Петър Бобев
Белият лоцман

1

Високо горе, от яркосиния свод, слънцето плискаше водопади от светлина, а долу, ширнал се от кръгозор до кръгозор, океанът едва-едва помръдваше в леки, неуловими тръпки. Притихнал и величествен в своето спокойствие, той дишаше като задрямало изумрудено чудовище. По лъсналия му гръб пробягваха дълги плавни вълни със заоблени била, върху които ту тук, ту там избухваха искрещите гейзери на слънчевите отблясъци. Във въздуха в широки кръгове се рееше фрегат, окъпан в лъчи — някаква чудна огнена лястовица.

Ни полъх на вятър, ни облаче в лазура. Само небе и вода. Синьо небе над синьо море…

… По копринената завивка на океана пъплеше огромно маслено петно, което ту се източваше встрани в неправилни пипала, ту изново се свиваше, увлечено към юг от морските течения.

Внезапно от прозрачната синева изригна някакъв седефен облак, сгъсти се и се вряза сред масленото петно. Водата закипя от подскачащите риби. Селдите бяха открили пасаж рачета — милиони, милиарди безцветни рачета, като че ли изрязани от целофан, от които бе помътняла водата. Рибите бяха гладни, бяха намерили по-слаби същества от себе си и бързаха да се нахранят. На слънчевите лъчи проблясваха металносинкавите им гърбове и сребърнобелите кореми.

Час-два-три водата кипеше така. Безчет рачета изчезваха в зиналите рибешки уста, а масленото петно все не намаляваше. Ето, зададоха се нови врагове. Две черни сенки изплуваха от дълбините; два чифта водни фонтани: единият по-висок, другият по-нисък, избликнаха над вълните и два дългоръки кита, майка и дете, се устремиха към масленото петно. Китицата, огромно тъмно животно, обрасло с паразити като гъсто кадифе, с грозен белег на гърба, отдавна зарасла рана от зъбите на косатка, заплува в кръг, все по-бързо и по-бързо. Увлечена от нейното движение, водата се усука в шумен водовъртеж, където се сбра цяла грамада рачета. Тогава китицата полегна настрана, раззина уста като някаква жива пещера, изпълнена с гъста драперия от рогови сталактити, и се стрелна във водовъртежа. Тя награби като багер няколко тона вода, прецеди я навън, нагълта богатия си улов, после свърна към детето си. Тогава и то се зае да повтори всичко, що бе научило от майка си. А отстрани китицата следеше грижливо с малките си очи несръчните му опити, като пръхтеше звучно всеки път, когато подадеше глава над водата.

Ненадейно от запад, накъдето бавно клонеше слънцето, през блесналите вълни се зададе стадо делфини, двадесет-тридесет пъргави животни, които подскачаха над вълните и ту под вода, ту във въздуха се носеха лудо насам. Изведнъж като по команда те се пръснаха във верига, после се врязаха сред рибното ято. Водата закипя още по-силно. Селдите се объркаха, сблъскани в безредни купове, а делфините, опиянени от богатия лов, излитаха над повърхността, стоварваха се отгоре им, пляскаха с опашки и плавници и лакомо налапваха зашеметената риба.

В прозрачносинята вода кипеше някакъв сребърен хаос, вихрушка от блясъци. Рибените люспи просветваха със седефени искри. Делфините се блъскаха в гъсто скупчените тела. Вече нямаше нужда да ги гонят, а само да гълтат, да гълтат… Хаос — делфини, селди и рачета, милиарди прозрачни рачета…

Пиршеството продължи много. Слънцето, мътночервено, наближи кръгозора. Върху океана рукна широка огнена река. Заситените делфини се измъкваха един след друг от рибния пасаж и се заиграваха. Излитаха над водата, префучаваха, откроени като черни изрезки върху огнения фон на залеза и се гмурваха в дълбините, отдето избликваше плътна синьо-черна мъгла. От далечината долиташе глухото жабуркане на двата кита.

Малките делфини играеха с една зелена костенурка. Всеки път, когато тя успееше да се откачи от тях и да загребе надолу, те я догонваха стремително, поемаха я с гърбовете си и я изнасяха на повърхността, а там, весели, жизнерадостни, я бутаха с чела като водна топка. Замаяна от тези пъргави, неуморими мъчители, изплашена, тя надникваше сегиз-тогиз от костената си коруба, но мигом се сгушваше в скривалището си със стиснати очи.

Настрани от стадото, до него, но все пак отделно, играеше самотно бяло делфинче. И колкото пъти то опитваше да се присламчи към връстниците си, майка му все го връщаше назад. Защото чувствуваше — сред черните делфини нямаше място за нейното грозно бяло дете. Неведнъж озъбеният водач, старият самец, се бе спускал върху му с яростен писък.

Ето и сега той се върти наоколо с полуотворена заплашително озъбена челюст под разкъсаната устна, спомен от някогашна жестока битка. Върти се, дебне да го нападне, да го прогони.

Навярно още не е забравил. Омразният спомен, изглежда, още не е потъмнял съвсем, оставил е следата си, неосъзната неприязън към всяка бяла кожа. Той беше също така бял, оня ненавистен едър делфин, неговият стар враг, който го бе победил в жестоката схватка, който бе оставил грозния белег на разкъсаната му устна, прогонил го бе, него — водача, и бе заел мястото му. Принудил го бе дни, седмици и месеци да се мъкне подир стадото, гладен, преследван от враговете. И всеки път, когато го зърнеше, връхлиташе стръвно отгоре му… докато един ден, увлечен в гонитбата на пасаж скумрии, проклетникът не забеляза брега и заседна в плитчината. Два дни делфините се въртяха край брега, два дни слушаха предсмъртните му стонове. Чак когато всичко утихна, Озъбения отново зае мястото си… А щом малкото бяло делфинче се появи на света, водачът прехвърли върху му омразата, която таеше към неговия баща. Посрещаше го тъй, както се среща враг — с грозно скърцане на зъби. Насъскваше срещу него цялото стадо, насъскваше и децата, ден из ден внушаваше на всички своята ненавист.

Злочестата майка виждаше ясно — не искат детето й, нима е толкова мъчно да разбере, то е тъй различно от другите — и затова като че ли го обикваше още по-силно. Тя не можеше да го остави, не можеше, а нямаше сили заради него да напусне и другарите си. Тогава? И ето, нещастната майка се мъкнеше винаги отзад, винаги нащрек, готова със зъби и със своето тяло да го защити.

Малкият бял делфин, безгрижен като всяко дете, искаше да играе дружно с всички — това беше в кръвта му на стадно животно. А трябваше да се пази от своите. Трябваше! Но той не съзнаваше това. Докато Озъбения пищеше насреща му, бягаше, а после тутакси забравяше.

Изведнъж долу, на двадесетина метра под него в прозрачната светнала вода, той зърна друга кръгла сянка. Ех, няма що! Ще си поиграе сам. Нищо, че не е костенурка! Нали е кръгла.

Пое дълбоко въздух и се гмурна в дълбините. Ето, сянката се избистри, нарасна, превърна се на едър скат, който леко и уверено се хлъзгаше във водата. Очите му, две грозни пъпки на гърба, го стрелнаха с плоските си зеници в някакво дръзко предупреждение. Но белият делфин не се боеше от риби — та нали те бяха ежедневната му храна. Според него само голямата акула беше опасна. Млад беше той, все още имаше много да учи от трудната, необхватна наука за живота.

Без да се замисли, той връхлетя върху ската. В същия миг остра болка опари челото му там, дето се бе докоснало до непознатата риба, силна разтърсваща искра се пръсна в тялото му, скова го, оглуши го.

Белия се отпусна безжизнен, парализиран от електрическия ток, обърна се по гръб и бавно потъна.

Ала майката бе видяла всичко. Тя се гмурна надолу, настигна го и подложи широкия си гръб под безпомощното, премятащо се тяло. После леко, грижливо като всяка любеща майка го понесе нагоре. А беше толкова трудно! Облото тяло на сина й се превъртя, потъна отново. И отново тя го настигна, за да го повдигне към искрящата повърхност. Ето, подметна го над вълните. На свежия въздух малкият делфин несъзнателно въздъхна. Майката го изнесе над водата втори, трети, четвърти път, докато неусетно синът задиша, огледа се учуден, размърда неуверено опашка.

Извън себе си от радост, тя подскочи над водата в трогателен опит да го увлече в игра, да провери дали наистина е жив.

В този миг прозвуча тревожният сигнал на водача. Делфините плеснаха с опашки и се стрелнаха към юг покрай гъмжащото рибено сборище сред кипящите водни пръски, които светваха като дъжд от рубини под лъчите на залязващото слънце.

Майката обезумя. Тя повтори писъка на водача, докосна с хълбок детето си, блъсна го с чело напред. Белият делфин опита да я последва, ала силите му се връщаха бавно, непоносимо бавно.

А писъкът на преследвачите се чуваше все по-близо, все по-ясно се виждаха дългите им гръбни перки, които пореха вълните като черни коси.

По-бързо! По-бързо!

Вцепенените мускули още не бяха добили прежната си пъргавина, а враговете наближаваха, догонваха го неумолимо.

Вече нямаше надежда! Зад него летеше една раззината уста, огромна озъбена паст, в която блестяха два наниза остри зъби, две ненаситни щракащи челюсти, две безпощадни челюсти, които никога не изпускат, щом като захапят.

Косатка! Ужасът на морето, самата смърт, един деветметров хищник с враснал в гърба му кой знае кога забит харпун пред щръкналото черно острие на гръбната перка.

Внезапно майката се обърна рязко право срещу врага и впи зъби в предния му плавник. Хищникът трепна за миг, изненадан от тази неочаквана и безсмислена съпротива.

Но този миг реши всичко. Белия разбра, че е спасен. Майка му го бе спасила пак, както винаги. Мускулите му, възвръщащи отново старата си сила, го понесоха напред, натам, отдето долитаха безредните писъци на родното стадо.

Защо не го настига тя? Къде се бави? Ето, пред него е Озъбения — кой ще го брани от яростта му?

Той се спря, изви се назад. Уплашеният му вик затрептя по водата, ала майката за пръв път в живота му не отговори.

Сега накъде?

Отпред летеше стадото и с него — ужасът, кошмарът на детството му, Озъбения водач. Отзад, в далечината — едно кипнало петно сред вълните, където бе изостанала майка му.

Делфинът свърна назад неуверено.

Тя беше там, нали я видя, тогава защо не се обажда, защо мълчи, защо?

Сред разпененото петно подскачаха няколко черни туловища, седем-осем метра дълги, с остри сърповидни перки, между които се премяташе едно по-малко, обезобразено тяло. Водата беше порозовяла от кръв.

Изведнъж косатката с харпуна зърна белия делфин, който се суетеше наоколо, и се стрелна към него. Белия побягна ужасѐн, профуча над вълните.

Врагът скоро изостана.

Слънцето се гмурна в морето, далече зад пламналия кръгозор, а над океана легна нощта. И то каква нощ! По тихата повърхност продължаваха да блещукат отблясъците на огненото зарево, които угасваха един след друг бавно, неусетно. Морето стана оловносиво, но с някаква особена сивота като глеч, която потъмня-потъмня, докато на края се превърна в черен туш.

И ето, огньовете на залеза угаснаха. Върху помръкналото небе изплуваха хиляди мигащи звезди, а долу, сред смолистите води, заблещукаха други звезди — морски свещички и медузи, дребни синкави въгленчета и едри сияещи чадъри — червени, зелени, розови, жълти, сини. Такава феерия от светлини! Заспалото море бе наметнало върху потръпващия си гръб черно кадифено наметало, което се гънеше в дълги плавни дипли, извезано с мъждукащи съзвездия и безброй луни.

Белия летеше в мрака самотен, смутен, упътван от далечните провиквания на делфините. Летеше ту под вода, ту с леки подскоци във въздуха, сякаш везеше седефена нишка по черното кадифе на морето, обръщаше се назад, и пищеше, пищеше — няма ли да се зададе отнейде майка му, да го настигне, да заплува редом с него? Защото той се боеше, много се боеше, тъй самотен в света!

А колко хубаво беше при нея!

Обръщаше се, очакваше и все пак знаеше, знаеше с неосъзнатото знание на дивото животно — тя нямаше да го настигне, тъй както не ги е застигал никой, който е изоставал зад стадото.

Изведнъж Белия отскочи встрани. Насреща му, из черната бездна, се надигаше някакво чудовище. Сред леките приплясквания на невидимите вълни острият му слух долови далечни ритмични тласъци на вода като мощна помпа, които се усилваха бързо, зачестиха, уплътниха се. Делфинът изпусна през дихалото си кратък тънък писък, неуловим за човешкото ухо, и се вслуша. Срещнал по пътя си плуващото тяло, звукът се отрази обратно и като ехо попи в ухото му.

Там, във водата, прародината на живота въобще, където звукът се носи четири пъти по-бързо, отколкото във въздуха, през милионите години на своята еволюция животът беше развил слуха, беше довел до съвършенство, както у прилепите, това незаменимо сетиво на мрака. Сухоземните жители могат да виждат надалече, дори до звездите, могат да си позволят тази радост, а що да сторят водните обитатели, как да открият плячката си, как да избягат навреме от врага, когато погледът им прониква едва до няколко десетки метра, и то до какво — мъгливи, изкривени образи!

Делфинът чу, все едно видя — приближаваше нещо огромно, страшно! От непрогледния мрак на дълбините, там, дето никой жив делфин не е достигал, изплува един сребрист облак, две гигантски пипала се проточиха, подобни на фосфорни питони, а на двадесетина крачки зад тях засияха като полуметрови илюминатори две зелени очи, немигащи, втренчени напред в някаква студена и неутолима злоба.

Делфинът се спря, хипнотизиран от тези жестоки зеници, но в следния миг, стреснат от плесналата върху гърба му вълна, отскочи встрани и се стрелна подир отминалото стадо, подир затихващите подвиквания на своите подобни, по-далеч от грозния, неизвестен ужас. А наоколо се стелеше все същата тъмнина, наръсена със звезди — звездна бездна отгоре, звездна бездна и надолу, сякаш и горе, по черния небосклон, както и долу, в морските дълбини, плуваха безброй светещи рачета и медузи.

Под него пробягнаха в луда гонитба три дълбокоморски калмари, три чудесни лампи, пламнали с рубинени, сапфирени и бисерни огънчета, след тях още два — и изчезнаха. Една светеща риба, същинска огнена змия с уродливо озъбена уста, изскочи напреде му, щракна с челюсти и се врътна назад. Зададе се гигантска акула, чиято гръбна перка раздра смолистата повърхност в кипнала седефена бразда, но ненадейно свърна вдясно и там засия странен огнен водовъртеж.

Белия наближи стадото си. Делфините вече се обаждаха по-рядко, бяха забавили хода си и сега се носеха спокойно в същата посока.

И когато на изток зад мътния хоризонт заблестя розовото зарево на изгрева, Белия се смеси с тях. Беше все още тъмно. Забулено във виолетов здрач, небето се оглеждаше в сънливия океан, по който ту тук, ту там, под разгарящото се сияние, потрепкваха с крилца огнени пеперудки.

Най-сетне нощният мрак се стопи съвсем, удавен от блясъка на новородения ден. Над водната линия подскочи кървавоблестящото кълбо на слънцето и заля океана с течно злато.

Делфините играеха безгрижно по вълните, забравили вчерашната среща с косатките, забравили и злочестата си другарка. Подскачаха стремително във въздуха, после с радостно цвърчене се гмурваха в сините вълни. И наистина, ако помнеха всичко, всеки преживян ужас, нямаше ли целият им живот да се превърне в безконечен нестихващ кошмар?

А станалото беше тъй естествено. Че нали и те така — или изяж, или ще бъдеш изяден! Който е оцелял, ще ликува — за другия забрава!

Само малкият бял делфин още не можеше да забрави и все поглеждаше към запад с някакъв очакващ поглед, почувствувал докрай станалото непоправимо и все пак невярващ.

Случайно Озъбения го съзря. Старата омраза отново замъгли очите му. Със заплашителен писък той се хвърли към него, като щракаше яростно с оголените си зъбати челюсти, а подире му връхлетяха другите делфини, увлечени от неговата стръв. Белият побягна уплашен, но когато видя, че самците вече не го преследват, обърна се назад и заплува след стадото. Усещаше, че приближава буря, а се боеше да остане сам сред лудостта на стихиите.

2

Цял месец Белия се мъкна подир стадото, гонен настървено от самците, несмеещ да се отдели и да заживее сам. Стадният инстинкт го влечеше винаги натам, където бяха подобните му, непоносимо беше да живее в самота. Колкото и да беснееше водачът, все пак до стадото беше по-сигурно, по-спокойно. По-рано се чуват враговете, когато слушат много уши; по-лесно се улавя храна, когато я гонят много ловци.

Но днес още от заранта Озъбения беше по-свиреп от всеки друг път. Мъчителни болки стягаха корема му, сякаш беше нагълтал морски таралеж с бодлите, които разкъсваха вътрешностите му. А понеже не знаеше как да се избави от тази нова мъка, той се премяташе лудо и гонеше самците със заплашително скърцане на зъби. Случайно при един по-висок скок над вълните водачът зърна белия делфин, който се въртеше на петдесетина метра подир стадото.

Намерил най-сетне кому да излее обзелия го бяс, Озъбения връхлетя натам като мълния. Додето Белия го усети, той го блъсна с чело, тъй както делфините блъскат нападаща акула, прескочи го, засили се и го удари в другата страна — трети, четвърти, пети път, после посегна да захапе челюстта му. Той знаеше — успее ли да я пречупи, врагът му ще загине от глад и тази омразна бяла кожа ще престане да се мярка пред очите му, ще престане да напомня за оня, другия бял делфин…

Замаян от ненадейния удар, Белия едва свари да дръпне глава. Зъбите на противника му само раздраха кожата на врата му. Той изпищя от болка и побягна назад, а Озъбения продължи да го гони и да го ръфа, където завърне, докато го пропъди далече. После, уталожил злобата си, свърна обратно към стадото.

Пребит, обезсилен, Белия се отпусна над вълните, като дишаше често. Вратът болеше, раните кървяха. Трябваше да си почине, трябваше, а в туй време делфините се отдалечаваха бързо, подвикванията затихваха.

Нима ще остане сам?

