Петър Бобев
Белият лоцман (15)

15

Мъглата се разсея след изгрев. Отначало пооредя, после се накъса на малки дрипави облачета, които се хлъзнаха по водната повърхност и се изтеглиха към юг, отдето бяха дошли. Слънцето плисна целия си блясък. Морето побеля като мляко, а по скалите, по гърбовете на дремещите тюлени и по белите сънливи птици се наслои златна слана.

Толкова злато в една океанска утрин!

Белия преряза като с нож блесналите вълни и приближи малкия фиорд. Едноръкият калмар, след като бе кръстосвал цяла нощ из пролома, се бе прибрал най-сетне навътре в морето, в дълбочините, да се скрие от светлината.

Горе, сред натрупаните сандъци, корабокрушенецът спеше, завит презглава с брезента. Делфинът изцвърча нежно призивния сигнал на племето си, ала приятелят му не се събуди. Повтори, потрети — напразно.

Премина пасаж селди, бръмнали като рой разлютени пчели. Белия се спусна подире им. Настигна ги, подскочи над тях, запляска с плавници, после нагълта лакомо зашеметените риби.

Пасажът се спусна в дълбините. Делфинът го сподири и прелетя над гигантската тридакна. Освободена от врага си след страшното премеждие, тя плакнеше нехайно хриле през полуразкритата си раковина. По дъното се валяха начупени коралови клонки, откъснати при снощната битка.

Животът бе потекъл, както преди. Опустялата тераса около пленения октопод сега отново бе оживяла, отрупана с таралежи, миди и звезди. Един гол охлюв, нагизден с разноцветни ресни като пъстър мъх, гризеше търпеливо цъфналите корали. Два рака пустинници се бореха за една актиния. Победителят нямаше да я изяде, а щеше да я залепи като пазач върху черупката си.

Белия ги зърна мимоходом и отлетя подир изплашените риби.

Ниско над дъното шареше лениво неголяма, напъстрена в черно и жълто риба с някаква особена папагалска човка и пасеше избуялите мъхове животни. Щом съзря връхлитащия делфин, тя се стрелна нагоре към сребристия воден покрив. Белия я подгони не толкова от глад, колкото от любопитство. Другите риби, когато се спасяваха, бягаха към дъното, а тази… Отвори уста и ха, ха да я лапне, а тя, щом достигна водната повърхност, съвсем ненадейно нагълта въздух и се наду като балон до самата муцуна на смаяния преследвач — такъв един странен, бодлив балон.

Белия не бе виждал друг път подобно чудо.

Той се завъртя край нея, огледа я от всички страни, ала не посмя да я нападне. Нямаше как да я глътне — такава голяма! Ех, би могъл да си поиграе с нея като с топка — само да не бяха тия бодли.

Вече бе станал по-предпазлив, не вършеше глупости.

Повъртя се наоколо още малко, погледа я как връхлита отгоре му с шиповете, после кривна към фиорда. Нещо все го влечеше натам, към чудния приятел — един неутолим копнеж за нежност, за взаимност…

Колко приятно гали ръката на човека, колко успокояващо трепти гласът му! И колко е хубаво при него, при това единствено същество в света, от което не бива да се пази, при което може да се отпусне, да забрави безбройните врагове, да забрави зъбатите челюсти, които щракат и дебнат да се нахранят с неговата плът.

Колко е сладко — веднъж поне да не бъде нащрек!

Слънцето се бе разгоряло, огнено-блестящо, а океанът, нагънат в леки запенени бръчки, отново заискри в цялата си синева — разтворен опал над рифовете и тъмен сапфир в дълбочините. Пасатът гонеше по небосвода рой перести облачета, нанизани едно подир друго в дълги редици, сякаш и горе в лазура се диплеха други разпенени вълни.

Човекът се събуди към обяд, отхвърли брезента и се протегна. В същия миг очите му потъмняха, лицето му се удължи в някаква безнадеждна полуусмивка.

Значи, тъй — още живее, още се бори?

Да бе имал поне вода! Една глътка! Не повече! Да разкваси напуканите устни, да залъже пресъхналото гърло. Само глътка! Поне да близне…

Слушал ли бе, или бе чел, че сурова риба утолява жаждата. И то се знае, дори не се бе замислял тогава вярно ли е, или не. Кой би допуснал, че ще му потрябва. А сега, ето…

Гребна с платнената си мрежичка, която бе направил неотдавна от един омацан бинт, и налови няколко скариди. После ги окачи на въдицата. И добре, че имаше риба — толкова риба, която сновеше долу към дъното на бистрия залив. Гъмжило! След пет минути връвта се разлюля. Той я издърпа и откачи от кукичките пет кефала. Отряза им главите и едва сдържащ погнусата си, се залови да ги дъвче сурови, бавно, търпеливо, както бе слушал. Изсмука сока само на три риби, повече не можа. Той беше неприятен сок, някак блудкав, тежък като масло, но все пак освежаваше. Ще не ще, трябваше да се примири с него.

