Петър Бобев
Белият лоцман (4)

4

Чак на другия ден тайфунът поутихна. Черната облачна завеса се изтегли на север, а небето светна, ярко и блестящо. Посиняха укротените вълни. Дълги-дълги, проточили се, додето стига поглед, те прииждаха насам, прошумяваха и отминаваха като разлюляна от вятъра кристална ливада.

Слънцето плисна целия си огън върху океана, освежи го, развесели го. Рибите изплуваха из дълбините замаяни и се нахвърлиха прегладнели една връз друга.

На морското дъно, застлано с чакъла на натрупаните миди, лежеше на борд потъналият снощи кораб. Край мачтата му висяха неподвижни като завързани балончета няколко пъстри риби, а по палубата пълзеше старият октопод. До самото витло, сред оазис морски палми актинии, отваряше и затваряше седефения си покрив стара стрида, зараснала с основата си към кораловата туфа. Ненадейно тя хлопна шуплестата си раковина и притихна, усетила приближаването на едра морска звезда, тъмновиолетова, почти черна, обкована с бели шипове като сребърни кабари. Няколко миди гребенчета подскочиха нагоре и отплуваха надалеч, пляскайки черупки. Други побързаха да се зарият в пясъка. Звездата достигна бавно, като пъплеше с безбройните си крачета, безпомощната, неподвижна стрида, възседна я, обля я със стомашния си сок, после търпеливо се залови да отвори яките капачки. В синьо-зелената вода префуча разярена риба меч, погнала стадо тонове. Настигна ги и с един замах надяна последния тон на острието си, после отмина нататък с едрата си плячка. Огромен скат затисна към дъното случайно надигналия се калкан и когато отново се пое във водата като някакво черно хвърчило, мястото на калкана беше празно.

Морската звезда напъна лъчите си и щом упоената от отровата стрида отпусна капачката си, тя изхлузи навън стомаха си да обхване с него крехката жертва. Но не успя да довърши пиршеството си. Неусетно през каменния храсталак допълзя един пъстър охлюв с тънка издута черупка, който насочи напред хобота си и стрелна капка киселина. Морската звезда се вцепени парализирана на дъното, а нападателят опря хобота си в бодливия й диск. Киселината му скоро разтвори варовитата броня, проби я като свредел. После охлювът изсмука меката й вътрешност. Но когато изви назад към скривалището си, отгоре му връхлетя кривият рак, който го дебнеше отдавна от дупката си. Той докопа хобота му с яките си щипки, натроши набързо пъстрата му къщурка и го помъкна към дома си, за да го изяде на спокойствие. Откога не му се бе случвало такова щастие!

Живот! Трескав, настръхнал живот, който шествуваше над смъртта, живот, изграден върху смъртта на другия, първобитен, див, кипнал в морските дълбини от оня ден, когато първото живо късче материя е погълнало другото късче жива материя. Пъстър, разнолик живот, дори невероятен, недокоснат от мозъка и от ръката на човека, който бе променил облика на цялата суша, от край до край, но все още не дръзваше да се натопи в океана, в своята прародина, прародината на живота въобще, а само се хлъзваше по нейната повърхност и отново бягаше към брега.

Старият октопод беше проучил трюма на потъналия параход и тъй като натрупаните там сандъци не бяха за ядене, отново се запъти към закритието си. Пътем съгледа голям рак пустинник, който мъкнеше нанякъде разкошната си седефена крепост, нагизден с две яркочервени хризантеми актинии. Без да губи време, защото гладът не чакаше, осморъкият простря напред пипалото си, но мигновено го дръпна опарено, надупчено от изстреляните отровни иглици на актинията. А пустинникът вече се бе сврял в замъка си и бе закрил входа му с острозъбата си щипка.