И ето, той отново се повлече подире им с последни сили. Подаваше се над вълните, поемаше дъх и се гмурваше. Пак изплуваше — потъваше — изплуваше…

По океана се нижеха дълги индиговосини вълни с кипнали бели гребени, а по небосвода, върху помръкващата синева, пълзяха безкрайните редици на перестите облаци, наръсени с руменината на залеза.

Подгонени от глутница златисти делфини, които фучаха подире им през разпенените вълни, ято летящи риби пресякоха пътя му, но щом го съзряха, свърнаха в рязък завой и запрехвърчаха над водата. Той дочу ясно свистенето на твърдите им неподвижни крила, но не ги погледна.

Страхът стягаше гърдите, замъгляше ирисите му.

Само да не изпусне родното племе, да не го завари нощта отново сам, сам в мрака!

Изведнъж делфинът се ослуша смутен. Не, това не беше съсъкът на идващата вълна! Но какво?

И ето, на стотина метра встрани изригна висок воден стълб, след това втори, по-нисък, трети. Над водата се подаде огромната глава на стар кашалот, който сумтеше, пъшкаше и се обръщаше доволно ту на една, ту на друга страна.

Нима е възможно — сляп кашалот! Там, дето трябваше да бъдат очите, се белееха две петна като бяла плесен. И странно, той като че ли не съзнаваше своя недъг, а се люлееше леко, уверено, дори някак безгрижно над вълните.

Когато пречисти добре дробовете си, кашалотът пое дълбоко дъх, сякаш изпищя изпусната от локомотив пара, вдъхна втори път, та напълни резервната си въздушна торба в главата, после се гмурна отвесно.

По-надолу и по-надолу! Сто-двеста-триста метра!

Ставаше все по-тъмно, по-синьо, като мастило, из което прелитаха неясни размазани сенки, докато накрай изчезна и последната дрезгавина.

Настана мрак, непрогледният мрак на морската бездна. Тук слепият кашалот се чувствуваше най-добре, оправяше се точно тъй, както всеки друг кашалот с очи. Както делфинът, както толкова много морски същества, той опипваше, сякаш осветяваше своя път със странния си звуков фар. Там, в дълбините, кашалотът не беше безпомощен слепец, а силен ненаситен хищник, който знае как да намира плячката си. Наоколо, колкото ставаше по-дълбоко, се срещаха все по-малко живи твари, светещи рачета, медузи, самотни риби, запалили най-причудливи фенерчета, с огромни уродливи уста, в които можеха да нагълтат много по-едра от себе си риба. Долу, в ледения мрак, не се намира тъй често храна, затова пък, когато се срещне, не бива да се изпуска! Кой знае кога пак ще се усмихне щастието!

Изведнъж кашалотът трепна, опашният му плавник блъсна по-силно водата. Отсреща из черната мъгла изплуваха две огромни зеници, светнали в зловещи пламъчета и окръжени с гора от мощни пипала, пред които се вееха като праисторически змии две исполински ръце.

Слепия не ги видя, ала живият му ехолот откри по-ясно от очите какво бе срещнал. Калмар! Едър, охранен, който щеше да засити напълно вълчия му глад.

Но преди още кашалотът да се реши, чудовищното мекотело само̀ връхлетя отгоре му в някакъв безразсъден порив, раздразнено, побесняло от вида на омразния бял цвят на кашалотската уста. Връхлетя, уплете го с пипалата си, впи зъбатите си вендузи в дебелата черна кожа на врага.

Кашалотът докопа с челюсти едната му ръка и свърна нагоре, повлякъл едрия си лов.

Небето вече бе притъмняло. Притъмнял бе неусетно и океанът. Само полегатите склонове на вълните продължаваха да горят в огнени отблясъци, попили пламъка на ниското слънце.

Белият делфин все се носеше напред, натам, където се бе изгубило стадото. Ято гигантски скатове, като черни ромбове, се полюляваха върху вълните, размахали накъдрените волани на страничните си плавници. Той ги заобиколи и внезапно се озова сред глутница акули, които се стрелнаха подире му, но не можаха да го настигнат. Белия бързо взе преднина, а може би и те, попаднали на по-достъпна плячка, го бяха оставили сами.

Насреща му изникна някаква пространна ливада, висяща градина от струпани водорасли. Оскубани от вълните из крайбрежните плитчини, те бяха довлечени тук от теченията — зелени, червени, кафяви, — безкрайни прерии от водорасли, ширнали се до хоризонта. Неизброими множества морски кончета, самите те подобни на водорасли, морски игли, охлювчета, малки рачета, червеи и току-що излюпени рибки пълзяха по накъдрените листа, за да се скрият от орляците пъстри риби, които сновяха навред. Такава странна ливада, без почва, без корени!

А от стадото на Озъбения нямаше ни следа. Сред неизчислимите звуци на морето, сред съсъка на вълните, сред плисъците на излитащите риби, сред бръмченето от въздушните мехури на рибните пасажи, сред врявата на неспиращите рачешки челюсти вече не можеха да се доловят никакви подвиквания на делфини.

Белия беше сам. Съвсем сам!

Пред него, заловено със спиралата на опашката си за стрък водорасло, потрепкваше морско конче, а от издутото му коремче отскачаха едно подир друго новородените прозрачни кончета. Всъщност това беше бащата. Майката, снесла хайвера си в коремната му гънка, за да ги измъти, отдавна се бе зареяла безгрижно по своя син свят.

Изведнъж с грозен шум, ръмжене и хъркане от дълбините изскочи слепият кашалот и се подхвърли с гръм сред вълните, сякаш някакъв великан бе запокитил цяла канара, която изплиска десетметрови водни пръски. Пак подскочи и пак се стовари във водата, развъртя се бясно, полудя. Наоколо плъзнаха високи кръгли вълни. Върху четвъртитата му черна глава бе прилепнало огромното кървавочервено мекотело, по което пробягваха морави ивици. Очите на калмара, половинметрови черни дискове, святкаха с дяволски пламъци, а дългите му пипала уплитаха в гъста мрежа цялото тяло на кашалота.

Битката между двата колоса се разгаряше. Все по-често по кожата на главоногото пробягваха тъмните разноцветни петна, все по-яко се стягаха възлите на пипалата, все по-плътно прилепваха вендузите. А кашалотът ръмжеше настървено, премяташе се и опитваше да налапа с огромната си уста тялото на врага.

В смъртен ужас се пръснаха нанякъде неизброимите обитатели на чудната ливада. Изчезнаха без следа морските кончета, пъплещите рачета, морските игли, хилядите риби.

Само двата великана, вкопчени в чудовищна схватка на живот и смърт, продължаваха да се премятат сред накъсаните, безредно разбъркани водорасли в кипналото море.

Ненадейно калмарът отскочи надире, мушна се под водата и изчезна. Делфинът отново дочу незабравения шум от оная кошмарна нощ, когато майка му не се върна — оня особен шум на пулсираща помпа. Значи, това е било — плисъкът на изхвърляната вода през фунията на калмара, която го тласка като ракета напред.

Кашалотът не опита да догони избягалата жертва. Защото между зъбите му бе останала прегризаната ръка на калмара. Той се изправи отвесно и полека-лека взе да нагълтва плячката си. За днес това стигаше. Ръката-пипало беше дълга двадесет метра и дебела половин метър.

Белия сви встрани. Сега вече нямаше значение накъде отива. Океанът беше навред.

3

Долу, край брега на скалистия остров, почиваха ушатите тюлени, а по натрошените от вековете скали, засипани с гуано, гнездяха безброй морски птици. Отсреща, на миля — миля и половина от острова, се простираше опасен риф, който показваше настръхналите си зъбери само при отлив. А между острова и рифа се спускаше недълбока морска падина, тесен подводен пролом, непроходима джунгла от водорасли и корали.

На дъното до самия риф, подобен на прояден от водите карстов масив, като някаква грамада от пъстър бигор, почти един до друг лежаха два потънали кораба. Единият бе попаднал тук неотдавна. Дори боята по дървения му корпус, надупчен като решето от мидите дървопробивачи, още не се бе олющила. На борда му зееше грозна разкъсана дупка, следа от злополучния удар в рифа, който го бе пратил на дъното. А другият, това личеше ясно, беше намерил гибелта си отдавна, много отдавна. Всичко: корпус, каюта, отдушници, мачти и въжета, беше обраснало с корали, които го бяха изваяли в странен каменен кораб, бяха го слепили с основната скала, бяха го превърнали на част от нея. По наведената палуба, насипана с бял като захар пясък, из сплетените коралови вейки, по белите, сякаш заснежени перила, по възправените мачти, от които се вееха зелени водорасли, същински ветрила, кипеше живот — пищен, всепроникващ живот. Полипите цъфтяха в хиляди нежни цветчета, прекрасни венчелистчета, които се вееха плавно, сякаш докосвани от тих подводен ветрец. Под тях, по тях, встрани, навред, в прелестно безредие бяха пръснати разкошни анемони, карамфили, лилии, все хищни цветове животни, над които разперваха дългите си врежове водораслите, наподобили млада дъбова гора пред листопад. Странна, невероятна джунгла. Под изящната стъклена гъба, истинска кристална ваза, един морски таралеж гризеше търпеливо лист на водорасло. По каменните вейки, нагиздени с къдрави мъхове животни, се премятаха като кълбета от змии гъвкави офиури. Морски звезди пъплеха бавно по дъното — а накъде? Всъщност това нямаше значение. Всяка страна при петте им лъча значеше напред. Тлъсти пъпчиви краставици трепанги, на големина колкото делфина, гълтаха ритмично белия пясък. Безброй миди отваряха и затваряха седефените си раковини. Подали глави от източените варовити тръбици, разноцветни морски червеи грееха като разгорени факли. Пълчища криви раци, малки и големи, щапукаха напред-назад върху дългите си начупени крака. А отгоре, в кристално прозрачната вода, в този дивен свят без сенки, плуваха риби, неизчислими множества риби от всички големини, пъстри коралови риби, които пърхаха като пеперуди, над каменните гранки. Няколко зелени костенурки, размахали като крила широките си плавници, ръфаха лакомо водорасли.

Изведнъж във водата се хлъзна плавно с едва уловими тласъци на кривата си опашка седемметрова акула. В безизразния й поглед святкаше само безпощадната й ненаситна лакомия. Рибите пеперуди се изпокриха мигновено из гъсталаците. Кривите раци се намъкнаха в дупките, показали навън заплашително острите си щипки. Единствени рибите пилоти, нашарени като зебри, плуваха спокойно пред жестоко озъбената муцуна на акулата като ловджийски кучета, а по корема й висяха, закачени с темената си, няколко риби прилепала.

От дълбоката черна пещера на корабния трюм се измъкна голям, охранен октопод, прехвърли се през парапета и запълзя на осем крака към основата на рифа. А там една двуметрова мида тридакна беше разкрила вълнистите си, обрасли с корали черупки и леко плакнеше розовото си тяло. Рояци меки рачета влизаха и излизаха, забързани и предпазливи. Щом я видя тъй безгрижна, октоподът притихна като дебнеща котка. Притисна се към скалата, изпъна пипалата, настръхна. Изведнъж с рязък тласък на водната си фуния той отскочи напред, но рачетата го зърнаха навреме и мигновено се намъкнаха в сигурното си убежище. Мидата хлопна черупките с трясък, сякаш затръшна тежка врата. Измамен, октоподът я възседна, обхвана я с пипалата, опитва, насилва, от ярост тялото му преливаше ту в зелено, ту във виолетово, в очите му просветваха алчни пламъчета, мъчи се дълго и накрая разочарован, някак посрамен, отмина. Не за пръв път опитваше да я отвори все тъй безуспешно. Стара беше тя, не се даваше, ненапразно бе живяла повече от двеста години на света.

Внезапно отгоре, от сребристия воден таван, отдето струеше синкавото сияние на процедените слънчеви лъчи, се спусна група кефали, а след тях сред облак сребристи мехурчета се гмурна белият делфин. Рибите прелетяха над двата кораба, свърнаха рязко наляво, дано измамят упорития си враг, но срещнали назъбения риф, отново поеха направо по подводната долина. Ето, дъното хлътна стръмно, почти отвесно, стопи се в синия шемет. Светлината притъмня. Яркото сияние на плитчините се стопи, удавено в избликналия сумрак, тайнствен и зловещ, сред който едва се провиждаха тъмните декори на подводните хребети като зъби на страхотно чудовище. Мярнаха се подплашени риби, които горе до повърхността може би сияеха в най-пищни краски, а тук в дълбината изглеждаха грозно, досадно сини. Мракът бе скрил всяка багра зад своята мътна завеса.

Белия усети, че въздухът в гърдите му свършва. Отскочи напред и ловко докопа последната риба, глътна я мигновено, после се устреми нагоре.

Ставаше все по-светло и по-светло. Заплашителният здрач се разсея, избледня, прогонен от небесносиния блясък на пречупените слънчеви лъчи. Медузите отново добиха своите багри — сякаш изваяни от блясъка на дъгата.

Делфинът подскочи, вдъхна шумно и отново се гмурна за друга плячка. Такъв беше законът на морето, едни неоспорим закон, който не признаваше нищо друго. Сред бързите — по-бърз, сред жестоките — по-жесток. Всъщност тук, в морето, в тази дива стихия изглеждаше безсмислено да се говори за жестокост. Ако искаш да живееш, трябва да бъдеш победител, винаги, всеки ден, всеки час, всеки миг — толкова просто и ясно!

А той искаше да живее — макар прокуден от своите, сам, без никаква помощ, без другар. Кипяща жизненост напираше въз всяка клетка на здравото му тяло.

Да живее — защото беше силен, пъргав, с остро ухо и бързи плавници!

Силен и сам!

А как тежеше тази самота! Инстинктът на стадно животно не му даваше покой. В някакъв неосъзнат копнеж той диреше други делфини, за да лудува с тях, да играе, да гони дружно рибните пасажи. Уви! Оттогава, когато Озъбения го пропъди, той не срещна родното стадо, а другите делфини, към които опитваше да се присъедини, го посрещаха враждебно с гневно скърцащи челюсти. За тях беше чужд. А за чужденци нямаше място! Всеки със своите!

Неусетно пасатът утихна. Иззад южния хоризонт се надигна черна стена от облаци. Отвред зафучаха ветрове. Дългите плавни вълни, които от седмици насам се носеха спокойно от юг, се разбъркаха. Океанът почерня, настръхна, зъл и ядовит.

Тюлените, надушили приближаващия ураган, запълзяха нагоре по каменистите стъпала на островния бряг, надиплили тромави тела като гигантски гъсеници — нагоре, където нямаше да ги достигнат вълните. Албатросите, чайките и буревестниците се прибираха с шумни крясъци и се свиваха в гнездата. В далечината преминаха с пръхтене белязаната китица и детето й, а след тях — цяло стадо китове финвали. Префуча и слепият кашалот. Морските бозайници бягаха от настъпващата стихия, рибите потъваха в дълбочините.

Вълните нарастваха бързо, високи и ниски, остри и закръглени, безредно размесени, а вятърът отнасяше върховете им като бяла пара. Сякаш вреше целият океан.

Ето, плисна и дъждът. А то не бяха водни капки, не дори и порои, а нещо стихийно, непреодолимо — цели водопади, които плющяха по разлюлените оловни хълмове. Водата кипна.

Белия се носеше през хиляди пенести въртопи, които клокочеха из водните ями, трескав, възбуден, опиянен от дивата стихия, от неукротимите, разплискани водни грамади, гмуркаше се оглушал през врящите им била и хлътваше надолу в зиналите кристални долове.

Облаците скоро затрупаха небосклона. Вълните нарастваха все по-високи и по-заплашителни, връхлитаха върху настръхналите рифови зъбери и избухваха в гигантски гейзери от бяла пяна. Взрив след взрив! Рев и грохот!

Настъпи нощта. Морето почерня, още по-диво и по-настървено. Сред общия тътен на бурята внезапно изръмжаваше прииждащата вълна с кипнал гребен, израснала като беловърха планина, и отминаваше, отстъпила място на следващата ръмжаща вълна. Вълна след вълна, дива бъркотия, хаос!

Внезапно сред мрака се мярна някаква светлинка, подскочи нагоре и изчезна. Пак се появи, люшна се и отново изчезна.

Делфинът се спусна натам. Що ли беше това? Звезда над вълните? Той надаваше своите къси викове и чакаше водното ехо да му открие къде са рифовете, за да ги заобиколи. Провикваше се и се носеше напред, уверен в пътя си, сякаш го виждаше облян в светлина.

Ето странната звездичка приближи! Сред воя на бурята се дочу ясно боботенето на корабно витло и след малко върху гребена на връхлетялата планина от смола подскочи един малък кораб. Претоварените огнища бълваха огън през комините; илюминаторите блещукаха едва-едва; по палубата, заливана от всяка вълна, вкопчани за перилата, пълзяха моряци. Корабът се мяташе безпомощно сред побеснелите водни хребети, увисваше за миг върху ревящите им зъбери с оголено, безпомощно завъртяно витло и се хвърляше стремглаво в тъмните водни пропасти.

Нейде, отвъд нависналата облачна завеса, припламваха светкавици и огряваха небето с розово-виолетово зарево като далечно полярно сияние. С адски съсък премина смерч, който засмука водата в гигантска фуния, сякаш ураганът предеше от разчепканото море дебела черна нишка.

Мълниите приближиха. Ето, блесна един яркосин ослепителен зигзаг, който се разклони на три, надипли се и потъна в морето. След няколко секунди тресна гърмът. Пламна втори път зелено, трети, четвърти, пети път — червени, бели, жълти светкавици, все по-близки и по-застрашителни.

Някой от моряците съзря кипящите гейзери над рифа. Камбанката заби бясно.

В следния миг корабът се блъсна в скалата и през огромната пробойна блъвна водата. Светлините угаснаха. Той успя да се изкатери още веднъж върху вълната, после хлътна в ревящата бездна и вече не се показа.

Отново припадна непрогледният мрак, разсейван за миг от оределите лумвания на мълниите.

Внезапно Белия зърна над вълните лодка, пълна с хора, която пъплеше по водните ридове, люлееше се на всички страни, подскачаше безволно, но все не потъваше. Напреде й се зададе огромна вълна, може би десет-дванадесет метра висока, същинска водна стена над главите им. Но чудо, водата издигна малката лодка, подметна я на върха си, после се хлъзна под нея, избуча и отмина. Зададе се друга и друга, и друга, а лодката продължаваше да лети над вълните.

