше за примамки скариди. Сегиз-тогиз той слизаше до самата вода в тихото заливче и в миг Белия доплуваше пред него, като пляскаше доволно с опашка, а малките му игриви очи грееха с доверие и обич.

Рибарят му подхвърляше някоя риба и още във въздуха делфинът я лапваше като куче, гмурваше се да я глътне под водата и отново заставаше в очакване пред благодетеля си. Втора риба, трета, четвърта, пета — докато се изпразнеше торбата. Тогава човекът пак се натъкмяваше на скалата с въдицата. А трябваше да се труди здраво, защото храненикът му, добил предишния си апетит, беше все гладен.

Болната акула вече не им досаждаше, прогонена от миризмата на рибните остатъци в залива, от противната й миризма на умряла риба.

Когато свършеше закуската, почваха игрите. Човекът пускаше във водата една развалена, издута консерва, а Белия се засилваше отдолу, удряше я с чело и я подхвърляше високо над водата като топка. Блъсваше я повторно, потретваше — додето я изхвърлеше на брега. Тогава човекът я търкулваше отново и играта продължаваше още по-разгорещено.

Този ден сякаш зората беше по-ярка отпреди. От острова до хоризонта, над който висеше разжареният диск на изгряващото слънце, трептеше лъкатушен ручей от течно злато. Морските птици летяха над океана с крясък.

Играта беше започнала много рано, призори. Игра занимавка, забрава! Без нея нещастният крушенец щеше да полудее. Само тя отвличаше потискащите мисли, отчаянието.

Внезапно той се пресегна и измъкна кутията на брега, а делфинът, прекъснат в разгара на играта, го изгледа разочарован.

— Виж какво, Белчо! — промълви човекът. — Умен си, знам, ама я да проверим дали те бива и за още нещо.

Съзнаваше, че животното не го разбира — и все пак по-леко беше, като го слушаше някой друг. По-добре, отколкото да си бъбре сам…

Взе едно колче, изхвърлено на кораловия пясък сред изсъхналите водорасли, и го запокити насред залива. Делфинът мигом го захапа.

— Носи! — заповяда крушенецът.

Белия се спря на място, вперил в него учуден поглед.

— Донеси го де! — повтори човекът.

Но като се убеди съвсем, че новият му приятел не го разбира, нагази във водата и хвана колчето.

— Носи!

Делфинът понечи да се дръпне, но му хрумна нещо друго. Отпусна дървото, после се гмурна надолу, отърка се в човека и го тикна в дълбокото. Човекът неволно се смути. Какво ли ще му стори сега? Та всъщност това е едно диво животно, от него може да се очаква всичко. А той така лекомислено го доближи.

Пъргавото бяло тяло се виеше край него, издигаше го, потопяваше го и отново го измъкваше с гръб над водата.

Неочаквано озъбената челюст се отвори и налапа ръката му.

Нима и тъй?

Но не!

Челюстите не се стегнаха. Явно, това беше нежно, приятелско хапане, както си играе умно куче.

Успокоен, с два замаха на ръцете човекът достигна брега.

— Значи, игра! — засмя се той, като се отръска от водата. — Мечешка игра, ама сърдечна, виждам.

Сети се защо бе направил тази сутрешна баня и отново подхвърли колчето.

— Носи!

Делфинът го захапа във въздуха.

— Дай!

Белия пак стисна устни, но сега по-скоро разбра, пусна плячката си, зацвърча ласкаво.

Опитаха още веднъж, и още, и още.

— Ти си много досетлива животинка, Белчо! — похвали го човекът, като му подхвърли за награда още няколко риби.

Забавляваха се тъй няколко часа. Приятелят му капна от умора, а Белия все не се насищаше. Играеше, му се. Беше неуморим.

— Сега да се нахраня и аз! — подметна човекът, като тръгна към колибата си.

Внезапно той се закова на място слисан. Сетне побягна като луд нагоре към върха. Свали ризата си тичешком и я размаха нетърпеливо. Подплашените птици се вдигнаха във въздуха тревожно.

Дали ще го видят? Дали най-сетне ще се избави, дали ще се прибере пак в родния град, при своите близки, при вечно тракащата шевна машина, дали?

Параходът пъплеше към хоризонта, някаква черна драскотина върху кристалния гръб на океана, а подире му се стелеше димна опашка.

Ще видят ли? Ще видят ли?

Той не можеше да чака бездеен на едно място. Притича до брега, насъбра сухи водорасли, размесени с изсъхнали, почервенели от времето раци, отнесе ги горе и щракна запалката. Огънят се разгоря бавно, със съскане, запуши. А нещастникът, изтръпнал от очакване, от надежда и боязън, духаше, духаше.

Издигна се висок стълб дим, източи се в синьото небе.

Сега трябва да го видят! Трябва!

Донесе още водорасли.

Трябва!

А корабът се отдалечаваше все повече и повече, смали се, изчезна и само една мътна ивичка дим сочеше пътя, по който бе минал.