Няма що. Ракът имаше сигурна защитница. Октоподът постоя отстрани минута-две свит, настръхнал, сякаш се колебаеше да скочи ли повторно, или не, сетне отмина към рифа, който се издигаше нагоре като приказен подводен алпинеум, насаден с кактуси, лишеи, мъхове и каменни храсти. А там, притулена в кораловия храст, пред който се стелеше разлюляната ливада на морските анемони, жабуркаше хрилете си гигантската мида тридакна.

Дали ще успее да я измами?

Уви! Преди още октоподът да се приготви за скок, мидата хлопна стените си.

В този миг отгоре се стрелна белият делфин, докопал за опашката охранена скумрия. Октоподът се метна към него с прострени пипала, побеснял от ярост при вида на белия му цвят, най-дразнещия цвят за всяко главоного. Две-три вендузи дори успяха да се залепят върху гладката делфинова кожа, но Белия, зърнал алчно светналите зеници на врага, чул щракането на папагалския му клюн, ловко отскочи нагоре към сребристото копринено покривало. Две кръгли изрезки от кожата му останаха по пипалата, а изпуснатата скумрия, обезсилена от делфинските зъби, сама се мушна сред разперените пипала.

Белия изскочи над водата до самия бряг.

Каменистият остров продължаваше да стърчи над океана, самотен, нацепен на безброй ръбести блокове, сякаш безредно струпани детски кубчета, блъскан, разяждан от вълните, натрошен и все пак непобеден, ограден с многоцветен венец от коралови рифове. По върховете му излитаха и кацаха птици, а върху долните площадки се излежаваха тюлените, тяло до тяло като изгладени валчести камъни. Приличаха се на слънцето в очакване на нощта, когато започваше истинският лов. Но и сега от време на време някой се промъкваше лениво до ръба на скалата, отдето се гмурваше в прозрачната вода, за да излезе след минута с риба в уста. После с неподозирана лекота се подхвърляше право на скалата, изтърсваше се като мокро куче, догълтваше уловената риба, прозяваше се и захващаше да се чеше несръчно със задната си лапа плавник.

Върху прибрежния риф, в който се стържеха връхлитащите вълни и в бясна злоба бълваха водоскоци от пяна, се бе захлупила бялата лодка на калмарските жертви. По целия бряг се валяха изтърбушени сандъци с консерви. Бурята бе пръснала и тук част от своята плячка.

А горе, на най-високата тераса, лежеше по очи самотният корабокрушенец, все още превързан към спасителната греда, неподвижен като труп.

Белия хвърли бегъл поглед към острова и тъй като не видя нищо тревожно, отново се гмурна надолу. Водните маси все още се плискаха неуталожени, пречупените слънчеви лъчи избухваха в разноцветни сияния, а сенките на дирещите тюлени и на подплашените риби изглеждаха недействителни, уродливи, разкривени от странната водна мараня.

Ала по-надолу водата беше тиха, съвсем неподвижна. Водораслите не трепваха. Само морските кончета подскачаха смешно от стрък на стрък.

Кривият рак влачеше настървено плячката си, забравил обичайната си предпазливост. И скъпо заплати за това. Там долу, в подводната джунгла, всяка грешка се плаща с живота. Строг, безмилостен, неотменим закон!

Октоподът, който го дебнеше от скривалището си, свит в сянката на кораловите шубраци, се метна отгоре му светкавично, с един тласък на водната си ракета. Ракът пусна лова и пипна с острите си клещи първото пипало, което му попадна. Главоногът побесня, замахна, удари рака в скалата, повтори, потрети. А когато яките щипци го поотпуснаха, той притегли омаломощения си неприятел към закривения папагалски клюн, който скърцаше зловещо сред венеца на разперените пипала.

В далечината, блестящ зеленикав тюл, се мярна неясна сянка, наедря и ето, насреща му се зададе морска костенурка, която размахваше като птица широките си плавници, а подире й се мъкнеше неголяма акула с мудни движения, схваната от някаква тежка болест.