Случайно при мигновеното пламване на една светкавица Белия съгледа до самата лодка плуваща греда, в която се бе вкопчал човек. Когато я приближи, човекът опита да се залови в борда й. Но хората отвътре закрещяха гневно, а един от тях дори го отблъсна с веслото си. Лодката и без това беше претоварена, бордовете й едва стърчаха над водата, ако вземеха и него, трябваше неминуемо да загинат.

В този миг Белия долови с чудния си ехолот приближаването на някакво огромно животно, а след малко съзря в зиналата яма между вълните чудовищното мекотело.

Едноръкия!

Делфинът отскочи назад по люшкащия се воден хълм, а калмарът се насочи право към корабокрушенците, вперил в тях огнения си поглед. Някой го видя, изпищя. Викът му успя да надвие грохота на бурята, грозен, ужасяващ. Гребците размахаха бясно веслата. А той, уверен, че тази тромава плячка не ще му убегне, с жестока наслада се носеше редом с тях и ги разучаваше алчно. Зеленикавите пламъчета в очите му ту се разгаряха, ту загасваха. Случайно при спадането на една гигантска вълна се оголи гърбът му, по-широк от цялата лодка, с двете изпъкнали дяволски очи, пред които се гънеха цяла гора от пипала.

Двадесетметровата му ръка се протегна напред, опипа дъното на лодката, уви се около нея и я притегли към безпощадните разперени пипала, които я сграбчиха лакомо и отмъкнаха под водата.

Делфинът отмина, без да погледне втори път. Впрочем това не го засягаше. Тъй обикновена случка в морето! Нали калмарът трябва да се нахрани? Иначе как ще живее?

Човекът на гредата видя всичко. Потресен от страшната драма, той едва сподави в гърдите си напиращия писък. Изтръпнал от ужас пред нависналата угроза, пред мисълта, че това невиждано чудовище може да простре и към него гигантската си ръка, за да го отмъкне надолу в шеметното си царство, нещастникът впи още по-трескаво пръсти в спасителното дърво.

Отде ли го дебне сега?

А вълните го подхвърляха високо-високо, изръмжаваха под него, заливаха го със задушлива пяна и го запокитваха в ревящите водовъртежи.

Пръстите му отмаляваха все повече — от умора, от напрежение, от ужас! Докога ли щяха да го удържат?

А някъде отдолу, в черния лудеещ шемет, навярно дебнеше гигантското главоного, алчно, безпощадно, и се взираше насам със зловещите пламнали зеници…

Човекът напрегна последни сили и се превърза с колана към гредата. А вълните като запенени хищни челюсти продължаваха да го подмятат от гребен на гребен.

4

Чак на другия ден тайфунът поутихна. Черната облачна завеса се изтегли на север, а небето светна, ярко и блестящо. Посиняха укротените вълни. Дълги-дълги, проточили се, додето стига поглед, те прииждаха насам, прошумяваха и отминаваха като разлюляна от вятъра кристална ливада.

Слънцето плисна целия си огън върху океана, освежи го, развесели го. Рибите изплуваха из дълбините замаяни и се нахвърлиха прегладнели една връз друга.

На морското дъно, застлано с чакъла на натрупаните миди, лежеше на борд потъналият снощи кораб. Край мачтата му висяха неподвижни като завързани балончета няколко пъстри риби, а по палубата пълзеше старият октопод. До самото витло, сред оазис морски палми актинии, отваряше и затваряше седефения си покрив стара стрида, зараснала с основата си към кораловата туфа. Ненадейно тя хлопна шуплестата си раковина и притихна, усетила приближаването на едра морска звезда, тъмновиолетова, почти черна, обкована с бели шипове като сребърни кабари. Няколко миди гребенчета подскочиха нагоре и отплуваха надалеч, пляскайки черупки. Други побързаха да се зарият в пясъка. Звездата достигна бавно, като пъплеше с безбройните си крачета, безпомощната, неподвижна стрида, възседна я, обля я със стомашния си сок, после търпеливо се залови да отвори яките капачки. В синьо-зелената вода префуча разярена риба меч, погнала стадо тонове. Настигна ги и с един замах надяна последния тон на острието си, после отмина нататък с едрата си плячка. Огромен скат затисна към дъното случайно надигналия се калкан и когато отново се пое във водата като някакво черно хвърчило, мястото на калкана беше празно.

Морската звезда напъна лъчите си и щом упоената от отровата стрида отпусна капачката си, тя изхлузи навън стомаха си да обхване с него крехката жертва. Но не успя да довърши пиршеството си. Неусетно през каменния храсталак допълзя един пъстър охлюв с тънка издута черупка, който насочи напред хобота си и стрелна капка киселина. Морската звезда се вцепени парализирана на дъното, а нападателят опря хобота си в бодливия й диск. Киселината му скоро разтвори варовитата броня, проби я като свредел. После охлювът изсмука меката й вътрешност. Но когато изви назад към скривалището си, отгоре му връхлетя кривият рак, който го дебнеше отдавна от дупката си. Той докопа хобота му с яките си щипки, натроши набързо пъстрата му къщурка и го помъкна към дома си, за да го изяде на спокойствие. Откога не му се бе случвало такова щастие!

Живот! Трескав, настръхнал живот, който шествуваше над смъртта, живот, изграден върху смъртта на другия, първобитен, див, кипнал в морските дълбини от оня ден, когато първото живо късче материя е погълнало другото късче жива материя. Пъстър, разнолик живот, дори невероятен, недокоснат от мозъка и от ръката на човека, който бе променил облика на цялата суша, от край до край, но все още не дръзваше да се натопи в океана, в своята прародина, прародината на живота въобще, а само се хлъзваше по нейната повърхност и отново бягаше към брега.

Старият октопод беше проучил трюма на потъналия параход и тъй като натрупаните там сандъци не бяха за ядене, отново се запъти към закритието си. Пътем съгледа голям рак пустинник, който мъкнеше нанякъде разкошната си седефена крепост, нагизден с две яркочервени хризантеми актинии. Без да губи време, защото гладът не чакаше, осморъкият простря напред пипалото си, но мигновено го дръпна опарено, надупчено от изстреляните отровни иглици на актинията. А пустинникът вече се бе сврял в замъка си и бе закрил входа му с острозъбата си щипка.

Няма що. Ракът имаше сигурна защитница. Октоподът постоя отстрани минута-две свит, настръхнал, сякаш се колебаеше да скочи ли повторно, или не, сетне отмина към рифа, който се издигаше нагоре като приказен подводен алпинеум, насаден с кактуси, лишеи, мъхове и каменни храсти. А там, притулена в кораловия храст, пред който се стелеше разлюляната ливада на морските анемони, жабуркаше хрилете си гигантската мида тридакна.

Дали ще успее да я измами?

Уви! Преди още октоподът да се приготви за скок, мидата хлопна стените си.

В този миг отгоре се стрелна белият делфин, докопал за опашката охранена скумрия. Октоподът се метна към него с прострени пипала, побеснял от ярост при вида на белия му цвят, най-дразнещия цвят за всяко главоного. Две-три вендузи дори успяха да се залепят върху гладката делфинова кожа, но Белия, зърнал алчно светналите зеници на врага, чул щракането на папагалския му клюн, ловко отскочи нагоре към сребристото копринено покривало. Две кръгли изрезки от кожата му останаха по пипалата, а изпуснатата скумрия, обезсилена от делфинските зъби, сама се мушна сред разперените пипала.

Белия изскочи над водата до самия бряг.

Каменистият остров продължаваше да стърчи над океана, самотен, нацепен на безброй ръбести блокове, сякаш безредно струпани детски кубчета, блъскан, разяждан от вълните, натрошен и все пак непобеден, ограден с многоцветен венец от коралови рифове. По върховете му излитаха и кацаха птици, а върху долните площадки се излежаваха тюлените, тяло до тяло като изгладени валчести камъни. Приличаха се на слънцето в очакване на нощта, когато започваше истинският лов. Но и сега от време на време някой се промъкваше лениво до ръба на скалата, отдето се гмурваше в прозрачната вода, за да излезе след минута с риба в уста. После с неподозирана лекота се подхвърляше право на скалата, изтърсваше се като мокро куче, догълтваше уловената риба, прозяваше се и захващаше да се чеше несръчно със задната си лапа плавник.

Върху прибрежния риф, в който се стържеха връхлитащите вълни и в бясна злоба бълваха водоскоци от пяна, се бе захлупила бялата лодка на калмарските жертви. По целия бряг се валяха изтърбушени сандъци с консерви. Бурята бе пръснала и тук част от своята плячка.

А горе, на най-високата тераса, лежеше по очи самотният корабокрушенец, все още превързан към спасителната греда, неподвижен като труп.

Белия хвърли бегъл поглед към острова и тъй като не видя нищо тревожно, отново се гмурна надолу. Водните маси все още се плискаха неуталожени, пречупените слънчеви лъчи избухваха в разноцветни сияния, а сенките на дирещите тюлени и на подплашените риби изглеждаха недействителни, уродливи, разкривени от странната водна мараня.

Ала по-надолу водата беше тиха, съвсем неподвижна. Водораслите не трепваха. Само морските кончета подскачаха смешно от стрък на стрък.

Кривият рак влачеше настървено плячката си, забравил обичайната си предпазливост. И скъпо заплати за това. Там долу, в подводната джунгла, всяка грешка се плаща с живота. Строг, безмилостен, неотменим закон!

Октоподът, който го дебнеше от скривалището си, свит в сянката на кораловите шубраци, се метна отгоре му светкавично, с един тласък на водната си ракета. Ракът пусна лова и пипна с острите си клещи първото пипало, което му попадна. Главоногът побесня, замахна, удари рака в скалата, повтори, потрети. А когато яките щипци го поотпуснаха, той притегли омаломощения си неприятел към закривения папагалски клюн, който скърцаше зловещо сред венеца на разперените пипала.

В далечината, блестящ зеленикав тюл, се мярна неясна сянка, наедря и ето, насреща му се зададе морска костенурка, която размахваше като птица широките си плавници, а подире й се мъкнеше неголяма акула с мудни движения, схваната от някаква тежка болест.

Делфинът си припомни нещо — далечен, избледнял спомен. Така играеха някога връстниците му. Подхващаха с глави костенурката и я подмятаха като топка. Защо да не си поиграе, както тогава, когато плуваше край майка си — безгрижен и сигурен?

Врътна се и я пресрещна. Костенурката сви рязко назад, но за беда се блъсна в преследвачката си. Акулата само щракна челюсти и главата на костенурката изчезна в полукръглата зъбата паст.

Белия видя — акулата беше болна, значи, безсилна. Това издаваха трескавите пулсации на хрилете й, неестествено ленивите движения на плавниците, мътният израз на котешките й очи. На нея можеше да излее ненавистта си, вродената ненавист на всички делфини към акулиния род.

Той се спусна настървено отгоре й и я удари с глава в корема. Извърна се, засили се, блъсна я повторно, после захапа злобно опашката й. Ала макар и тежко болна, хищната риба още имаше сили да се брани. При неочакваното нападение тя се изви встрани с рязък тласък на опашката и страшните челюсти хлопнаха на сантиметър от муцуната му.

Ясно, засега нямаше изгледи за успех. Акулата умееше да се обръща по-леко настрана, докато неговият хоризонтален плавник служеше отлично за друга цел, да изплува почти отвесно, а там именно беше неговото предимство в борбата. Додето акулата усети, той се озова на повърхността.

Внезапно тюлените наскачаха във водата. Те цамбурнаха един след друг, обръщаха глави и се взираха смаяни, недоумяващи към брега, към високата тераса, където се бе изправил, опрял гръб о стената, нещастният корабокрушенец. На челото му, под сплъстената в кръв коса, личеше голяма незараснала рана, следа от страшния удар, когато вълните са го запратили върху скалата.

Трескавият му поглед обходи кръгозора, после се плъзна към изплашените тюлени и се закова върху преобърнатата лодка.

Значи, не е било сън, мъчителен кошмар… Значи, наистина е видял чудовището, и то… Нима нито един не се е спасил… Поне един… Дори този, който го блъсна с греблото… Всъщност добре, че го блъсна… Иначе, ако бяха показали човечност, ако го бяха взели в лодката…

А наоколо, отвъд разпенения пояс на прибоя, ревеше океанът, настръхнала безбрежност, сляла се далече-далече в мътната ивица на хоризонта с другата безбрежност — светналото гълъбово небе. Сам! Сам сред този син, заплашително надигнал се простор. И една-единствена връзка със света, с близките, със своите подобни, слаба, дори безнадеждна връзка — тази блъскана върху рифа лодка.

Каквото и да стане, не бива да я изпусне! Трябва да я има! На всяка цена! Как иначе ще напусне този пущинак, как ще се спаси!

С треперещи крака злощастникът заслиза надолу по обливаните с водни струи скали, натрупани с птичи помет, изгладени, почернели от времето, облепени с белите раковини на морските жълъди като странна каменна шарка. Вълните бучаха, отдръпваха се надире, засилваха се и повторно налитаха върху проядените основи на канарата. Цял полк криви раци, грозни, уродливи, се разпълзяха настрани, за да се изпокрият в пукнатините, обрасли с лигави жълти водорасли.

Човекът нагази до колене в плитчината и опита да изтегли продънената лодка на брега, блъскан и заливан от вълните. Едва подир час, капнал от умора, успя да я дотътре в един малък фиорд, единствен плитък залив, отдето приливът нямаше да я отвлече.

После щеше да мисли за поправянето й, сега първо трябваше да измъкне сандъците с провизиите. Дявол знае докога ще чака тук.

И все така, като се спъваше на всяка крачка в неравното коралово дъно, той извлече на сухо един сандък с месни консерви. Отвори с камък най-горната кутия и напъха с ръце вареното месо в устата си.

„Като дивак!“ — мина му през ума. При все това той не спря, а доизяде всичко и понечи да захвърли празната кутия, но внезапно дръпна ръката си.

Може да потрябва. Тук всяка тенекийка можеше да му потрябва някога.

5

Едва тази сутрин, след двудневно кръстосване из океана, Белия откри ято летящи риби и се спусна подире му. Подплашени, доведени до ужас от неуморимия преследвач, рибите се стрелваха във въздуха на височина четири-пет метра, разпънали перки като изрязани от седеф лястовички и плясваха след сто-двеста метра във вълните, тъй както отскачат по водната повърхност метнати от децата плоски камъчета.

Но делфинът познаваше добре изкуството им, затова, щом някоя от тях изскочеше над вълните, той продължаваше напред без колебание и когато тя отново докоснеше водата, я захапваше с многобройните си остри зъби.

Лов и игра в същото време! Възбуждаща, опияняваща — игра с живота и смъртта!

Океанът отново се бе укротил, величествен, царствено спокоен. Под копринената му кожа пробягваха леки заоблени тръпки, които се гонеха, бързаха една подир друга и все не можеха да се настигнат, родени в безкрая и устремени нанякъде, в другия безкрай — вълна подир вълна, тъй от началото на живота дори до неговия предел.

Опънал силното си тяло, Белия летеше през вълните, отгоре, отдолу, подхвърляше се в свежия влажен въздух, наситен с водни пръски, и мигновено се гмурваше в течната искряща синева. Отвред струеше светлина — и от ведрото небе, и от неуталожените водни маси, отгоре, отстрани, отдолу — сияеща спокойна синева. Това беше неговият свят — безпределен бистър лазур.

Делфинът дочу далечно жабуркане на китове и в следния миг летящите риби смениха посоката си. Насреща се носеха от мощните тласъци на опашките си двадесет-тридесет, а може би и повече финвали, които пускаха с писък белите си фонтани.

Изведнъж китовете свиха назад, полудяха. Един от тях изостана, като биеше бясно с опашката, сякаш океанът се пенеше в някакъв страшен прибой. Подхвърли се нагоре и върху белия му корем се откроиха три черни сенки — косатки, които се бяха впили в устната му, отдето струеше алена кръв. Наоколо се стрелкаха дузина остри гръбни плавници. После китът притихна, стиснал устни в безнадеждна упоритост, а безпощадните му мъчители дърпаха с челюсти като булдози, решили да отворят устата му и да изгризят дебелия му език.

В гърба на едната, най-едрата косатка личеше забит харпун.

Делфинът я позна и ужасѐн се врътна назад, забравил лова си.

Този враг, този омразен враг! Нима навред ще се среща с него?

Скоро китът с косатките остана назад, заглъхна и шумът на кървавата разпра. Делфинът се успокои, догони подплашеното рибно ято, след което продължи лова си. Трябваше да се храни, трябваше да живее!

Над кръгозора висеше бухнал облак, самотен облак сред небето. Там под него трябваше да се намира скалистият остров, който още не се виждаше, но делфинът знаеше — където се трупат такива облаци, има суша. За него морето не беше някаква еднообразна водна шир, без път и без посока. Със своя чуден ехолот той претърсваше дълбините и сякаш виждаше на стотици, на хиляди метри релефа на морското дъно; виждаше пространните плата, подводните равнини, нащърбените планински хребети, които тук-там раздираха блесналата повърхност в безредни архипелази; виждаше дълбоките проломи, през които протичаха океанските течения. По-дълги и по-пълноводни от всяка земна река, тези странни реки без брегове пъплеха както по самата повърхност, така и по дъното, криволичеха из тесните подводни клисури — ту топли и солени, сварени от отвесните лъчи на екваториалното слънце, ту студени и по-сладки, помъкнали недостопените айсберги от Антарктида. Те се сливаха една с друга, разделяха се внезапно, разминаваха се — винаги по едни и същи пътища, от векове…

За делфина, както за всеки морски жител, океанът представляваше една огромна карта, ясна и четлива. Ето, вдясно се крият опасните рифове! Когато е спокойно, морето напълно ги покрива. Само при буря те се оголват, закипяват. Тежко томува, който мине над тях. Острите коралови шипове ще разпорят корема му. Но дори и отгоре над водата личи ясно продълговатото зеленикаво петно сред тъмната индигова синина на дълбочините.

Насреща е протокът, а оттатък — островът с тюлените. И с човека! Белия неволно се насочи натам — той, жителят на откритото море. Нещо го привличаше — любопитство може би и ведно с това боязлив копнеж към сушата, примамлива и опасна с настръхналите си камънаци, в които могат да го разбият вълните. Привличаше го някакъв смътен спомен, унаследен спомен от онази далечна епоха, забулена в мрака на вековете, когато някой от неговите прадеди, изтласкан от по-силните, е нагазил за пръв път в морето.