Човекът седна върху скалата, подпря глава с ръце, клюмна. Отминаха, не го видяха. Ясно е. Отбягват тези места, заобикалят отдалече. И никой няма да му помогне. Никой. Защо чака тогава? Трябва сам да намери изход, сам да се измъкне! Не бива да стои повече със скръстени ръце, да се осланя на слепия случай! Нека стегне лодката, да опъне като платно брезента й!

А где ли е сушата? Там, нейде си на юг, естествено, но колко часа, колко дни трябва да се лута, дорде я достигне. Нищо! Ще се лута. Все е по-добре. И в безпътното лутане може да срещне кораб, а то, ако стои все тук, никой няма да мине. Само такива заблудени в бурята като него.

Изправи се и погледна наоколо. В краката му лежеше жалък и безпомощен, захвърлен в синия безкрай, самотният остров, петстотин-шестстотин метра в диаметър, ограден от крепостта на своя коралов пръстен, който раздираше безпощадно атлазеноблестящата кожа на океана. Върху пречупващите се вълни пробягваха бели разпенени зайчета, а подире им оставаха нетрайни зеленикави дири. На изток и на запад, додето стигаше погледът, се жълтееха плитчините на кораловия лес. Колко ясно личеше отгоре всичко. Подводната планина достигаше почти до повърхността, а скалистият остров беше най-високият й връх. Върху плоското било се издигаха кораловите рифове, препречили пътя на корабите с опасна бариера. И само един пролом, безопасен проход сред коварните подводни скали — ей там оная синя ивица до острова, широка една миля, по която се бърчеше течението, ленива пълноводна река, потекла като земните си сестри през дълбока клисура.

Сега морето само се жълтее над опасните подмоли, но когато настъпи отливът и се озъбят настръхналите коралови хребети, то отново ще се покрие с пяна, ще побелее сърдито и заплашително, ще зашумят грозните усукани въртопи.

Крушенецът метна ризата на голото си рамо и заслиза унило от камък на камък, а птиците пак накацаха в гнездата си. Залови се веднага за работа. Мястото на мачтата беше готово, оставаше да заякчи основата й с два-три клина.

Докато той се мъчеше да нагласи мачтата, Белия, притихнал, го гледаше недоумяващ. Какво ли се суети това странно, това добро същество?

Човекът го видя. Остави работата си. Приближи до входа на фиорда. После мълчаливо, някак унило разбута струпаните коралови късове с мачтата и разчисти заприщеното устие.

— Хайде, Белчо, свободен си! — прошепна той с болка в гласа. — Ти си вече здрав. Ще се оправиш и без мене. Иди си! Ех, ще ми бъде малко мъчничко, свикнахме един с друг, но няма как! Утре или вдругиден ще опъна и аз платното.

Делфинът все не можеше да разбере, а следеше човека с учуден поглед. Приближи изхода, надзърна вън, върна се и неочаквано със скок се понесе към морето.

— Ех, поне да се бе обърнал, сбогом да ми кажеш! — въздъхна полусериозно-полушеговито човекът, преди да продължи работата си.

А Белия, опиянен от свободата, от бликащото здраве из цялото му тяло, се стрелкаше напред като бяла мълния сред разплискания лазур.

Приведе глава, гмурна се, полетя надолу, над самото дъно, което се спускаше към дълбините в леко наклонени тераси, натрупани с корали и цели джунгли водорасли. Разкошните багри бързо потъмняха, удавени в синия здрач.

Той отново бе попаднал сред своя свят, където всяка краска изпепелява в синкава сивота и безличие, където пъстротата е безсмислица, безцелно струпване на шарки, които никого не радват.

Такова великолепие, излишен разкош, скъпернически заровен под блестящо синьото покривало.

Неговият свят, познат и близък, където тревите се вият в гигантски ливади над ниските каменни горички, където не растенията, а животните цъфтят и където звездите пълзят по дъното — светът на привидното мълчание. Сред тази мрачна стихия зрението е безсилно, та кой взор може да проникне на повече от двадесет-тридесет крачки напред, затова пък слухът е всичко. Врага ще видиш, когато е вече твърде късно, а звукът ще те предупреди отдалече, километри далече. И в този свят на звуци, рояци бръмнали звуци, Белия се оправяше най-лесно, тук беше неговата сила.

Ето, преди да го е видял, той чу стария октопод. А в следния миг го съзря свит като дебнеща котка пред гигантската мида, която тъкмо отваряше раковините си. Осморъкият отскочи към нея с тласък и мушна в зигзаговата й пролука един коралов отломък. Мидата полудя, напъна мускули, а хитрият нападател провря едното си пипало, докопа тялото й и го задърпа навън.

Ненадейно крехкият коралов къс се счупи с трясък и мощните черупки захапаха непредпазливия крак като огромен капан. Главоногото се дръпна рязко, подскочи, размята се диво. Цветът му се менеше бързо — зелен, виолетов, розов, черен — напразно! Яката жива клопка държеше упорито, в някаква неотслабваща конвулсия на самоотбрана. Изплашени риби, охлюви, раци, звезди се пръснаха встрани да се спасяват кой как може, а коралите и актиниите сгърчиха пипала, превърнали се по чудо в неразпукнати цветни пъпки.

Белия отмина нататък, изскочи на повърхността, пое въздух и отново се гмурна сред синия разлюлян простор.