Петър Бобев
Белият лоцман (20)

20

Зората сияеше в цялата си прелест. Слънцето бе метнало брилянтна мрежа над още неразсънения океан, който се плискаше лениво от край до край, додето стигаше погледът.

Слепият кашалот лежеше спокойно, а вълните го повдигаха нагоре-надолу като кристална люлка, пречупила огъня на слънцето във всички багри на дъгата.

Но той не виждаше тази красота, никога не бе я виждал, осъден на вечна нощ от деня на своето рождение. Целият му живот протичаше в мрак — и долу в морските глъбини, и горе върху грейналата водна повърхност.

Изнурен от нощния лов, заситил глада си, китът дремеше и само от време на време изпускаше по един наведен напред фонтан. Вълните биеха с мек плясък в огромната му четвъртита глава, която ту се скриваше под вълните, ту отново изплувваше.

Неясни, бледи спомени се изнизваха неканени от бедното му съзнание, без образи, без имена — спомени за звуци и осезания, спомени на кожата и ушите. Стари, безредни рояци спомени… Ето — плува в мрака, но не сам, както сега. Кожата му, ушите му долавят близостта на голямото добро същество, което с нежен глас го води със себе си, понявга го доближава, допира се до устните му и впръсква вътре няколко китови глътки гъсто мляко като прясно масло… Или друго — доброто същество все по-рядко и по-рядко му дава мляко, но с ласкав шепот го увлича надолу-надолу, където е много студено и нещо силно притиска дробовете, задушава го. А това е тъй неприятно! Той понечва да се връща нагоре, където е топло, където е леко на гърдите, където може да се диша, а ласкавият призив отново го подчинява, увлича го подире си, за първия урок, за първия лов… Но скоро доброто същество престава да го вика с нежния си глас, почва да страни от него, докато накрай го изоставя съвсем. Той вече е израсъл едър и силен, без да съзнава недъга си. Защото там, в страхотните дълбочини, сред непрогледния мрак, където кашалотът прекарва по-голямата част от живота си, не е нужно зрение, а остър слух. Неусетно той привиква да остава по-дълго под вода, да достига по-големи дълбочини, мускулите му заякват, сланината под кожата му надебелява — сега вече не го плашат придънният студ и невероятният воден натиск. И още нещо, което прави лова му по-лек. Неговата плячка е чудна — зла, нападателна до глупост, — връхлита, опитва да се бори и сама се навира в устата му… Но тъкмо сега, когато е станал голям и силен, започват мъките му. Самците се бият денонощно, чупят челюстите си, блъскат се с чела, хапят се. Послушен на своя нагон, той също налита на бой. Само че докато долу, в бездната, в царството на тъмнината, той е като тях, равен, дори по-добър ловец, горе, на светлото, другите явно го превъзхождат. Слепият усеща кога го нападат, ала не може да види къде ще го блъснат с чело, къде ще го захапят, та да се запази, не може да докопа техните плавници или уродливо тънките им челюсти. Така го прокуждат, принуждават го да броди сам, да кръстосва надлъж и нашир океана. Сам — единак!…

Изведнъж кашалотът замря на място. Този плисък, който долетя от далечината, му беше познат. Той издаваше приближаването на цяла глутница зверове, три пъти по-малки от него, затова пък многобройни, свирепи, въоръжени с остри челюсти като триони.

Дано отминат, без да го усетят!

Слепият се притаи, спря да диша. А за него това не беше трудно. При опасност можеше да издържи така и два часа. Нима се бавеше по-малко, когато диреше лова си в дълбочините?

Но косатките не се излъгаха. Чуха ударите на сърцето му. Водачът им с харпуна, последван от десетина хищника, кривна надясно, други десетина минаха вляво, а останалите се спуснаха към опашката.

Слепият прецени мигновено. Това не беше шега. Трябваше да се спасява. Пое набързо въздух и се гмурна надолу.

Бърза като стрела, косатката с харпуна го догони на часа, завъртя се край главата му, посегна да се вкопчи в устната му, а той, без да я види, само по усет раззина челюсти и захапа гръдния й плавник.

Нападателката отскочи назад, замята се лудо — напразно! Кашалотовите зъби не изпускат, щом веднъж захапят.

Ами сега?

Слепият летеше стремглаво в бездната. Другите хищници отдавна бяха изоставили преследването. Кой бозайник смееше да се мери с него, да го догони в дълбините? А той се носеше все по-надолу и по-надолу, помъкнал със себе си яростно мятащата се стръвница.

Лазурният светлик на водните пластове помътня в гълъбовозелена дрезгавина, сред която се мяркаха черни сенки. Косатката усети, че въздухът в дробовете й се свършва — стана студено, тежко. А кашалотът потъваше с мощни тласъци на опашката си все по-надолу и по-надолу. Изчезна всяка светлинка, всеки здрач. Обгърна ги черен, непрогледен мрак. Мрак и студ! И каква тежест в гърдите! Как се свиваха те в мъчителни спазми за чист въздух!

Едра светеща медуза с дълги разноцветни пипала, сякаш украсени с рубини, се надигна нагоре като балон. Край нея се завъртя мъждукащ орляк рибки с уродливо големи уста. Случайно една от тях мина непредпазливо покрай прекрасния лампион и замря, вцепени се, парализирана от изпръсканата отрова. После пипалата на медузата я обхванаха и поднесоха към фееричната уста.

Мракът отново ги затисна. Но не, не беше пълен мрак. Ето, изплува цял облак светещи скариди, но скоро изчезна нагоре. Преминаха няколко странни риби, тънки, дълги, увиснали отвесно в черната пустош.

Косатката се задушаваше, мяташе се бясно.

А това? Каква е тази червена мъгла, която се издуваше, разгаряше се, усукваше се в огнен водовъртеж? Тежестта на водните маси натискаше тялото й отвред и го смазваше.

А безпощадният мъчител я увличаше все по-дълбоко и по-дълбоко.