Отсреща, до самия бряг, човекът запълваше с морска трева цепнатините в дъното на лодката. Край него брегът беше опустял. Тюлените се трупаха към другия край на острова и оттам ехтеше непрестанното им мучене. Високо, дето не достигаха вълните, в плитка ниша между нацепените скални блокове личеше колибка от грубо свързани дъски, покрити с водорасли и ламарина от консервените кутии. Отдолу, на сушина, бяха струпани сандъци с провизии и бъчва вода.

Белия зърна набързо всичко това и отмина. Всъщност то не го засягаше. После се гмурна през настръхналия гребен на придошлата вълна, която се пречупи над него като стъклен отломък и се разсипа на воден прах.

Летящите риби отминаха нанякъде. Нямаше смисъл да ги гони. Наоколо морето гъмжеше от храна. Ето, едра риба треска се стрелна почти край муцуната му и сепната от неочакваната среща, заби надолу. Не толкова от глад, а повече за игра делфинът я последва.

Насам-натам! Нагоре и пак надолу! Синият блясък на водата някак посърна, угасна, удавен от тъмната зеленина на дълбочините. До самото дъно, над бухналата ливада от морски треви, лежеше неподвижно рибата меч, измъчена от досадните паразити по хрилете й. Около нея цял орляк скариди я пощеха търпеливо, като отскачаха смешно, непохватно при всяко трепване на мощното й тяло.

Внезапно тя зърна връхлитащата сянка на делфина и бясно се стрелна към него.

Ако Белия се бе гмурнал секунда по-рано или секунда по-късно, да отмине с двадесет-тридесет метра това място, нищо нямаше да се случи. Животът щеше да продължи непроменен до друга случайност. Там, под водата, впрочем и там, както навсякъде, от простата случайност често зависят животът и смъртта.

Нападението беше тъй ненадейно, че делфинът не свари да се дръпне. Острият меч прониза гърба му и изскочи от другата страна. Рибата измъкна оръжието си и се метна в повторна атака. Чак тогава делфинът с удесеторени сили от болката плесна с опашка и отлетя отвесно нагоре. Излъган от рязкото му движение, врагът изчезна зад синия здрач.

Белия усети как губи сили. Кръвта струеше на бързи тласъци, като оставяше по пътя му розова диря. Пред очите му се спускаше сребриста мрежа, забулваше погледа, ушите бучаха, мускулите отслабваха. Той спря. Не е ли по-добре да си почине тук, да набере нови сили? Дробовете му искаха все повече и повече въздух. Той задиша тежко, учестено.

А защо е тъй розова водата, какъв е и тоя мирис? Нима това е неговата кръв?

Неусетно бе доплувал до островната плитчина. Дъното се виждаше ясно — със сплетените коралови гранки, обсипани с цветове, с омотаните по тях змиевидни звезди, с рояците пъстри риби, които се застояваха неподвижно над някоя коралова вейка, спускаха се внезапно към нея, озобваха набързо цветовете й и все тъй вкупом, като орляк врабчета, отлитаха другаде.

А ушите му пищяха все по-силно, до оглушаване. Какви са всъщност тези шумове, тези неразбираеми писъци? Не е ли гальовното цвъртене на майка му? Навярно го търси, вика го, идва да му помогне. И той ще се отпусне до нея спокоен, сигурен, ще заспи, ще спи, ще спи… без да го е страх, че врагът ще го издебне изневиделица…

А това? Такова чудновато същество, което пълзи по бялото дъно. Нима е костенурка, оная, обезглавената? И още жива! Тя крачи някак уродливо, с празна дупка наместо глава, а подире й се мъкне болната акула и колчем посегне да захапе някой крак, той мигновено се прибира в корубата.

Делфинът изтръпна. Хищницата ще подуши кръвта му и тогава? Нищо, че е болна. С него, както е сега изтощен, полумъртъв от тежката рана, тя ще се справи леко.

Да се маха оттук! Да бяга! По-скоро!

Но не сполучи. Акулата го видя. Зелените котешки очи светнаха алчно. Тя изостави свитата върху пясъка костенурка и пое нагоре, грозна, заплашителна, със зинала уста и разперени плавници като крила на хищна птица.

Делфинът отново заплува. Нищо, че кръвта рукна по-силно, нищо, че болката в прободения гръб беше нетърпима. Сега се отнасяше за нещо по-важно, за най-важното, за живота!

По-бързо и по-далече от следващата го озъбена смърт!

Акулата го догонваше все повече и повече, опиянена от миризмата на изтичащата кръв, примамвана от вялите му движения, от изгледа за лека плячка.

На брега човекът беше довършил поправката на лодката и сега дялкаше с нож гредата, с която бе доплавал на брега, та да я приспособи за мачта. Защото без мачта и без платна само с гребане трудно би се измъкнал оттук.

А Белия продължаваше да се мъкне пред зъбатите челюсти на преследвача си все покрай островния бряг, край коварния обръч на врящия прибой. Неусетно човекът изостана, закри се зад скалите. По брега и във водата взеха да се мяркат тюлени. Раненият опита да се скрие сред тях, но те се спуснаха насреща му враждебно, заблъскаха го с глави и го прогониха обратно. Сепната от дружното нападение, акулата бе побягнала по-далеч, обаче скоро подуши кървавата следа и отново го застигна. А той продължаваше да се върти около острова, като отпадаше все повече и повече. Не можеше ни метър повече!

И все пак щом чуеше плясъка на кривата опашка и щракането на трионените челюсти току до опашката си, отново, със сетни сили, отскачаше напред. Нямаше да се остави, щеше да се бори, трябваше да се бори за живот, до последната искрица живот!

Изнурен от работа, човекът бе поседнал на скалата и гледаше към морето. А колко мъка се четеше в очите му, колко копнеж! Отвъд тези безгранични сини простори имаше континенти, градове, села, имаше хора, имаше близки. Ще ги види ли пак? Или е обречен да угасне тук, захвърлен на тази безплодна скала сред океана, когато изпразни и последната консерва, когато източи и последната капка вода от малкото буре. Сам сред мучащото тюленово стадо!

Напреде му блестеше океанът, изпъстрен от тъмните сенки на облаците и от белите им отражения. Само небе и вода — и покой! Толкова покой!

Но той знаеше — привиден покой!

Отдолу, под наръсената със слънчеви искри завеса, под нейните атлазени дипли, кипеше животът, една безкрайна драма — животът, заченат преди милиарди години в прастария океан и обречен на гибел след други милиарди години, когато мразът на междузвездната пустош скове в лед запокитената в безкрая земя…

Корабокрушенецът се изправи, устремил поглед напред. Сред запенените пръски на прибоя му се мярна някакво бяло тяло, което сякаш се движеше лениво, отпаднало, едва-едва, но се движеше, опитваше да се приближи до брега.

Човекът притича надолу, по умокрените, налепени с бледозелени водорасли скалисти стъпала и се метна в лодката, преди връхлитащата кипнала вълна да го облее.

С нетърпелив замах той натисна греблата. Под острия кил водата се разцепи като коприна, по-тежка, по-гъвкава и по-блестяща от всяка коприна. Тя го повдигаше плавно и го отпускаше с прииждащите закръглени талази, които се плискаха звучно, с меко кънтене в дървеното дъно.

В грейналата от слънцето вода се носеха червените прашинки на планктона, както светят прашинките в слънчевия сноп зад прозореца. Планктонът — чудноватият, неизмерим свят на дребните организми, основата на живота в океана, тази чудодейна, неизчерпаема трапеза на малките му обитатели — нещастните малки обитатели, предопределени от жестоките природни закони да заситят глада на по-едрите хищници.

Ето и странното бяло същество!

Ами че то е делфин, тежко ранен бял делфин. Подире му пори водата острата перка на акула. Та той няма сили да се бори, ще загине безсъмнено!

Белия вдигна поглед и в потъмнелите му очи човекът прочете толкова ужас и такава мъка, че нещо неволно задави гърлото му. Почти човешка мъка! И сякаш сълзи… или само му се е сторило така.

Вдигна веслото и удари с все сила идващата хищница. Тя отскочи встрани, после отново пое към ранения, натам, отдето лъхаше възбуждащият мирис на кръвта.

Човекът реши начаса. Измъкна въжето, наведе се през борда и като върза делфина за опашката, го повлече към брега. Понякога, когато акулата приближеше съвсем, той спираше, за да стовари отново лопатата върху гълъбовия й гръб.

А делфинът, останал напълно безпомощен, се мъкнеше позорно след лодката с опашката напред. Само в очите му, устремени към следващата го озъбена морда, ужасът нарастваше все повече и повече.

6

Зазоряваше се. Тиха, необичайно тиха утрин сред океана. Вълните едва се плакнеха в прибрежните скали. Небето просветваше в огнени сияния. Океанът пламваше от край до край, разискряше се като раздухана жарава. На запад тънкият лунен сърп неусетно избледняваше, сякаш се разтваряше в победно настъпващата зора. И ето, сред мъглата на далечността изплува слънцето — бледочервено, леко, въздушно — и поръси златна пара върху морето, върху скалите и върху белите птици, които се протягаха в гнездата.

Сред малкия залив на острова, вдълбан в насечения бряг като тесен фиорд, лежеше белият делфин, отпаднал от загубената кръв, изтощен, бездеен и само от време на време несъзнателно потрепваше с опашка да вдигне глава за въздух. Раната бе спряла да кърви и не болеше така, но ушите все още пищяха като воя на връхлитащ тайфун. Тялото му беше тъй изнемощяло, безсилно, сякаш премазано. Студени тръпки го разтърсваха, а в розовите му очи се четеше и учудване, и умора, и страх.

Защо е затворен тук? Какво ли го очаква още?

Там, където фиордът се свързваше с морето в тесния проток, човекът бе натрупал няколко коралови отломъка, за да предпази пленника от хищницата, която продължаваше да се лута насам-натам пред залива с такава дива упоритост, на каквато са способни акулите.

Белия ту се събуждаше и доловил плясъка на караулещия враг, изтръпваше от ужас, ту изново се унасяше в кошмарните си присъници… Озъбени челюсти, пипала на главоноги, кървава пяна, кръв, кръв, кръв — отвред, а той е сам, ранен, безпомощен, толкова сам… И все тези ненаситни скърцащи челюсти… които дебнат… Всъщност целият му живот, животът въобще, беше това — кървава борба и само борба, ограден от врагове — и нито минута отдих… Нито минута… Да имаше поне другар, поне един, който да бодърствува, когато другият спи… А колко хубаво беше някога при онова голямо лъскавочерно същество, което създаваше край него толкова сигурност и топлота, онова голямо добро същество, което го бранеше от всички, но уви, вече не се върна…

Нощният мрак потъна като черна утайка. В зеленикавия лъскав здрач се провидя недълбокото дъно, равна скалиста площадка, обраснала с корали и миди. Толкова миди, като чакъл! И в най-дълбокото — кичури морска салата, нежна, свежозелена. Две морски звезди се бяха спречкали за уловената плячка. Белия като през мъгла виждаше как те се дебнат, как търсят да се зърнат с очите си, поставени навръх лъчите, на всеки лъч по едно око, как се вкопчват в яростна схватка и как със същата бързина отскачат една от друга. Под тях лежеше полуотворена бисерна мида, причина за раздора.

Наблизо мина, като се луташе безцелно, обезглавената костенурка и акулата се спусна подире й. Сега се чуваха само припляскванията на вълните, които заглушаваха рева на тюлените от другата страна на острова.

Изведнъж делфинът трепна. Иззад кораловите късове пред фиорда се подаде някаква дебела змия. Но не, това не беше змия. Той видя двата реда бели смукала. Ето, проточи се и второ пипало, огъна се, пропълзя напред, после трето, четвърто, а след тях се надигна зелената гърбица на стария октопод. Очите му, изпъкнали, немигащи, гледаха свирепо. По тлъстата му торба, която се влачеше зад осемте ръце, пробягваха виолетови тръпки. А там нейде в грозната дупка сред настръхналите пипала щракаше яростно, заканително острата папагалска човка.

Белия се дръпна към дъното на залива, а осмокракът нагази безшумно във водата, прострял напред хищните си пипала, уверен, че плячката вече няма да му избяга.

Човекът, излязъл случайно от колибата си, застана на скалата и се протегна. Здравите му стави изпукаха шумно. После обърна поглед надолу към грейналия в синина залив. И съзря октопода.

— Ах, проклетнико! — провикна се той отдалеч.

Грабна недовършената мачта и замахна с нея. Тя отскочи, като че ли бе ударила гумена топка. Замахна втори път, ала октоподът го превари. Пипна дървото и с рязък замах го изтръгна от ръцете му. После се дръпна назад и изчезна сред вълните отвъд каменната преграда, помъкнал подире си и петметровата греда.

— Ами сега? — промълви човекът. — Закъде без мачта?

И отпусна безпомощно ръце.

Белия го гледаше от другия край на залива, някак трогателно примирен пред новата заплаха, пред всичко, което го очакваше. Само в уплашените му очи се четеше ужасът на безсилието. Какво ли му готви този нов враг? Той наистина е враг, не може да бъде друг. Навред има само врагове, целият свят гъмжи от врагове, които дебнат да го разкъсат. Целият! Не може да им избяга. Навред го намират. И никакъв другар…

Във вира под него двете звезди се бяха счепкали в яростна схватка, бяха се уплели в бодлив възел, напъваха се, обливаха се с отровите си. Едър крив рак се примъкна към тях дебнешком, сграбчи убитата мида и я затътра нагоре. Внезапно лъчът на едната звезда се отчупи с пукот, тъй както се отчупва гнила дъска. Стреснати от този пукот, борците отскочиха в противни страни. На полесражението остана само откъснатият лъч. И странно! Ето, той почна да се движи, бавно, леко, като мърдаше безчислените си крачета. Сякаш беше жив, сякаш беше цяло животно. А горе, на по-високата тераса, ракът се бе разположил върху лесно спечелената си закуска. Изтръгваше с яките си клещи късче след късче от миденото месо и ги пъхаше лакомо в грозната си уста, в която се въртяха като някаква машина за мелене дузина челюсти.

Под разкъсаното тяло на мидата се подаде един черен бисер, огромен бисер, светнал в своя седефен блясък, истинско съкровище. Ракът дооглозга плячката и се намъкна в дупката си, като изостави раковината с ненужния му бисер. Вече нямаше нищо за ядене, значи, нищо полезно!

А на две крачки по-горе корабокрушенецът бе приседнал на брега, устремил замъглен поглед някъде на север. Колко тъга прозираше в него и укор към нещо по-силно, нещо непреодолимо! Тъга! И пълна безпомощност…

Далече-далече, на хиляди мили оттук, има един голям град, един опушен град, почернял от саждите, които бълват фабричните комини. Всичко е черно — и покриви, и стени, и сгради, и листата на дърветата. Дори и снегът през зимата става черен на втория ден. В този далечен град живее тя и от утрин до вечер върти шевната машина. Гърбът й се е изкривил от работа, а лицето й е бледо, тъй бледо. Но тя не спира, защото трябва да изхрани двете момиченца, които играят на пода сред купчината парцалени изрезки. Нали за нея, нали за тези две дечица той напусна родния град, напусна най-милото кътче на земята! Нищо, че там снегът почернява от саждите; нищо, че улиците са кални, сградите порутени и сиви! Нали се бе родил в този град, бе промълвил за пръв път „мамо“ на най-сладкия език на света — родния език! Нали там живееха близките му — тези, заради които се блъскаше тъй упорито в живота! Но уви! В родината нямаше хляб за всички. Уж толкова много хляб, а до него все не достигаше… Фабриките произвеждаха много, а нямаше кой да купува. Затова господарите ги затваряха една след друга, прогонваха работниците, изхвърляха ги на улицата…

Под него се диплеше океанът — синя безбрежност, хладна, безчувствена, неумолима. И нейде далече-далече на север, отвъд хоризонта — близките му, които го чакат, мъгливи образи като сън и като сън недостижими!

Толкова седмици път! Седмици и месеци все същата разнолика, капризна, а всъщност тъй монотонна безбрежност!

Кога беше напуснал родния град? Вчера ли, преди години или преди векове? Подигра се с него съдбата, отвея го накрай земята да дири щастие. Лов на щастие! Нова Зеландия! Име — легенда! Все едно с шепи да гребеш пари. И той се полъга. Впрочем друго не му оставаше… Близките му го изпратиха на пристанището с очи, пълни със сълзи, но… и с надежда. Отде можеха да знаят, че и там, в тази далечна, тайнствена земя, загубена сред необятния океан, където цъфти лятото, когато в родината пищят зимните виелици, ще бъде същото. Отде можеха да знаят, че там прииждаха от цял свят тълпи от бедняци, гладували с месеци из пристанищните градове на Австралия, че от всеки корабен трюм се измъкваха брадясали измършавели скитници, дошли да опитат за последен път щастието си? Отде можеха да знаят, че и той, любимият баща и съпруг, като другите ще рине въглища на всяко пристанище по своя път, ще продаде дрехите си, дори годежния си пръстен, за да плати един билет — само един билет за отиване трета класа… и нищо повече!

И ето, след тригодишен труд и блъскане, и недояждане, гонен от плантация в плантация, той пое обратно към къщи. Тръгна толкова беден, колкото беше, когато пристигна. А сега, след корабокрушението, бе още по-беден. Сега нямаше нищо, нямаше дори и надежда за щастие — а може би… — нещо задави гърлото му — а може би нямаше и надеждата, че някога пак ще види любимите лица…

Внезапно на десетина крачки от брега изскочи откраднатата мачта. Щом я зърна, човекът се изправи зарадван. Той знаеше, Нова Зеландия не беше далече. Бяха пътували само осем часа, когато потъна корабът. Само осем часа! Но с гребла това е страшно много. Единствено мачта и платно могат да помогнат.

Но как да достигне мачтата, тази скъпоценна мачта?

Може би вълните ще я изхвърлят. Не! Почваше отливът и неусетно я отдръпваше в морето.

Нямаше никакво време за губене!

Без да мисли повече, човекът скочи върху една подводна издатина на скалата, потъна до кръста, пресегна се и хвана мачтата. В този миг отсреща някакво триъгълно острие разсече блясъка на морето. Той забърза към брега, като се препъваше в гъстите водорасли, и тъкмо когато се надигна с ръце върху скалата, на два пръста от стъпалото му щракнаха челюстите на болната акула. Точно тъй — щракнаха като празен капан. И днес тя бе закъсняла, и днес, още по-гладна…

Човекът пробяга, както бе натоварен с дългата вършина, още десетина крачки и чак тогава се обърна.