Делфинът си припомни нещо — далечен, избледнял спомен. Така играеха някога връстниците му. Подхващаха с глави костенурката и я подмятаха като топка. Защо да не си поиграе, както тогава, когато плуваше край майка си — безгрижен и сигурен?

Врътна се и я пресрещна. Костенурката сви рязко назад, но за беда се блъсна в преследвачката си. Акулата само щракна челюсти и главата на костенурката изчезна в полукръглата зъбата паст.

Белия видя — акулата беше болна, значи, безсилна. Това издаваха трескавите пулсации на хрилете й, неестествено ленивите движения на плавниците, мътният израз на котешките й очи. На нея можеше да излее ненавистта си, вродената ненавист на всички делфини към акулиния род.

Той се спусна настървено отгоре й и я удари с глава в корема. Извърна се, засили се, блъсна я повторно, после захапа злобно опашката й. Ала макар и тежко болна, хищната риба още имаше сили да се брани. При неочакваното нападение тя се изви встрани с рязък тласък на опашката и страшните челюсти хлопнаха на сантиметър от муцуната му.

Ясно, засега нямаше изгледи за успех. Акулата умееше да се обръща по-леко настрана, докато неговият хоризонтален плавник служеше отлично за друга цел, да изплува почти отвесно, а там именно беше неговото предимство в борбата. Додето акулата усети, той се озова на повърхността.

Внезапно тюлените наскачаха във водата. Те цамбурнаха един след друг, обръщаха глави и се взираха смаяни, недоумяващи към брега, към високата тераса, където се бе изправил, опрял гръб о стената, нещастният корабокрушенец. На челото му, под сплъстената в кръв коса, личеше голяма незараснала рана, следа от страшния удар, когато вълните са го запратили върху скалата.

Трескавият му поглед обходи кръгозора, после се плъзна към изплашените тюлени и се закова върху преобърнатата лодка.

Значи, не е било сън, мъчителен кошмар… Значи, наистина е видял чудовището, и то… Нима нито един не се е спасил… Поне един… Дори този, който го блъсна с греблото… Всъщност добре, че го блъсна… Иначе, ако бяха показали човечност, ако го бяха взели в лодката…

А наоколо, отвъд разпенения пояс на прибоя, ревеше океанът, настръхнала безбрежност, сляла се далече-далече в мътната ивица на хоризонта с другата безбрежност — светналото гълъбово небе. Сам! Сам сред този син, заплашително надигнал се простор. И една-единствена връзка със света, с близките, със своите подобни, слаба, дори безнадеждна връзка — тази блъскана върху рифа лодка.

Каквото и да стане, не бива да я изпусне! Трябва да я има! На всяка цена! Как иначе ще напусне този пущинак, как ще се спаси!

С треперещи крака злощастникът заслиза надолу по обливаните с водни струи скали, натрупани с птичи помет, изгладени, почернели от времето, облепени с белите раковини на морските жълъди като странна каменна шарка. Вълните бучаха, отдръпваха се надире, засилваха се и повторно налитаха върху проядените основи на канарата. Цял полк криви раци, грозни, уродливи, се разпълзяха настрани, за да се изпокрият в пукнатините, обрасли с лигави жълти водорасли.

Човекът нагази до колене в плитчината и опита да изтегли продънената лодка на брега, блъскан и заливан от вълните. Едва подир час, капнал от умора, успя да я дотътре в един малък фиорд, единствен плитък залив, отдето приливът нямаше да я отвлече.

После щеше да мисли за поправянето й, сега първо трябваше да измъкне сандъците с провизиите. Дявол знае докога ще чака тук.

И все така, като се спъваше на всяка крачка в неравното коралово дъно, той извлече на сухо един сандък с месни консерви. Отвори с камък най-горната кутия и напъха с ръце вареното месо в устата си.

„Като дивак!“ — мина му през ума. При все това той не спря, а доизяде всичко и понечи да захвърли празната кутия, но внезапно дръпна ръката си.

Може да потрябва. Тук всяка тенекийка можеше да му потрябва някога.