Петър Бобев
Белият лоцман (16)

16

Едноръкия не дочака нощта. Глождеше го страшен, ненаситен глад. Трудно се изхранваше вече с една ръка. А там, в тясното подводно дефиле, напоследък му се случваше все лека плячка. Малкият му зъл мозък отново го насочи нататък. Може би и сега щеше да намери нещо.

И ето, плавно, някак величествено-зловещо, шестметровото туловище, подобно на жива торпила, изплувваше от вечния мрак на океанските дълбини. Огромните му фосфоресциращи очи святкаха със сатанински блясъци. Пред тях се вееха като разлюляна гора дебелите му пипала, сред които се гънеше, сякаш опипваше пътя напред, исполинската му ръка.

Наоколо — мрак, такъв черен, непрогледен мрак! А прегладнелият, настървен хищник продължаваше да се носи нагоре и все по-нагоре, като плискаше равномерно водата през водната си фуния.

Отсреща изплува някаква пламтяща уста с наниз завърнати назад зъби, но мигновено отскочи от пътя му. Ято причудливи рибки, обвити в светеща слуз, от която подире им оставаше седефена диря, се втурнаха към тези феерични челюсти и хлътнаха вътре, някак замаяни, хипнотизирани от коварния им блясък, тъй както в лятна вечер се струпват нощни пеперуди край запалената лампа.

Калмарът не ги и погледна. Защото диреше едра плячка, достатъчна да засити глада му.

Виж, това заслужава!

Той метна дългото си ласо ръка, дори успя да докосне гърба на дълбокоморската акула с големите изпъкнали очи, която бе пресякла пътя му, ала смукалата не успяха да се впият. Само острите му нокти отпраха къс от грапавата кожа и — толкова, а изплашената риба се метна назад и изчезна.

Няма що! Все по-често взе да изпуска лова си напоследък. А трябваше да се нахрани, да живее! Трябваше му лека плячка, ясно, но де да я намери? Тя не се среща на всяка крачка.

В мрака се мержелееше бледо безформено петно. Когато наближи, Едноръкия различи облак фосфоресциращи микроорганизми, който висеше над някакви стръмни тераси, насипани с дълбоководна тиня в къдрави преспи. Двуметров рак пробягна нанякъде, а на дъното стояха безучастни, сякаш не усещаха приближаването му, дузина чудновати риби, опрени върху дългите си гръдни перки и опашката като триножници.

Раздвижени от минаването на гигантското туловище, тинестите преспи изведнъж се сринаха надолу. Главоногът отскочи светкавично от тази кална лавина, която размъти водата и продължи да събаря по пътя си нависналите тинести преспи.

По-скоро! Към пролива! Там все ще открие нещо!

Водната му ракета изхвърляше с бързи тласъци водата и го носеше напред, а ненаситният му клюн щракаше алчно.

Неусетно сред мрака се просмука лека дрезгавина. Разбягаха се подплашени сенки. Черната мъгла потъна към дъното, а наоколо се разсея бледа гълъбова светлина, сред която се рееха рояци риби, малки и големи, като черни изрезки.

Точно над него, върху сребристия воден таван, се открои като балон дъното на ладията с прикованата към него риба меч.

Калмарът направи кръг отдолу, все още нерешително, смутен и замаян от светлината, и видя как делфинът префуча нанякъде, а меченосецът се размята още по-лудо. Ала гладът бе станал нетърпим, гладът — законът на живота, неговият двигател, смисъл.

Изведнъж мечът се прекърши с трясък и осакатената риба, обезумяла от ужас, се гмурна надолу да се спасява. В този миг пъргавите пипала я грабнаха в безпощадната си прегръдка.

Усетил от внезапно престаналото клатушкане, че мечът се е счупил, лодкарят изпъшка неволно:

— Най-сетне!

Отпусна се на седалката и избърса с опакото на ръката потта от челото си.

Но виж! На десетина метра от борда водата закипя. Сред пяната се надигна като подводница гърбът на чудовищното мекотело с огромните изпъкнали очи, наподобили отворените врати на две напалени пещи. Гигантският кичур пипала уплиташе в стоманен възел розовосребристото тяло на четириметровата риба.

В първия момент човекът се вцепени, стори му се, че ще припадне от страх, после загреба панически назад.

Къде ли се дяна делфинът?