— Проклето място! — изруга той, сетне понесе товара си още по-нагоре, на по-сигурно.

Отливът бе оголил празната бисерна мида и беглецът, без да забележи, я настъпи с крак, натика я дълбоко в рохкия пясък. А бисерът струваше толкова много пари! Толкова много! С него там, в света отвъд водната бездна, можеше да има всичко — да си купи къща, да облече близките си с хубави дрехи, да ги нахрани и цял живот да не работи нищо, да почива и да се разхожда. Да спре най-сетне шевната машина…

А долу, в залива, делфинът продължаваше да го следи с поглед не тъй тревожно, но все още недоверчиво.

7

Цели две седмици Белия стоя затворен в тесния фиорд, додето раната му заздравя напълно. В туй време на пострадалата звезда израсна нов лъч, а отчупеният лъч пусна още четири израстъка и се превърна в някаква своеобразна морска комета. Човекът, случайно открил сред сандъците кутия с въдици, по цял ден ловеше риба, като слагаше за примамки скариди. Сегиз-тогиз той слизаше до самата вода в тихото заливче и в миг Белия доплуваше пред него, като пляскаше доволно с опашка, а малките му игриви очи грееха с доверие и обич.

Рибарят му подхвърляше някоя риба и още във въздуха делфинът я лапваше като куче, гмурваше се да я глътне под водата и отново заставаше в очакване пред благодетеля си. Втора риба, трета, четвърта, пета — докато се изпразнеше торбата. Тогава човекът пак се натъкмяваше на скалата с въдицата. А трябваше да се труди здраво, защото храненикът му, добил предишния си апетит, беше все гладен.

Болната акула вече не им досаждаше, прогонена от миризмата на рибните остатъци в залива, от противната й миризма на умряла риба.

Когато свършеше закуската, почваха игрите. Човекът пускаше във водата една развалена, издута консерва, а Белия се засилваше отдолу, удряше я с чело и я подхвърляше високо над водата като топка. Блъсваше я повторно, потретваше — додето я изхвърлеше на брега. Тогава човекът я търкулваше отново и играта продължаваше още по-разгорещено.

Този ден сякаш зората беше по-ярка отпреди. От острова до хоризонта, над който висеше разжареният диск на изгряващото слънце, трептеше лъкатушен ручей от течно злато. Морските птици летяха над океана с крясък.

Играта беше започнала много рано, призори. Игра занимавка, забрава! Без нея нещастният крушенец щеше да полудее. Само тя отвличаше потискащите мисли, отчаянието.

Внезапно той се пресегна и измъкна кутията на брега, а делфинът, прекъснат в разгара на играта, го изгледа разочарован.

— Виж какво, Белчо! — промълви човекът. — Умен си, знам, ама я да проверим дали те бива и за още нещо.

Съзнаваше, че животното не го разбира — и все пак по-леко беше, като го слушаше някой друг. По-добре, отколкото да си бъбре сам…

Взе едно колче, изхвърлено на кораловия пясък сред изсъхналите водорасли, и го запокити насред залива. Делфинът мигом го захапа.

— Носи! — заповяда крушенецът.

Белия се спря на място, вперил в него учуден поглед.

— Донеси го де! — повтори човекът.

Но като се убеди съвсем, че новият му приятел не го разбира, нагази във водата и хвана колчето.

— Носи!

Делфинът понечи да се дръпне, но му хрумна нещо друго. Отпусна дървото, после се гмурна надолу, отърка се в човека и го тикна в дълбокото. Човекът неволно се смути. Какво ли ще му стори сега? Та всъщност това е едно диво животно, от него може да се очаква всичко. А той така лекомислено го доближи.

Пъргавото бяло тяло се виеше край него, издигаше го, потопяваше го и отново го измъкваше с гръб над водата.

Неочаквано озъбената челюст се отвори и налапа ръката му.

Нима и тъй?

Но не!

Челюстите не се стегнаха. Явно, това беше нежно, приятелско хапане, както си играе умно куче.

Успокоен, с два замаха на ръцете човекът достигна брега.

— Значи, игра! — засмя се той, като се отръска от водата. — Мечешка игра, ама сърдечна, виждам.

Сети се защо бе направил тази сутрешна баня и отново подхвърли колчето.

— Носи!

Делфинът го захапа във въздуха.

— Дай!

Белия пак стисна устни, но сега по-скоро разбра, пусна плячката си, зацвърча ласкаво.

Опитаха още веднъж, и още, и още.

— Ти си много досетлива животинка, Белчо! — похвали го човекът, като му подхвърли за награда още няколко риби.

Забавляваха се тъй няколко часа. Приятелят му капна от умора, а Белия все не се насищаше. Играеше, му се. Беше неуморим.

— Сега да се нахраня и аз! — подметна човекът, като тръгна към колибата си.

Внезапно той се закова на място слисан. Сетне побягна като луд нагоре към върха. Свали ризата си тичешком и я размаха нетърпеливо. Подплашените птици се вдигнаха във въздуха тревожно.

Дали ще го видят? Дали най-сетне ще се избави, дали ще се прибере пак в родния град, при своите близки, при вечно тракащата шевна машина, дали?

Параходът пъплеше към хоризонта, някаква черна драскотина върху кристалния гръб на океана, а подире му се стелеше димна опашка.

Ще видят ли? Ще видят ли?

Той не можеше да чака бездеен на едно място. Притича до брега, насъбра сухи водорасли, размесени с изсъхнали, почервенели от времето раци, отнесе ги горе и щракна запалката. Огънят се разгоря бавно, със съскане, запуши. А нещастникът, изтръпнал от очакване, от надежда и боязън, духаше, духаше.

Издигна се висок стълб дим, източи се в синьото небе.

Сега трябва да го видят! Трябва!

Донесе още водорасли.

Трябва!

А корабът се отдалечаваше все повече и повече, смали се, изчезна и само една мътна ивичка дим сочеше пътя, по който бе минал.

Човекът седна върху скалата, подпря глава с ръце, клюмна. Отминаха, не го видяха. Ясно е. Отбягват тези места, заобикалят отдалече. И никой няма да му помогне. Никой. Защо чака тогава? Трябва сам да намери изход, сам да се измъкне! Не бива да стои повече със скръстени ръце, да се осланя на слепия случай! Нека стегне лодката, да опъне като платно брезента й!

А где ли е сушата? Там, нейде си на юг, естествено, но колко часа, колко дни трябва да се лута, дорде я достигне. Нищо! Ще се лута. Все е по-добре. И в безпътното лутане може да срещне кораб, а то, ако стои все тук, никой няма да мине. Само такива заблудени в бурята като него.

Изправи се и погледна наоколо. В краката му лежеше жалък и безпомощен, захвърлен в синия безкрай, самотният остров, петстотин-шестстотин метра в диаметър, ограден от крепостта на своя коралов пръстен, който раздираше безпощадно атлазеноблестящата кожа на океана. Върху пречупващите се вълни пробягваха бели разпенени зайчета, а подире им оставаха нетрайни зеленикави дири. На изток и на запад, додето стигаше погледът, се жълтееха плитчините на кораловия лес. Колко ясно личеше отгоре всичко. Подводната планина достигаше почти до повърхността, а скалистият остров беше най-високият й връх. Върху плоското било се издигаха кораловите рифове, препречили пътя на корабите с опасна бариера. И само един пролом, безопасен проход сред коварните подводни скали — ей там оная синя ивица до острова, широка една миля, по която се бърчеше течението, ленива пълноводна река, потекла като земните си сестри през дълбока клисура.

Сега морето само се жълтее над опасните подмоли, но когато настъпи отливът и се озъбят настръхналите коралови хребети, то отново ще се покрие с пяна, ще побелее сърдито и заплашително, ще зашумят грозните усукани въртопи.

Крушенецът метна ризата на голото си рамо и заслиза унило от камък на камък, а птиците пак накацаха в гнездата си. Залови се веднага за работа. Мястото на мачтата беше готово, оставаше да заякчи основата й с два-три клина.

Докато той се мъчеше да нагласи мачтата, Белия, притихнал, го гледаше недоумяващ. Какво ли се суети това странно, това добро същество?

Човекът го видя. Остави работата си. Приближи до входа на фиорда. После мълчаливо, някак унило разбута струпаните коралови късове с мачтата и разчисти заприщеното устие.

— Хайде, Белчо, свободен си! — прошепна той с болка в гласа. — Ти си вече здрав. Ще се оправиш и без мене. Иди си! Ех, ще ми бъде малко мъчничко, свикнахме един с друг, но няма как! Утре или вдругиден ще опъна и аз платното.

Делфинът все не можеше да разбере, а следеше човека с учуден поглед. Приближи изхода, надзърна вън, върна се и неочаквано със скок се понесе към морето.

— Ех, поне да се бе обърнал, сбогом да ми кажеш! — въздъхна полусериозно-полушеговито човекът, преди да продължи работата си.

А Белия, опиянен от свободата, от бликащото здраве из цялото му тяло, се стрелкаше напред като бяла мълния сред разплискания лазур.

Приведе глава, гмурна се, полетя надолу, над самото дъно, което се спускаше към дълбините в леко наклонени тераси, натрупани с корали и цели джунгли водорасли. Разкошните багри бързо потъмняха, удавени в синия здрач.

Той отново бе попаднал сред своя свят, където всяка краска изпепелява в синкава сивота и безличие, където пъстротата е безсмислица, безцелно струпване на шарки, които никого не радват.

Такова великолепие, излишен разкош, скъпернически заровен под блестящо синьото покривало.

Неговият свят, познат и близък, където тревите се вият в гигантски ливади над ниските каменни горички, където не растенията, а животните цъфтят и където звездите пълзят по дъното — светът на привидното мълчание. Сред тази мрачна стихия зрението е безсилно, та кой взор може да проникне на повече от двадесет-тридесет крачки напред, затова пък слухът е всичко. Врага ще видиш, когато е вече твърде късно, а звукът ще те предупреди отдалече, километри далече. И в този свят на звуци, рояци бръмнали звуци, Белия се оправяше най-лесно, тук беше неговата сила.

Ето, преди да го е видял, той чу стария октопод. А в следния миг го съзря свит като дебнеща котка пред гигантската мида, която тъкмо отваряше раковините си. Осморъкият отскочи към нея с тласък и мушна в зигзаговата й пролука един коралов отломък. Мидата полудя, напъна мускули, а хитрият нападател провря едното си пипало, докопа тялото й и го задърпа навън.

Ненадейно крехкият коралов къс се счупи с трясък и мощните черупки захапаха непредпазливия крак като огромен капан. Главоногото се дръпна рязко, подскочи, размята се диво. Цветът му се менеше бързо — зелен, виолетов, розов, черен — напразно! Яката жива клопка държеше упорито, в някаква неотслабваща конвулсия на самоотбрана. Изплашени риби, охлюви, раци, звезди се пръснаха встрани да се спасяват кой как може, а коралите и актиниите сгърчиха пипала, превърнали се по чудо в неразпукнати цветни пъпки.

Белия отмина нататък, изскочи на повърхността, пое въздух и отново се гмурна сред синия разлюлян простор.

8

На разсъмване, когато от изток избликна изумрудената дрезгавина на зората, а затихналите вълни блеснаха като седеф във всички багри, дългоръката китица доближи към острова. Опря гръб в една крайбрежна скала да се почеше, а детето й се заигра безгрижно сред вълните.

Затова нападението на косатките така я изненада. Щом чу рева на подплашените тюлени, китицата застина в ужас.

Накъде?

Пътят за бягство беше отрязан. Нямаше никакъв изглед за спасение. Оставаше едно — да притихне нейде зад прибоя, додето отмине врагът.

Стотина метра северно от малкия фиорд се вдаваше в сушата недълбок залив, заприщен от срината във водата канара, естествен вълнолом, върху който напираха бухналите водни гребени.

Майката изтика детето си натам. Закри се зад скалата и се спотаи с разтуптяно сърце.

В този миг косатките преминаха на двадесетина метра от тях, строени в редове като войници, и най-отпред — огромната косатка с харпуна. Дългите им гръбни плавници, двуметрови черни коси, пореха шумно вълните.

Пред тях тюлените бягаха обезумели от страх, блъскаха се безредно, отскачаха над водата, катереха се един връз друг, мучаха тревожно. Забравили ужаса си от човека пред по-големия ужас в морето, те пълзяха нагоре и нагоре, достигнаха колибата, смазаха я с телата си и продължиха да се изкачват все по-нависоко. Разбуден от сън, човекът едва успя да се спаси, измъкна се от струпаните туловища и побягна към върха, смаян от тази неочаквана, непредизвикана атака.

И все пак десетина тюлени не свариха да стигнат брега. Нападателите им пресякоха пътя, преустроиха се като по команда във верига и обградиха нещастниците, които се сблъскаха един до друг в плътно кълбо с главите навън. В средата се сбраха майките и децата, а пред тях се подредиха самците в някакъв безполезен опит за съпротива. Една косатка се отдели рязко от обсаждащата група и се вряза със зъби сред тюлените, като ги размята бясно. Това беше сигналът. В миг глутницата се нахвърли върху беззащитната плячка. Водата закипя в кървава пяна.

Случайно подскочила над вълните, косатката с харпуна зърна още един тюлен кой знае как изостанал, забързал с последни сили да се добере до брега. С радостен плясък тя се стрелна подире му. Тюленът я чу. Загреба лудо. Бързо-бързо. А тя го догонваше с плавни вълнообразни скокове. Гръбната й перка ту потъваше, ту отново изплувваше над кипналата зелена бездна като черен заплашителен меч. Ето, раззина безобразната си зъбата уста, цял метър широка. Тюленът скочи на брега. Неизмерила устрема си, тя го последва и се просна върху оголения риф.

Косатката мигновено схвана в каква клопка я бе въвлякла лакомията й и без да погледне виновника за злополуката, който пълзеше нагоре като подплашена исполинска гъсеница, опита да се отърколи обратно в морето. Напразно! В плитчината тя беше съвсем безпомощна. Проумяла най-сетне участта си, косатката полудя, замята се, запляска с мощните си плавници. А слънцето вече почваше да жари, да изсушава нежната й кожа.

Примирена с участта си, на края тя притихна. Щом престанаха да чуват тревожните й призиви, другарите й сякаш я забравиха. Мястото й зае друг водач. Построени отново в редици, косатките продължиха да крайцеруват в мълниеносни набези край отрупания с тюлени бряг.

Белязаната продължаваше да се спотайва в плиткия залив, а сърцето й биеше, биеше до спукване. Тя познаваше добре, уви, прекалено добре, тези морски разбойници и никога нямаше да ги забрави. Сърповидният белег на гърба й го напомняше винаги.

И всеки път, когато отвъд катурнатата скала префучаваха зловещите черни сенки, тя докосваше леко детето си да го успокои, да го умълчи, да го ободри. Прегръщаше го с дългата си възлеста ръка-гребло и сякаш му шепнеше: „Още малко, още малко. Мълчи, кротувай! Да не ни чуят. Само да не ни чуят…“

А колко странен беше този залив — без водорасли, без корали, без никакво морско животно, нито риба, нито актиния, нито дори една мида. Само долу по дъното белият пясък играеше особено, сякаш вреше.

Та това е извор! Под пясъка бликаше вода. Но не морска вода. Не! А безсолна, по-топла вода. Затова заливът изглеждаше тъй безжизнен, пуст. Морските животни не понасят сладката вода, избягват я.

Но виж! Сякаш и пълчищата китови въшки, които бяха облепили цялото й тяло, замряха, престанаха да човъркат под кожата. Сърбежът, този непоносим сърбеж, който не и даваше покой, който отравяше живота й, сякаш и той изчезна.

Колко беше приятно сега! Само да не бяха тези омразни хищници, които продължаваха да кръстосват с шумното си нирене^[1] — ужасен шум за всички морски обитатели.

В туй време косатките, убедили се, че в морето не е останал нито един тюлен, се струпаха пред малкия фиорд. Водата закипя от тях. И ето, те взеха да приближават брега, все повече и повече. Тюлените, натрупани в безредни купове един връз друг, обезумяха. Нагоре повече не можеше, нямаше накъде. А кой би изтраял така бездеен на едно място, накрай скалата? И странно, нелепо — в пристъп на някакъв безсмислен инстинкт, който ги принуждаваше винаги при опасност да дирят спасение във водата, объркани, като хипнотизирани, някои тюлени, най-страхливите, сами наскачаха във водата, в зиналите чудовищни уста, а косатките чакаха още и още като някакви ненаситни морски божества на смъртта и изтреблението.

Мина час, мина друг. Океанът утихна. Тюлените все още стояха на брега и се взираха с учудените си кръгли очи в далечината, където бяха изчезнали смъртните им врагове. Само старият водач с харпуна продължаваше да се гърчи върху рифа, отпаднал, обезсилен, но все още жив, пляскаше с опашка и хъркаше тежко. От очите му се стичаха върху озъбената му муцуна сълза подир сълза.

Белязаната погледна нататък и като разбра каква участ го е сполетяла, поведе детето си навътре в морето. И двете бяха огладнели здраво. А досадните паразити, види се, бяха измрели, отровени от сладката вода на плиткия залив. И беше тъй приятно, когато не сърбеше — сякаш цялото море, сякаш целият свят беше станал по-хубав…

9

Човекът се спусна подир тюлените, когато те отново навлязоха в морето, забравили преживения ужас. Животът продължаваше постарому, искаше настойчиво своето. Сякаш нищо не се бе случило. Само пет-шест тюленчета скимтяха самотни на брега.

На мястото, дето доскоро стоеше малката колибка, сега цареше хаос. Тежките туловища бяха смачкали в суматохата всичко: сандъци, кутии. Нищо не бе оцеляло. Нищо! А от бъчвата с водата беше останала само купчинка натрошени трески и една плитка локвичка във вдлъбнатината на скалата.

В първия миг човекът не схвана цялата безизходица, в която бе попаднал. Нямаше вода за пиене. Ясно. Всъщност тук, на тази гола скала сред океана, това значеше… това значеше… За храна не биваше да се безпокои — при толкова тюлени и риби, и миди, и раци, но без вода…

Простря се по корем и изсмука наведнъж цялата локвичка. После се изправи унило. Значи, тъй, това беше последната глътка. И кой знае кога отново ще пие… И дали някога… Последната глътка!