Но докога щеше да залъгва така жаждата си?

А на двеста крачки от него, в сладкия залив, Белязаната се търкаше о бялото дъно да доочисти останалите китови въшки. Над нея, на повърхността, играеше малкото китче и с детска упоритост опитваше да се преметне на гръб.

Колко странен е понякога животът, злорад, ехиден шегобиец! Цял залив сладка вода, а клетникът разквасваше устата си със сурова риба!

Засега стигаше толкова! Той прибра въдиците в джоба на ризата си и се спусна на скалата, която затваряше входа на фиорда. Насили се, измъкна лодката на сухо и се залови да я поправя. Повредата не беше голяма, само една счупена дъска, която можеше да се потегне леко, като се натъпче с морска трева.

Поуспокоен, добил отново надежда да се измъкне от тази самота, от този нацвъкан от птиците остров, човекът тръгна да събира изхвърлените от прилива водорасли.

Изведнъж той се спря. Очите му се разшириха от удивление и радост.

Кокосов орех! С мляко вътре — свежо, разхладително!

Грабна един камък и проби черупката. Отвътре го лъхна киселата миризма на гнило. Кой знае откога морските течения бяха подмятали този плод, за да го домъкнат на този бряг и да му изиграят и тази зла шега.

С отпуснати рамене той се обърна назад. Тогава съгледа Белия, който караулеше напред-назад пред фиорда.

— Здравей, приятелю! — поздрави го той унило, а делфинът при звука на познатия глас полудя от радост, заподскача над водата, сетне приближи към брега на завет от прибоя, като цвърчеше галено.

Човекът се върна, взе останалата риба и му я подхвърли. Белия я лапна още във въздуха.

— А сега на работа! — подкани се сам крушенецът. — Иначе… така без вода…

Уж повредата беше малка, само една пукнатина, а той цял следобед стяга лодката, запушва пробойната, оправя леглата на лопатите, заклинва мачтата.

По едно време прекъсна работа и се изправи.

— Мъка, Белчо! Мъка! — въздъхна той. — Ех, не ме разбираш ти! Слушаш и не разбираш. Гледаш, другари сме само ти и аз, двамина сред океана, а то — нито ти знаеш нещо за мене, за моята мъка, нито аз за тебе — кой си, отде изпадна при мене, къде ще идеш, когато се разделим… Но едно съм сигурен. Не от хубаво и ти си сам като мене…

Делфинът въртеше опашка като вярно куче, насочил към него умния си поглед, изпълнен с безкрайна преданост.

Чак привечер, сметнал, че е готов, човекът опита да изтласка лодката във водата. И тогава босият му крак настъпи черупката с големия бисер. Рукна кръв. Ядосан, той ритна скъпоценната мида във водата. Полуотворената черупка се преметна и плавно полегна на дъното, а вътре, в сянката, едрият бисер заискри с огнен блясък.

Без да подозира какво богатство бе изгубил, обзет единствено от мисълта как по-рано да тръгне, да се махне от този суров, негостоприемен остров, лодкарят хвана веслата и загреба предпазливо да се измъкне от прибоя.

Делфинът, сякаш разбрал всичко, което му предстоеше, се насочи към средата на пролива.

— Хей, лоцман! — провикна се шеговито човекът. — Само на тебе разчитам! Да знаеш!

Белия подскочи и уверено пое напред.

Самотният остров взе да изостава зад водните гребени. Птичите крясъци и лаят на тюлените заглъхнаха, удавени от шума на вълните.

Тази вечер мъглата легна по-рано. Слънцето още се люлееше над хоризонта, когато въздухът помътня, сгъсти се и неусетно бялата па̀ра обгърна света, сякаш бе избликнала от оловния океан, гъста, непрогледна, задавяща.

Внезапно Белия трепна. Преди да разбере какво е това бързо тяло, което летеше насреща му, през разлюлените водни маси се стрелна старата риба меч, още по-настървена отпреди. В плоските й сини очи гореше дива омраза.

Делфинът се гмурна под лодката и изплува от другата страна, а побеснялата риба, измъчена до лудост от нетърпимите паразити, зърнала нещо, върху което да излее цялата си ярост, се блъсна с трясък в дъното на ладията. Острието й прониза дебелата дъска и изскочи отвътре, до краката на лодкаря.

Разбрала грешката си в миг, тя опита да измъкне назад оръжието си, ала дървото притискаше здраво. Рибата заблъска с опашка. Лодката се разлюля, наведе се рязко, гребна вода с борд. Човекът отново се вкопчи в мачтата.

Бясното люшкане не преставаше. Неволен пленник на жертвата си, разярената риба се мяташе на всички страни, а човекът едва смогваше да изгребе водата, която нахлуваше при всяко навеждане на подскачащата лодка.