Впрочем защо ли му е? Какво може да помогне? Сега…

Рибата меч потъна в кратера сред пипалата. Чу се само скърцането на отровния клюн, сетне ненаситното страшилище метна като ласо дългата си ръка. Обхвана лодката, вдигна я във въздуха.

Нещастникът полетя във водата. Зашеметен от удара, изгубил съзнание, той потъна към дъното. А калмарът, изпаднал в безумна ярост при вида на бялата лодка, този най-омразен цвят за всички главоноги, я премяташе като играчка в пипалата си, докато я превърна в купчина трески.

Както кръжеше наоколо тревожно, Белия видя всичко, чу плясъка от падането на човека. Спря на място. Подвоуми се, но само миг. После привързаността надделя над страха. Делфинът се обърна и се стрелна назад, където сред помръкващите сиви струи се премяташе безпомощно тялото на приятеля му.

Гмурна се под него и повече несъзнателно, инстинктивно, тъй както постъпват всички делфини, подложи отдолу широкия си гръб. Това беше направила и майка му някога, когато го бе зашеметил електрическият ток на големия скат.

После се издигна нагоре и измъкна удавника на повърхността. Човекът взе да се съживява, размаха сковано ръце, ала повторно потъна. И повторно делфинът го извлече над водата.

Машинално, все още замаян от падането, човекът се впи с ръце и крака в масивното тяло на спасителя, който изплющя с опашка и се понесе към острова.

Чудовището, улисано да мачка останките на лодката и позаситило глада си с едрата риба, остана надире, погълнато от мъглата, а двамата: делфинът и странният му ездач, се носеха стремглаво през оловните вълни, гмуркаха се и изплувваха сред бялата пяна.

Крушенецът, още не опомнил се от преживяното, по-скоро кошмарен сън, отколкото действителност, стиснал в отчаяна прегръдка облото гладко тяло, привеждаше глава да устои на връхлитащите водни хълмове, затваряше очи, когато се мушваха под тях, и поемаше дълбоко дъх, щом изскочеха над кипналите им гребени.

Трябваше да се задържи, на всяка цена да се задържи за това хлъзгаво тяло! Защото отзад дебнеше самата смърт, надзърташе безпощадна, ненаситна сред разперените пипала. Трябваше!

Неочаквано през булото на мъглата изплува скалата пред малкия фиорд, заливана от кипящата пяна на вълните. Човекът отскочи от гърба на спасителя си, с два замаха достигна брега, покатери се горе и се простря по гръб, задъхан, смазан от умора, а в краката му не спираше да се заканва прибоят.

Нощта отдавна беше прихлупила света, мракът бе обгърнал всичко — черен океан, черна мъгла и черни канари, а човекът продължаваше да лежи неподвижен като труп. Белия се суетеше пред залива смутен, неспокоен като предано куче.

Неусетно мъглата се разкъса, надзърна луната. Край нацепените каменни блокове преминаваха в дрипави повлекла мъглите и ту ги откриваха за миг, ту ги забулваха съвсем, сякаш ги разтваряха в бялата си влага.

Най-сетне нещастникът се размърда, приседна на скалата, обхвана коленете си с ръце.

Пред него се ширеше океанът, призрачно тъмен и недействителен, слял се в една мъглива прозрачност с небето. Тук-там блестяха неправилните, причудливи повлекла на морските течения. И му се струваше, че навътре, далече-далече, се откройват нови брегове, острови и провлаци, засипани със сняг. Вълните се плакнеха о брега някак ефирно неземни и само лунната пътека, жива, трептяща, изглеждаше по-реална.

— Ех, Белчо! — пошепна тихо той. — Не сънувах ли? Такъв кошмар!

После махна с ръка.

— Това ли е животът?

Без да разбира нещо, само упоен от звука на гласа му, Белия припляскваше доволно с опашка.

Ненадейно сред съсъка на вълните се чу далечно цвърчене, кратки подвиквания.

Той позна — някъде отвъд рифовете, в дълбокото море минаваше стадото на Озъбения, неговото стадо.

Без да си даде сметка какво върши, завладян от силата на един непреодолим инстинкт, подведен от пороя на спомените, Белия се стрелна след делфините.

Как стана това? Как забрави приятеля си?

Той дори не се замисли. Отдаде се на първия порив естествено, стихийно. Подчини се на нещо, по-силно от самия него.