Нямаше време за губене. Повече не биваше да чака. Я мине насам кораб, я не. Трябваше да разчита само на себе си. Единственото спасение беше в лодката.

На два скока той достигна брега.

Лодката!

Но де е тя? Нали я остави тук? Нима и нея…

Сред разлюляната аметистова стихия изплувваха и отново изчезваха кръглите глави на тюлените, отдали се на усърден лов. Напоени със слънчевия блясък, вълните прииждаха насам, нарастваха, отминаваха и — чудо, сякаш те преставаха да се движат, сякаш замръзваха на място, а самият остров тръгваше насреща им, политаше над кипналите гребени, огромен каменен кораб, залутан сред безкрая. Даракът на прибоя разчепкваше морето в бухнала вълна и от нея невидими пръсти изплитаха изящна дантела, която се люшкаше напред-назад край брега.

Толкова красота! И слънчев блясък!

Но лодката? Де е лодката? Кой мисли за красота, когато няма ни капка вода?

Той изтича по брега да заобиколи острова, да не би течението да я е отвлякло нататък. От камък на камък, от риф на риф…

Зърна изхвърлената на брега косатка и неволно възкликна:

— Какво страшилище!

Но не спря, сега предстоеше нещо по-важно, прецапа из плитчината и достигна залива, в който се бяха скрили при нападението на косатката дългоръкото китче и майка му.

Отсреща, на стотина метра от рифа, се полюляваше върху вълните лодката му.

Що да стори? Да изчака ли прилива?

Макар и бавно, неуловимо, течението я отвличаше на юг, отнасяше я от острова. Нима ще я остави така? Нима ще се откаже от нея, единствената надежда за спасение — сега, когато остана и без вода?

В краката му се плискаше топлата вода от термалния извор, изпълнила целия залив. Цял залив сладка вода! А той дори не подозираше това.

Клетникът виждаше само едно — как незабелязано бялата лодка, смисълът и целта на живота му сега, се изплъзваше на юг.

Каквото ще да става! Навярно няма косатки наоколо, щом като тюлените играят тъй безгрижно. Засили се и се гмурна сред вълните. Отвори очи. Такава красота! Такава прелестна синева, която струеше, плискаше в очите, сякаш извираше отвред, отгоре и отдолу! Слънчевите лъчи, надиплени от вълните, тъчаха вълшебна мрежа от седефени нишки, всяка нишка — отделна многоцветна дъга. Един омагьосан свят от течна синева, някакъв разискрен кристал, през който неясно прозираше недълбокото дъно, застлано с водорасли и корали.

Толкова багри! Навярно никоя земна гора, осланена от есенните мразове, не може да се сравни с пищното великолепие на подводния лес. Водорасли, корали, актинии, морски лилии, анемони, карамфили, звезди, миди, охлюви, таралежи, шарени риби — всички обагрени в най-причудливи, невероятни краски. Сякаш оживяла приказка, замайваща феерия от цветове!

Въздухът му се свърши. Той изплува над водата и загреба към лодката. Прииждащите водни хълмове го повдигаха леко, задържаха го за миг върху кипналите си хребети, които го обливаха с пяна, и го отпускаха плавно надолу.

По-бързо!

До целта оставаха десетина метра, не повече, когато напреде му изскочи обезглавената костенурка. Сега липсваше и задният й крак, при все това тя още живееше и дори плуваше. Слисан от нейния вид, човекът отби встрани и тогава съгледа над водата триъгълната перка на болната акула. Дъхът му замря. Придошлата вълна я повдигна пред очите му и той я видя откроена върху прозрачната водна стена, все едно през стъклото на аквариум. Зелените й очи бяха вторачени в него с толкова студена злоба, с толкова неутолима алчност! А в раззинатата й полукръгла уста блестяха безпощадните зъби, нанизани в три редици като три бели триона. Тя се носеше към него и се зъбеше като голямо зло куче. Хрилете й се плакнеха често-често, а кривата опашка се гънеше почти над водата. Върху корема й се чернееха три риби ремора, закачили се за кожата й със смукалата на плоските си глави.

Наистина тя беше дребна, не по-дълга от три метра, но все пак — акула! Да обърне назад? Безсмислено — брегът беше далече, отчайващо далече! Тогава към ладията! А оттам идваше врагът. Мисълта му заработи бързо, тъй трескаво, както никога преди. Чел бе, слушал бе, че с дързост човек може да прогони такъв хищник, има повече изгледи за успех, поне някаква надежда за успех. Дързост! Стиснал до болка челюсти, той загреба срещу врага. И наистина акулата отстъпи. Извърна се вяло, уморено, отплува десетина крачки назад, но ненадейно промени решението си и се насочи право насреща му.

Човекът измъкна ножа си от калъфа.

10

Цяла сутрин Белия лови малки калмари. Откри ги на разсъмване на дълбочина тридесет-четиридесет метра. Гмурна се под тях и с шумни плясъци ги пропъди нагоре. Те бяха много, хиляди бледорозови животинки с опулени черни очи, сподирили с протегнати напред дълги ръце рояк хамсии.

Сепнати от внезапната му поява, те усилиха хода си. Фунийките им започнаха да изтласкват още по-силно водата, полетяха — цял облак живи ракети. Достигаха повърхността и изхвърчаваха над нея, дано успеят да се отърват — сто-двеста метра като летящи риби.

А за делфина това беше не само лов, но и игра, любимо развлечение. Ниреше с тях дълбоко до синия мрак и отново излиташе нагоре като снаряд, подхвърляше се във въздуха, после се гмурваше с главата надолу сред хладната разискрена синева.

Ненадейно той прекъсна лова. Подплашените калмари прелетяха стотина метра и изпопадаха във водата като картечен залп.

Белия сви назад. Нещо го влечеше натам, на запад, където отвъд хоризонта висеше малък бухнал облак. Единствен облак на бистросиньото небе.

По-скоро нататък, към скалистия остров, при онова странно, онова добро същество, което го спаси от акулата, което прогони октопода, което го хранеше с риба и играеше тъй весело с него! Единственото добро същество сред гъмжилото безпощадни неприятели, единственото — след като изгуби другото добро същество, което нападна косатката и вече не се върна… Някога…

Всъщност какво го влечеше натам? Привързаност, обич, благодарност? Или някаква неясна, незадоволена и неосъзната потребност, порив за близост, за взаимност, заложен във всяка жива твар отпреди милиарди години, от онези невероятно далечни епохи, когато единичните самотни клетки след делението си вече не се пръсвали, а оставали свързани в групи, в общества, в организми.

Порив за дружба!

Той трепна. Познат звук досегна слуха му. На стотина метра от него бе изплувал слепият кашалот да поеме дъх след дълъг лов към дъното. Един голям наведен фонтан, после дълбоко вдишване, втори фонтан, по-нисък, пак вдишване, трети фонтан, четвърти, пети, десети, двадесети…

Добре се бе задъхал под водата.

Делфинът беше отминал далече, когато кашалотът отново пое въздух и се потопи в дълбините. Опашката му се мярна като великанска черна пеперуда и изчезна.

А това?

Ехолотът му ги различи отдалеч.

Косатки, шайка морски разбойници! Те идеха като ескадра бързоходни скутери, разпенили морето, а острите им плавници ту потъваха, ту изплувваха отново.

Кого преследваха така стремително?

Но не! Сега те бяха преследваните, те бягаха, подплашени от някакъв по-страшен враг.

Белия се ослуша притихнал. Каква ли беше тази нова опасност? И изведнъж дочу приближаването на огромен рояк морски змии, които се носеха насам, стотици, хиляди като нашарени в черно и жълто змиорки, зловещ смъртоносен рояк, от чиито отровни зъби бягаше всичко живо.

Само няколко акули не се отклониха от пътя им, а се врязаха сред тях с широко зинали челюсти — само те със своята ненаситна, безразсъдна лакомия.

Преди да го доближат, Белия се спусна подир отминалите косатки. Те вече бяха по-малко страшни. Инстинктът, опитът на прадедите, му подсказваше недвусмислено това.

Бяга така повече от час, докато заплашителният шум заглъхна съвсем, сетне отново пое към бухналия облак, увиснал като чадър над скалистия остров. Всеки морски жител знае тази проста истина — където има такъв облак, отдолу е суша.

Водното ехо беше уловило някакво подводно възвишение, дълъг напречен хребет, по който бе избуяла непроходима гора от водорасли. Някаква чудновата гора от тънкостволи лиани, оплетени една в друга като безредна плетеница и наръсени с кислородни мехурчета, сякаш нагиздени с бисерна роса.

Рибата луна се бе застояла неподвижно под самата повърхност като надут балон и търпеливо снасяше хайвера си. Цял облак хайвер, двеста-триста милиона дребни яйчица, които се разсейваха навред, дето ги отнасяха морските течения. Двеста-триста милиона деца — ако всички оцелееха в жестоката борба, която ги очакваше… Ако… А колко други лакомци се хранеха с този хайвер и с малките излюпени лунички!…

През сплетените водорасли, сред облаци бисерни мехурчета, които полетяха нагоре, се зададоха с размахани плавници пет-шест едри сенки. Изплашени от тяхното приближаване, рояк морски кончета, самите те подобни на водорасли, се пръснаха безредно наоколо.

Костенурки! Защо да не си поиграе с тях?

Делфинът се спусна насреща им, избра най-голямата и я подигна с чело нагоре. Но що за костенурки? Защо не бягат както другите, а налитат отгоре му, кълват го, ръфат с острите си клюнове късове от кожата му?

Или чакай! Та това не са онези костенурки, тромави и безобидни, с които някога се залисваха връстниците му. Как не бе забелязал, че и видът им е по-друг, по-сплеснати, с ръбести коруби?

Белия побягна назад. Те го подгониха начаса, гониха го донякъде, но скоро изостанаха. Де можеха да се мерят с него в бързината? А той усвои още една истина в борбата за живот — ръбестите морски костенурки, каретите, са опасни, затова трябва да ги избягва!

От солената вода раните засмъдяха болезнено. Делфинът пак се понесе към острова, заобикаляйки водорасловата джунгла; понесе се към доброто същество, с което можеше да лудува, колкото си иска, безгрижно и спокойно.

Морските птици се прибираха в гнездата с крясъци. Слънцето слизаше лениво към кръгозора, а вълните, отразили целия му огън, ослепително блестящи, връхлитаха насреща като водопади от светлина.

Най-напред се провидя скалният връх, после нацепените склонове, запененият прибой. Дочу се лаят на тюлените.

Над вълните се полюшваше бялата лодка, а до нея — приятелят му и… акулата!

Белия мигновено схвана нависналата опасност. А да схване — за него това означаваше незабавно да действува! Сред бързите най-бърз! Той се метна напред и връхлетя с цялата си тежест върху корема на изненаданата акула, тъй както постъпваха на времето съплеменниците му от стадото на Озъбения. Хищницата се стресна, а човекът нададе радостен възглас. Трябваше да напада и той начаса, светкавично! Размаха ръце, достигна врага си и се метна на гърба му. Грапавата акулена кожа остърга краката му като гласпапир, но във възбудата на боя човекът не усети нищо, впи пръстите на лявата си ръка в червените хрилни отвори, а с дясната замахна да забие ножа в корема й.

Но ужас! Срещнал коравата кожа, същинска костена броня, оръжието отскочи от ръката му и потъна. Изчезна нанякъде и неочакваният съюзник. Плувецът остана сам върху гърба на мятащата се акула, вкопчал се с голи ръце в хрилете й.

— Белчо, Белчо! — извика той, ала напразно.

Изведнъж рибата се гмурна надолу. Увлече го със себе си в синята бездна, обърна се по гръб и отново заби към дъното. Ушите му писнаха. Той я изпусна и загреба нагоре в ослепителния лазур, нагоре, където сочеха излитащите от устата му въздушни мехурчета.

Дали няма да го догони? Дали няма да отгризе крака му, както се опита при скалата? Погледна под себе си. Тъмната й сянка бе изчезнала. Наоколо се полюляваха нехайно две едри медузи, светнали във всички цветове на дъгата като разкошни полилеи.

Прелитна ято дребни рибки, видяха го и вкупом като по команда свърнаха встрани.

Човекът изскочи над вълните, полузадушен пое дълбоко дъх, потъна, отново изплува и забърза към лодката, като пляскаше шумно с ръце и крака.

Къде ли бе изчезнал белият делфин? Дали се уплаши? Дали го изостави?

Плувецът отново се гмурна под вълните, погледна надолу. Във водата предметите изглеждат по-големи. По-голяма, като същинско чудовище, изплувваше от мъгливата синева и акулата, обърнала се по гръб, раззинала паст, в която се белееха три редици зъби. На корема й все тъй безучастно лежаха черните сенки на рибите прилепала.

Нима трябваше да се остави така? Всяка минутка повече живот можеше да значи въобще живот. Той излезе по-пъргав от болната риба и повторно я възседна. Изненадана, тя се размята бясно, но човекът не пускаше. Стиснал с колена грапавия й гръб в някаква безнадеждна схватка, той достигна очите й и впи нокти в тях. Невиждаща, обезумяла от ярост, акулата се подхвърли над водата, обърна се по гръб и се стовари върху упорития си противник. За миг пръстите му се хлъзнаха назад. Но той не се отчая. Отново се приведе. Отново ноктите му потърсиха зелените очи.

Ако би могъл да я ослепи!

И пак пръстите му потънаха в очните ябълки, застъргаха като звяр.

Два звяра в смъртна схватка!

Всъщност докога щеше да продължи това, докога щеше да издържи човекът? И щеше ли да издържи въобще? Не беше ли безсмислена цялата борба?

— Белчо, Белчо!

А нейде далече, на хиляди километри оттук, две мили момиченца и една прегърбена над работата жена го очакваха. Машината тракаше еднообразно… Те чакаха. Да се върне. Нищо, че е по-беден. Само да се върне…

Нещастникът усещаше как се разтреперват колената му, как отмаляват ръцете му, изгубили сили да дращят очите на врага.

Щеше ли да издържи?

А впрочем имаше ли вече смисъл?

11

Когато видя как ножът отскочи из ръката на човека, Белия не се двоуми ни миг. Той надали можа да оцени със своя животински мозък силата на това оръжие. И все пак едно беше ясно, неоспоримо. Този лъскав предмет, който потъваше надолу, като се премяташе плавно, беше на приятеля му. Затова трябваше да му го донесе, тъй както там, в залива, му носеше подхвърленото колче. Трябваше! В неговото примитивно съзнание нямаше място за колебание.

Делфинът се гмурна надолу. Ножът потъваше все повече и повече, блясъкът на острието помътня, от дълбочината жълтата му дръжка позеленя. Наоколо бликна познатият синкав полумрак. Изникнаха кораловите зъбери, отрупани с цветове, над които прехвъркаха рояци риби. Морските червеи размахваха ритмично ресните си като ветрила. Сюнгерите жабуркаха хилядите си пори.

Ето гигантската мида — тридакна. Ето и хванатия октопод, премалял от борбата, отпуснат безсилен на дъното като синкав парцал, сред който просветваха блестящите му злобни зеници. Мидата все още държеше здраво, не отпускаше уловеното пипало, за нея това беше въпрос на живот. През тесния процеп между раковините й минаваше достатъчно вода, за да живее, затова тя щеше да стиска, докато усещаше, че врагът има сила.

Ножът се преметна и се заби в белия пясък до самото главоного, което го погледна с присвити клепачи, но остана да лежи все тъй неподвижно.

През своето пленничество октоподът бе обрал всяка звезда, всяка мида наоколо, ала те не задоволяваха страшния му глад. Затова чакаше, разбрал, че тези безпощадни черупки няма да го пуснат. Та нали толкова време се бе борил безполезно с тях. Бе опитвал да ги разчекне със сила, да измъкне някак захапания крак, ако може, дори да го откъсне. Уви! А трябваше да се храни, ако искаше да живее, макар и тъй прикован. Да живее!

Белия премина отгоре му, премина и втори път — звярът не се помръдна, само го проследи с изпъкналите си очи, искрящи в дива, безсилна омраза.

Тогава делфинът се реши. Стрелна се и захапа ножа, но преди да се поеме към повърхността, която блестеше като копринено покривало, осмоногото метна върху му пипалата си. Вендузите се впиха в бялата кожа, тлъстото торбесто тяло се изду, от възбуждение по него пробягнаха няколко червени вълни, очите засвяткаха още по-алчно, а сред пипалата защрака папагалската човка.

Белия обезумя от уплаха, размята се лудо. Рояците риби, които се бяха струпали до тях и ги разглеждаха с любопитните си глупави очи, се пръснаха като подплашени птички. По пясъка заподскачаха бисерни миди, наежиха се таралежите, актиниите свиха венчелистчетата си.

Само някакъв странен обръч, без да ги забележи, се премяташе под розовия коралов храсталак. Две зъбати змиорки, захапали една на друга опашки, се гризяха настървено, докато се търкаляха по дъното.

На няколко метра над тях зад нависналата като стряха морска гъба се мярна една сянка с дълга муцуна. Риба меч? Не! Риба трион! Тя се спускаше плавно надолу, вперила плоските си рибешки очи в борците и устремила напред триона си, по който бяха нанизани две редици остри зъби. Приближаваше, дебнеше…

Почувствувал, че се свършва въздухът му, делфинът се размята още по-яростно, а в туй време безмилостните пипала го омотаваха и притегляха към зловещо скърцащия клюн.

12

Косатката с харпуна се бе отпуснала върху рифа, примирена с участта си, с изсушена, напукана кожа, задъхана, изгубила сила. В главата й кръвта пулсираше тежко, пред очите й се стелеше алена мъгла. Деветметровото й туловище с бял корем и черен гръб, върху който се жълтееше като седло петното зад щръкналия плавник, се бе разплуло, полегнало настрана върху грапавия коралов масив, издрано до кръв от каменните клони.

Но животът, този жилав живот, упорито се държеше. Агонията беше тежка, мъчителна, прекалено жестока дори за такъв безжалостен хищник. И все пак беше живот — слаба наистина, но все още нескъсана връзка с кипежа, с туй възбуждащо и опиващо движение, с борбата.

И изтрая.

Приливът обля задъханото й туловище, подхвърли го към скалите. Отначало косатката даже не разбра какво се бе случило. Само й стана леко, леко и прохладно. Задухата изчезна, червената мъгла се разсея. После почна да усеща. Вълните я блъскаха о брега и разраняваха напуканата кожа. С последни сили тя опита да се измъкне от прибоя, а прииждащите вълни все я връщаха назад към каменните грамади.

Но накрай успя. Жизнеността й беше страшна, невероятна. Не напусто бе живяла толкова години с този ръждясал харпун в гърба, не току-тъй бе станала водач на стадото…

То беше отдавна, много отдавна. Още ходеше с майка си. Нападаха стадо сини китове, а за същия лов се бяха запътили и няколко лодки с китобойци. Китовете избягаха не от хората, разбира се, те не знаеха какви врагове са хората, а от косатките.

Тогава един харпунер реши да излее яда си върху виновниците за несполуката. И когато насреща му изплува един чер гръб, той заби в него харпуна си. Това беше последният му удар. Защото майката на ранената косатка връхлетя мълниеносно върху лодката и я раздроби на трески. Никой не се отърва, нито харпунерът, нито шестте гребци, та да разправи на хората от кораба що се бе случило. А харпунът си остана все така забит в гърба, спомен за онази случка, белег за издръжливост…

Упорито, сантиметър след сантиметър, косатката преодоляваше напора на прибоя, докато най-сетне се откопча от коварната му прегръдка и заплува свободно.

Беше спасена, отново в родната стихия, сред хладните разплискани струи на безпределния океан. Само че нямаше сила. Плуваше тромаво, като схваната, все още замаяна от грохота на вълните, от слънчевия жар, от задушаването.

Поуспокоените тюлени я усетиха навреме и с тревожен лай се втурнаха в безредна тълпа към скалите. Чайките и буревестниците се разхвърчаха над острова, разкрякаха се.

Когато при едно изплуване над водата, възседнал беснеещата акула, човекът съгледа новия враг, кръвта му се вледени. Нима можеше да мисли вече за спасение? Спасение сред тези хищници?

И все пак животът надделяваше — настойчиво, лудо, понякога дори безсмислено, докато гърдите дишаха, докато очите виждаха, докато мишците още можеха да държат, до последния удар на сърцето.

Косатката кръжеше вяло наоколо, може би още не почувствувала глад след адските мъчения върху рифа, може би все още замаяна, с мътен неразбиращ поглед, без да си даде сметка какво я влече насам. Кръжеше на двадесетина метра от борците, но с всеки кръг радиусът се скъсяваше, движенията и ставаха по-резки, по-бързи, а очите й отново заблестяваха с предишната си ненаситна злоба.

На пет-шест метра от човека се подмяташе върху вълните бялата лодка, единствена цел, някаква недостижима мечта, мечта за спасение. Още няколко метра! И само един скок! Само веднъж да се озове вътре! Само това, нищо друго!

Покрай крака му се хлъзна някакво гладко тяло.

Нов враг!

От водата изплува една бяла глава с удължена муцуна, захапала изпуснатия нож.

— Белчо!

Всичко бе станало бързо, неочаквано. Рибата трион бе връхлетяла върху октопода. А защо? Какво бе възбудило яростта й? Дали инстинктивната ненавист на всеки морски жител към коварните главоноги, или страхът да не бъде нападната, боязлива атака за самоотбрана, за преварване на врага? Назъбеният трион се бе впил мигновено в жилавото тяло на октопода като в гума. Почувствувал отслабването на убийствената примка, Белия бе излетял нагоре. И тъкмо навреме. Ако се бе забавил още две-три секунди, вече нямаше да изплува, щеше да се удави. В синята далечина той бе видял как рибата се мъчи да освободи триона си и как октоподът я усуква с пипалата. После блясъкът на синевата бе закрил морското дъно…

Не беше време за ликуване. Човекът грабна ножа и замахна, но вече знаеше… Кожата на акулата е твърда, все едно желязна ризница. Затова впи дългото острие в хрилното отвърстие, завъртя го нагоре-надолу, разклати го. Кръвта рукна, обагри водата, а смъртно улучената акула подскочи в дива конвулсия. Но човекът не пускаше. В някакво жестоко опиянение, превърнал се в хищен звяр, той нанасяше нови и нови удари на врага си.

Такава нечовешка, първобитна стръв за победа…

Ето лодката!

Плувецът ритна акулата, блъсна я с ръце, с цялото си тяло, вкопча се в борда на лодката и се прехвърли вътре. Сетне се отпусна на дъното премалял.

Толкова ужас в един ден!

До него във водата Белия дишаше често, все още не изчистил дробовете си от натрупаните отрови на задушаването. Внезапно той дочу дъха на косатка, зърна острата перка.

Вековният ужас, наслояван в стотиците поколения на дедите му, отново избликна, замъгли зениците му. Забравил всичко друго — дружба, привързаност, благодарност, — обхванат от този безимен ужас пред озъбената смърт, удесеторен от спомена за онзи незабравим ден, когато изгуби най-близкото си същество, Белия изчезна в морето.

При това беше изпълнил дълга си. Приятелят му лежеше в лодката на сигурно място, спасен.

Ранената акула отплува назад, ръсейки по пътя си кървави дири. Внезапно напреде й изскочи косатката, която само раззина огромните си челюсти, нагълта я с главата напред, подхвърли се над водата, извън устата и се мярна кривата акулена опашка, но и тя потъна в ненаситното гърло. Трите прилепала едва свариха да побягнат от досегашната си стопанка и се вкопчаха в корема на победителя.

После, все едно че нищо не бе сторила, косатката заплува към лодката. Спря пред нея и впери в човека своите тъмновиолетови очи. Толкова злоба! Дяволски свирепа злоба! С такова ледено-зловещо изражение го гледаше октоподът, когато отне мачтата от ръцете му. Човекът разтърси плещи в неволна тръпка на уплаха и погнуса. Забравил напълно умората си, той натисна веслата към брега. Но косатката не го остави, последва го, почти опряла гръб о борда, без да откъсва очи от неговите очи.

„Иска да ме хипнотизира! Като тюлените!“

Каква глупава, нелепа мисъл — и все пак, защо го преследва с такава безпощадна настойчивост? Ледена пот избликна по лицето, по голия му врат, а ръцете, треперещи, размахаха по-бързо лопатите.

Ето прибоя! Скалите!

Но къде да слезе? Целият бряг беше отрупан с изплашени тюлени, които го посрещнаха с враждебен лай и озъбени муцуни. Дори ако успееше да се промъкне през скупчените тела, какво щеше да стане с лодката? Дали нямаше повторно да скъсат въжето и течението да я поеме? А тюлените можеха и да я потопят, когато опитват да се покатерят върху нея.

Тогава?

При това на острова не остана нищо ценно. Мачтата, платнището, въдиците и ножът бяха с него. Какво щеше да дири на сушата? Защо не тръгнеше на път веднага? Или искаше да умре от жажда на тези негостоприемни, напечени камънаци?

Косатката дебнеше пред скалата, там, под разрушената колиба, и припляскваше нетърпеливо с опашка. Ужасените тюлени се мъчеха в паническо бягство да се изкатерят по-нагоре, дори върху телата на по-щастливите, които ги бяха преварили. Блъскаха се, пълзяха един връз друг. Рев и вой! И крясък на морски птици, които се виеха тревожно в потъмняващото небе.

Човекът реши — ще отплава! Утре може да е късно…

Вдигна брезента, а вятърът го изду, заклати лодката и я повлече натам, където трябваше да бъде сушата, отвъд блесналия кръгозор.

Само да не заседне в рифовете!

Човекът отдавна бе разучил от върха опасните плитчини, които кипяха при отлив и все пак — ако е пропуснал нещо?

Небето бе помръкнало съвсем — тъмно, индиговосиньо. Помръкна и океанът, попил цвета на небето. Само на запад пламтеше хоризонтът, пламтеше въздухът, пламтеше водата. И пред този пламтящ залез се издигаше неестествено нараснал, погрознял, застрашителен, назъбеният силует на самотния остров, изправен върху бялата пяна на прибоя, а над нащърбените скали дълго се биеха закъснели птици, преди да се нагласят за сън.

Вълните прииждаха ту по-високи, със заострени върхове като очукано стъкло, ту по-ниски със заоблени плъзгащи се била, някакъв полиран кристал, по който проблясваха огънчетата на кървавия заник, прииждаха, надигаха лодката и я отпускаха нагоре-надолу.

Хвърлил случайно назад поглед, човекът отново изтръпна. В запенената диря на лодката се гмуркаше шумно със заплашително изправен гръбен плавник косатката с харпуна. Проумяла най-сетне, че този път тюлените й се бяха изплъзнали, тя се бе спуснала да догони плячката, която й изглеждаше по-лесно достижима. Поплува няколко минути до самия борд, сякаш разучаваше силата му, после се мушна под водата и додето човекът се досети какво ли му крои, страшен удар го подхвърли във въздуха. Добре, че килът беше здрав, та издържа. Нещастникът едва свари да се хване за мачтата. Врагът му изплува от другата страна и втренчи учудено злите си очи. Нима плячката се държи още?… След този тласък…

Неволно корабокрушенецът си припомни всичко, що бе слушал за тези опасни хищници — невероятни, ужасяващи разкази легенди, в които трудно можеше да се отдели истината от измислицата. Точно тъй, с такива ненадейни, светкавични удари с глава, те блъскали ледените блокове, начупвали ги или само ги обръщали, за да катурнат във водата почиващите отгоре тюлени.

И ето — това, което по-рано му се струваше добре украсена моряшка измислица, се оказа най-жестоката истина. Само че сега жертвата не беше тюлен…

Косатката се обърна, шибна водата с опашка и връхлетя повторно. Ала и този път ударът попадна в якия кил. И този път човекът удържа, вкопчал се със смъртен страх в разлюляната мачта. Значи, тъй, като тюлен върху плаващ лед, също така безпомощен…

Ето пак! Косатката се засили и блъсна огромната си глава. Дъската изпращя. Бликна тънка струйка вода.

Лодкарят грабна една консервена кутия да изгребе по-бързо нахлулата вода. Впрочем какво друго можеше да стори?

Сега отде ли ще дойде новият удар? И ще издържи ли пробитата лодка?

Отде? Отде?

Стиснал до болка мачтата с една ръка, той се озърташе ужасѐн, докато с другата трескаво изчерпваше водата.

Морето бе почерняло, тайнствено и заплашително. Вълните приближаваха със съсък, плисваха о борда и отминаваха.

Отде ли дебне смъртта, озъбена, грозна — скрита в черната бездна? Кога ли и как ли ще връхлети?

Нима щеше да стои така бездеен на едно място, с продънена лодка сред океана? Нямаше ли да опита нещо, каквото и да е, макар и глупаво, безсмислено? Но да не стои със скръстени ръце и да чака своята гибел…

Смъкна платното, хвана веслата и загреба назад към врящия прибой, където едва се очертаваше силуетът на самотния остров.

Водата в лодката се надигаше бързо, заливаше стъпалата, глезените му, полази и към колената.

А ударът все се бавеше.

13

Белия се въртеше все около острова, ала не дръзваше да се приближи повече. Острият му слух долавяше през водните маси далечния шум от дишането на косатката и от звучното й нирене.

Префуча стадо бонита. Най-отдире се мъкнеха, силейки се да не изостават съвсем, недъгавите и болните риби с бавни движения, мътни очи и матови, изгубили блясъка си люспи.

Делфинът се вряза сред тях, въплътил подбора на живота — този суров подбор на най-годното. Нагълта изостаналите риби. И това беше тъй логично! Жестока, безпощадна логика — болните нямаше повече да заразяват здравите…

Нахранил се богато, той заплува към острова, но и този път кривна назад. Косатката все още беснееше нататък…

Смрачи се. От морските бездни се надигна непрогледният мрак, вълните заприличаха на разплискан туш. На изток над мътния кръгозор надникна една огнена точка, наедря кървавочервена и внезапно луната изплува на небосклона. Лъчите й, седефена мъгла, осветиха морската повърхност, която се накъдри в черно и сребристо.

Белия почиваше над водата, без да трепне с плавник, сънлив, изнурен, а вълните пробягваха под него с шепот. Луната ту политаше като златна топка над хоризонта, ту се скриваше зад водните зъбери, някак близка, сякаш ако подскочи, и ще я докосне, и в същото време толкова далечна, недостижима…

Едноръкия!

Делфинът дочу тласъците на мощната му помпа. Мигновено дрямката му се разсея, опашката разпени вълните.

А под него, на стотина метра дълбочина, се носеше плавно, несмутимо огромното водно страшилище, поело през тесния подводен пролом към скалистия остров.

Какво ли дири там?

Смутен пред неизвестността, разтревожен и любопитен, Белия го последва. Звуковият му прожектор, хванал в мощния си лъч уродливия гигант, го следеше уверено в непрогледната тъмнина.

Ето, делфинът наближи мястото, където приятелят му изпусна ножа си, там до притиснатия от мидените черупки октопод. Шумът се усили рязко. Дочу се учестен плисък на водните фунии, щракане на две човки, търкане на риби люспи, блъскане на тежки тела по дъното. Тресна раковината на гигантската тридакна.

И повече не се разбра що става. Под водата преминаха други две чудовища. Чу се жабуркане на уста, прецеждане на вода през балени. Ясно — два кита ловяха рачета в дълбините.

Изглежда, въздухът им вече свърши. Рояк мехурчета полетяха с шипене нагоре, след което изплува Белязаната с китчето си. Четири фонтана, два по-високи и два по-ниски, избликнаха с писък като па̀ра на локомотив. След това още четири и още четири при всяко вдишване и издишване на обемистите дробове. Водата се плакнеше в широките им гърбове, както се плакне в подводни скали. Малкото се отърка в майка си, мина пред главата й, погали се с цялото си масивно тяло и се мушна под нея. Нищо, че бе дълго осем метра и тежеше колкото цяло стадо делфини — то все пак беше нейната рожба, милото й бебенце.

Китовете поеха шумно въздух и пак се гмурнаха под водата. Но малкият немирник, увлечен в лова, се отдалечи повече от позволеното. Разтревожената майка го извика сърдито.

Ревът й, наподобил локомотивна свирка, продра тъмната вода. Белия не само чу този рев, но го и усети с цялото си тяло, като допир до електрически скат.

Изведнъж през затихващия зов на китицата долетя шумът от приближаването на косатката. Двата кита мигновено изплуваха и притихнаха неподвижни над вълните.

Може би ще ги отмине! Може би няма да ги чуе!

Майката докосна с дългата си ръка малкото. „Тихо! Не бой се!“

Но косатката с харпуна не се измами, а префуча право към китчето, като се гмуркаше и изплувваше шумно.

Белязаната побесня от ярост. Подскочи над вълните да пресрещне врага и се стовари отгоре му с цялата си тежест. Зашеметена от удара, смаяна от неочакваната съпротива, косатката потъна надолу, но не се отказа от борбата. Освирепялата китица още се мяташе запъхтяна над вълните, когато стръвницата повторно се озова до малкото. То изпищя тревожно, побягна към майка си. И тъкмо когато косатката раззина челюсти да откъсне парче от тялото му, Белязаната я достигна. Превъртя се, размаха мощните си четириметрови плавници. На лунната светлина водата закипя като сребърен гейзер. Към кръгозора попълзяха големи концентрични вълни, нанизани една в друга като черни водни атоли, които се разтягаха, разтягаха и накрай изчезваха, стопяваха се, потъваха в тъмната нощ.

Случайно ръката на китицата докачи стърчащия харпун и го заби дълбоко в тялото на косатката. Кръвта рукна като черно мастило.

Побеснялата майка не спираше, та нали животът на детето й зависеше от това, подскачаше, блъскаше с глава и плавници, а косатката, зашеметена от устрема на майчината самоотверженост, не устоя, обърна се и побягна, обезсилена от изтичащата кръв, с пронизани гърди.

В туй време Белия, слисан от невижданата битка, се носеше над вълните, право към скалистия остров.

14

От юг плъзна някаква мътна оловносива стена, налетя стремглаво и обгърна ладията с влажната си прегръдка. Притъмня съвсем. Морето почерня, зло и заплашително. В борда се плискаше черната смола на нощното море и ехото на тези плисъци кънтеше зловещо в непрогледната нависнала мъгла.

Какво имаше отпред на два метра, какво го следваше на два метра отзад? Къде се намираше сега? Къде ли беше останал островът?

Нима можеше още да издържи?

Човекът отпусна ръце. Имаше ли смисъл да изгребва повече водата, да се бори? Та нали накрай все щеше да потъне. Кой би могъл да налучка острова в такава мъгла?

Водата отново попълзя — заля стъпалата, глезените, надигна се към коленете — като лепкави пипала, студени, безпощадни, които го обхващаха неусетно, за да го повлекат надолу-надолу… Студена като медуза, убийствена лига! Смърт!

Изведнъж той сграбчи кутията и заизхвърля водата навън. Ехото удесетори плясъка на падащите струи, оглуши го, сякаш отвред зад черната завеса се надигаха пълчища ревящи вълни, цели водопади.

Студените пипала поотпуснаха краката му. Гадната черна слуз се бе оттеглила отвъд борда, за да набере нови сили, отстъпила за миг, и все пак непобедена.

Сега веслата! Но накъде?

Където и да е, само да не стои на едно място, да се движи, да знае, че върши нещо, че се бори.

Борба! Нелепа, безсмислена борба!

А водата отново пълзеше по нозете му. Ризата му подгизна от влага. Ледени тръпки разтърсиха плещите му.

Такава безнадеждност! Гъстата мъгла, почерняла като дим, го обгръщаше отвред. Той вече не можеше да види нито върха на мачтата, нито носа на лодката, не можеше да види дори вълните, които припляскваха о бордовете. Носеше се върху някаква си дървена черупка сред черното нищо, изпълнило вселената, едно черно нищо без посока, без начало и без край. Движеше ли се, като натискаше със сетни сили веслата, или се люшкаше на място — и само тъй напусто се мореше?

Празнотата сякаш нахлуваше и в неговото съзнание, изтласкваше спомените, желанията, грижите му.

Защо не остави лопатите, да се свие в дъното на лодката, да отпусне претоварените мускули и да заспи, да заспи!

Покой!

А двете момиченца? А бледата измъчена жена? Той пак си припомни часът на раздялата, когато, окрилен от надежда, още не бе разбрал, че не всеки, който отива в чужбина, се завръща богат. Жена му, прегърнала неволно двете си деца, осъзнала голямата отговорност, която лягаше върху крехките й плещи, бе пошепнала неуверено: „Откажи се! Боя се да останем сами. Нищо, че сме бедни. Нали ще бъдем заедно.“

Заедно!

Дали ще ги види пак? Дали?

Вълните шумяха, напираха в дъното на лодката. Докога щяха да удържат — и тя, и той? Под него имаше само една дъска, два пръста дебела, и то строшена, два пръста го деляха от тайнствената ужасяваща бездна.

Близките му го очакват сега, получили са писмото му, знаят, че не е богат, и все пак се радват. Нали се връща, да бъдат заедно.

А той…

Изведнъж нов плясък прошумя зад кърмата.

Косатката!

Неволно той се вкопчи в мачтата. Но не! Над разлюляната вълна подскочи едно бяло тяло с издуто чело.

— Белчо! Ти! — промълви лодкарят, а очите му след толкова преживявания овлажняха.

Протегна ръка и погали гърба му. От радост делфинът се подхвърли високо над вълните, гмурна се под него, изскочи от другата страна и пак се преметна.

В туй време лодката отново се напълни с вода и за да не потъне, човекът отново грабна консервената кутия.

А делфинът, несъзнаващ опасността, която грозеше другаря му, продължаваше да играе весело.

И този път човекът успя да изгребе водата. Изправи се, пусна кутията на дъното.

— Белчо, Белчо! Сега накъде?

Делфинът застана до борда, загледа го учудено със своите умни очи.

— Накъде? Накъде? — въздъхна безнадеждно лодкарят, като почеса с пръсти челото му.

Белия се надигаше и търкаше главата си в човешката длан — жаден за ласки, за нежност. Радваше се, цвърчеше весело.

— Накъде? — потрети унило човекът, хванал веслата. Всъщност какво друго можеше да стори?

Изведнъж делфинът превари ладията, сякаш бе разбрал какво се иска от него. Избърза, спря, дочака го и отново пое напред.

— Къде ли ще ме отведеш? Къде? — запита полугласно лодкарят, а в същото време някаква радостна надежда, все още неудавена в отчаянието, отново избликна в душата му, изправи главата му, удвои силите му.

Където и да е, поне ще го предпази от подводните скали. А той ги вижда и в тъмнината, дяволът. Избягва ги. Като в ясен ден.

В този миг Белия трепна. Дълбоко долу, на стотина метра под тях, прошумя плисъкът от фунията на гигантския калмар. Отмина ги, избърза напред. Но пак се зададе. Какво се въртеше все тук, из подводния проход? Октоподът и рибата трион отдавна бяха замлъкнали. Дали диреше и друга лека плячка?

Без да подозира новата заплаха, корабокрушенецът още два пъти изгребва водата, която се бе просмукала, докато догонваше нетърпеливия си водач.

„Като лоцман! — помисли си той. — Къде ли ще ме отведе тоя лоцман?“

Случайно през плясъка на веслата той дочу близък тътнеж. Що беше това? Гигантски водопад или артилерийска канонада?

Полъхна вятър. През раздраната завеса на мъглата се бялна прибоят пред някакви настръхнали скали и в следния миг ладията се вряза в пясъка на тихия фиорд под съборената колиба.

Човекът скочи от лодката и я привърза към брега. После подири с очи спасителя си, но не го откри. Белия, изпълнил повелята на своето сърце, превел другаря си през опасния риф, се беше върнал отново в стихията си, водата — далеч от опасната суша.

Такава беше тяхната дружба, странна, невероятна! Дружба между два свята, човек и животно, случайно срещнали се на границата между сушата и водата, всеки пленник на своята стихия, обречени от рождение да бъдат разделени, обречени от природата…

Крушенецът сгъна брезента от мачтата и облиза пресъхналите си устни. Ех, ако имаше една глътка вода! Поне една! Той закрета пипнешком нагоре, при съборената колиба, просна, се върху влажната скала и тутакси заспа, смазан от умора и страх, от всичко, което бе преживял през този неспокоен ден.

15

Мъглата се разсея след изгрев. Отначало пооредя, после се накъса на малки дрипави облачета, които се хлъзнаха по водната повърхност и се изтеглиха към юг, отдето бяха дошли. Слънцето плисна целия си блясък. Морето побеля като мляко, а по скалите, по гърбовете на дремещите тюлени и по белите сънливи птици се наслои златна слана.

Толкова злато в една океанска утрин!

Белия преряза като с нож блесналите вълни и приближи малкия фиорд. Едноръкият калмар, след като бе кръстосвал цяла нощ из пролома, се бе прибрал най-сетне навътре в морето, в дълбочините, да се скрие от светлината.

Горе, сред натрупаните сандъци, корабокрушенецът спеше, завит презглава с брезента. Делфинът изцвърча нежно призивния сигнал на племето си, ала приятелят му не се събуди. Повтори, потрети — напразно.

Премина пасаж селди, бръмнали като рой разлютени пчели. Белия се спусна подире им. Настигна ги, подскочи над тях, запляска с плавници, после нагълта лакомо зашеметените риби.

Пасажът се спусна в дълбините. Делфинът го сподири и прелетя над гигантската тридакна. Освободена от врага си след страшното премеждие, тя плакнеше нехайно хриле през полуразкритата си раковина. По дъното се валяха начупени коралови клонки, откъснати при снощната битка.

Животът бе потекъл, както преди. Опустялата тераса около пленения октопод сега отново бе оживяла, отрупана с таралежи, миди и звезди. Един гол охлюв, нагизден с разноцветни ресни като пъстър мъх, гризеше търпеливо цъфналите корали. Два рака пустинници се бореха за една актиния. Победителят нямаше да я изяде, а щеше да я залепи като пазач върху черупката си.

Белия ги зърна мимоходом и отлетя подир изплашените риби.

Ниско над дъното шареше лениво неголяма, напъстрена в черно и жълто риба с някаква особена папагалска човка и пасеше избуялите мъхове животни. Щом съзря връхлитащия делфин, тя се стрелна нагоре към сребристия воден покрив. Белия я подгони не толкова от глад, колкото от любопитство. Другите риби, когато се спасяваха, бягаха към дъното, а тази… Отвори уста и ха, ха да я лапне, а тя, щом достигна водната повърхност, съвсем ненадейно нагълта въздух и се наду като балон до самата муцуна на смаяния преследвач — такъв един странен, бодлив балон.

Белия не бе виждал друг път подобно чудо.

Той се завъртя край нея, огледа я от всички страни, ала не посмя да я нападне. Нямаше как да я глътне — такава голяма! Ех, би могъл да си поиграе с нея като с топка — само да не бяха тия бодли.

Вече бе станал по-предпазлив, не вършеше глупости.

Повъртя се наоколо още малко, погледа я как връхлита отгоре му с шиповете, после кривна към фиорда. Нещо все го влечеше натам, към чудния приятел — един неутолим копнеж за нежност, за взаимност…

Колко приятно гали ръката на човека, колко успокояващо трепти гласът му! И колко е хубаво при него, при това единствено същество в света, от което не бива да се пази, при което може да се отпусне, да забрави безбройните врагове, да забрави зъбатите челюсти, които щракат и дебнат да се нахранят с неговата плът.

Колко е сладко — веднъж поне да не бъде нащрек!

Слънцето се бе разгоряло, огнено-блестящо, а океанът, нагънат в леки запенени бръчки, отново заискри в цялата си синева — разтворен опал над рифовете и тъмен сапфир в дълбочините. Пасатът гонеше по небосвода рой перести облачета, нанизани едно подир друго в дълги редици, сякаш и горе в лазура се диплеха други разпенени вълни.

Човекът се събуди към обяд, отхвърли брезента и се протегна. В същия миг очите му потъмняха, лицето му се удължи в някаква безнадеждна полуусмивка.

Значи, тъй — още живее, още се бори?

Да бе имал поне вода! Една глътка! Не повече! Да разкваси напуканите устни, да залъже пресъхналото гърло. Само глътка! Поне да близне…

Слушал ли бе, или бе чел, че сурова риба утолява жаждата. И то се знае, дори не се бе замислял тогава вярно ли е, или не. Кой би допуснал, че ще му потрябва. А сега, ето…

Гребна с платнената си мрежичка, която бе направил неотдавна от един омацан бинт, и налови няколко скариди. После ги окачи на въдицата. И добре, че имаше риба — толкова риба, която сновеше долу към дъното на бистрия залив. Гъмжило! След пет минути връвта се разлюля. Той я издърпа и откачи от кукичките пет кефала. Отряза им главите и едва сдържащ погнусата си, се залови да ги дъвче сурови, бавно, търпеливо, както бе слушал. Изсмука сока само на три риби, повече не можа. Той беше неприятен сок, някак блудкав, тежък като масло, но все пак освежаваше. Ще не ще, трябваше да се примири с него.

Но докога щеше да залъгва така жаждата си?

А на двеста крачки от него, в сладкия залив, Белязаната се търкаше о бялото дъно да доочисти останалите китови въшки. Над нея, на повърхността, играеше малкото китче и с детска упоритост опитваше да се преметне на гръб.

Колко странен е понякога животът, злорад, ехиден шегобиец! Цял залив сладка вода, а клетникът разквасваше устата си със сурова риба!

Засега стигаше толкова! Той прибра въдиците в джоба на ризата си и се спусна на скалата, която затваряше входа на фиорда. Насили се, измъкна лодката на сухо и се залови да я поправя. Повредата не беше голяма, само една счупена дъска, която можеше да се потегне леко, като се натъпче с морска трева.

Поуспокоен, добил отново надежда да се измъкне от тази самота, от този нацвъкан от птиците остров, човекът тръгна да събира изхвърлените от прилива водорасли.

Изведнъж той се спря. Очите му се разшириха от удивление и радост.

Кокосов орех! С мляко вътре — свежо, разхладително!

Грабна един камък и проби черупката. Отвътре го лъхна киселата миризма на гнило. Кой знае откога морските течения бяха подмятали този плод, за да го домъкнат на този бряг и да му изиграят и тази зла шега.

С отпуснати рамене той се обърна назад. Тогава съгледа Белия, който караулеше напред-назад пред фиорда.

— Здравей, приятелю! — поздрави го той унило, а делфинът при звука на познатия глас полудя от радост, заподскача над водата, сетне приближи към брега на завет от прибоя, като цвърчеше галено.

Човекът се върна, взе останалата риба и му я подхвърли. Белия я лапна още във въздуха.

— А сега на работа! — подкани се сам крушенецът. — Иначе… така без вода…

Уж повредата беше малка, само една пукнатина, а той цял следобед стяга лодката, запушва пробойната, оправя леглата на лопатите, заклинва мачтата.

По едно време прекъсна работа и се изправи.

— Мъка, Белчо! Мъка! — въздъхна той. — Ех, не ме разбираш ти! Слушаш и не разбираш. Гледаш, другари сме само ти и аз, двамина сред океана, а то — нито ти знаеш нещо за мене, за моята мъка, нито аз за тебе — кой си, отде изпадна при мене, къде ще идеш, когато се разделим… Но едно съм сигурен. Не от хубаво и ти си сам като мене…

Делфинът въртеше опашка като вярно куче, насочил към него умния си поглед, изпълнен с безкрайна преданост.

Чак привечер, сметнал, че е готов, човекът опита да изтласка лодката във водата. И тогава босият му крак настъпи черупката с големия бисер. Рукна кръв. Ядосан, той ритна скъпоценната мида във водата. Полуотворената черупка се преметна и плавно полегна на дъното, а вътре, в сянката, едрият бисер заискри с огнен блясък.

Без да подозира какво богатство бе изгубил, обзет единствено от мисълта как по-рано да тръгне, да се махне от този суров, негостоприемен остров, лодкарят хвана веслата и загреба предпазливо да се измъкне от прибоя.

Делфинът, сякаш разбрал всичко, което му предстоеше, се насочи към средата на пролива.

— Хей, лоцман! — провикна се шеговито човекът. — Само на тебе разчитам! Да знаеш!

Белия подскочи и уверено пое напред.

Самотният остров взе да изостава зад водните гребени. Птичите крясъци и лаят на тюлените заглъхнаха, удавени от шума на вълните.

Тази вечер мъглата легна по-рано. Слънцето още се люлееше над хоризонта, когато въздухът помътня, сгъсти се и неусетно бялата па̀ра обгърна света, сякаш бе избликнала от оловния океан, гъста, непрогледна, задавяща.

Внезапно Белия трепна. Преди да разбере какво е това бързо тяло, което летеше насреща му, през разлюлените водни маси се стрелна старата риба меч, още по-настървена отпреди. В плоските й сини очи гореше дива омраза.

Делфинът се гмурна под лодката и изплува от другата страна, а побеснялата риба, измъчена до лудост от нетърпимите паразити, зърнала нещо, върху което да излее цялата си ярост, се блъсна с трясък в дъното на ладията. Острието й прониза дебелата дъска и изскочи отвътре, до краката на лодкаря.

Разбрала грешката си в миг, тя опита да измъкне назад оръжието си, ала дървото притискаше здраво. Рибата заблъска с опашка. Лодката се разлюля, наведе се рязко, гребна вода с борд. Човекът отново се вкопчи в мачтата.

Бясното люшкане не преставаше. Неволен пленник на жертвата си, разярената риба се мяташе на всички страни, а човекът едва смогваше да изгребе водата, която нахлуваше при всяко навеждане на подскачащата лодка.

16

Едноръкия не дочака нощта. Глождеше го страшен, ненаситен глад. Трудно се изхранваше вече с една ръка. А там, в тясното подводно дефиле, напоследък му се случваше все лека плячка. Малкият му зъл мозък отново го насочи нататък. Може би и сега щеше да намери нещо.

И ето, плавно, някак величествено-зловещо, шестметровото туловище, подобно на жива торпила, изплувваше от вечния мрак на океанските дълбини. Огромните му фосфоресциращи очи святкаха със сатанински блясъци. Пред тях се вееха като разлюляна гора дебелите му пипала, сред които се гънеше, сякаш опипваше пътя напред, исполинската му ръка.

Наоколо — мрак, такъв черен, непрогледен мрак! А прегладнелият, настървен хищник продължаваше да се носи нагоре и все по-нагоре, като плискаше равномерно водата през водната си фуния.

Отсреща изплува някаква пламтяща уста с наниз завърнати назад зъби, но мигновено отскочи от пътя му. Ято причудливи рибки, обвити в светеща слуз, от която подире им оставаше седефена диря, се втурнаха към тези феерични челюсти и хлътнаха вътре, някак замаяни, хипнотизирани от коварния им блясък, тъй както в лятна вечер се струпват нощни пеперуди край запалената лампа.

Калмарът не ги и погледна. Защото диреше едра плячка, достатъчна да засити глада му.

Виж, това заслужава!

Той метна дългото си ласо ръка, дори успя да докосне гърба на дълбокоморската акула с големите изпъкнали очи, която бе пресякла пътя му, ала смукалата не успяха да се впият. Само острите му нокти отпраха къс от грапавата кожа и — толкова, а изплашената риба се метна назад и изчезна.

Няма що! Все по-често взе да изпуска лова си напоследък. А трябваше да се нахрани, да живее! Трябваше му лека плячка, ясно, но де да я намери? Тя не се среща на всяка крачка.

В мрака се мержелееше бледо безформено петно. Когато наближи, Едноръкия различи облак фосфоресциращи микроорганизми, който висеше над някакви стръмни тераси, насипани с дълбоководна тиня в къдрави преспи. Двуметров рак пробягна нанякъде, а на дъното стояха безучастни, сякаш не усещаха приближаването му, дузина чудновати риби, опрени върху дългите си гръдни перки и опашката като триножници.

Раздвижени от минаването на гигантското туловище, тинестите преспи изведнъж се сринаха надолу. Главоногът отскочи светкавично от тази кална лавина, която размъти водата и продължи да събаря по пътя си нависналите тинести преспи.

По-скоро! Към пролива! Там все ще открие нещо!

Водната му ракета изхвърляше с бързи тласъци водата и го носеше напред, а ненаситният му клюн щракаше алчно.

Неусетно сред мрака се просмука лека дрезгавина. Разбягаха се подплашени сенки. Черната мъгла потъна към дъното, а наоколо се разсея бледа гълъбова светлина, сред която се рееха рояци риби, малки и големи, като черни изрезки.

Точно над него, върху сребристия воден таван, се открои като балон дъното на ладията с прикованата към него риба меч.

Калмарът направи кръг отдолу, все още нерешително, смутен и замаян от светлината, и видя как делфинът префуча нанякъде, а меченосецът се размята още по-лудо. Ала гладът бе станал нетърпим, гладът — законът на живота, неговият двигател, смисъл.

Изведнъж мечът се прекърши с трясък и осакатената риба, обезумяла от ужас, се гмурна надолу да се спасява. В този миг пъргавите пипала я грабнаха в безпощадната си прегръдка.

Усетил от внезапно престаналото клатушкане, че мечът се е счупил, лодкарят изпъшка неволно:

— Най-сетне!

Отпусна се на седалката и избърса с опакото на ръката потта от челото си.

Но виж! На десетина метра от борда водата закипя. Сред пяната се надигна като подводница гърбът на чудовищното мекотело с огромните изпъкнали очи, наподобили отворените врати на две напалени пещи. Гигантският кичур пипала уплиташе в стоманен възел розовосребристото тяло на четириметровата риба.

В първия момент човекът се вцепени, стори му се, че ще припадне от страх, после загреба панически назад.

Къде ли се дяна делфинът?

Впрочем защо ли му е? Какво може да помогне? Сега…

Рибата меч потъна в кратера сред пипалата. Чу се само скърцането на отровния клюн, сетне ненаситното страшилище метна като ласо дългата си ръка. Обхвана лодката, вдигна я във въздуха.

Нещастникът полетя във водата. Зашеметен от удара, изгубил съзнание, той потъна към дъното. А калмарът, изпаднал в безумна ярост при вида на бялата лодка, този най-омразен цвят за всички главоноги, я премяташе като играчка в пипалата си, докато я превърна в купчина трески.

Както кръжеше наоколо тревожно, Белия видя всичко, чу плясъка от падането на човека. Спря на място. Подвоуми се, но само миг. После привързаността надделя над страха. Делфинът се обърна и се стрелна назад, където сред помръкващите сиви струи се премяташе безпомощно тялото на приятеля му.

Гмурна се под него и повече несъзнателно, инстинктивно, тъй както постъпват всички делфини, подложи отдолу широкия си гръб. Това беше направила и майка му някога, когато го бе зашеметил електрическият ток на големия скат.

После се издигна нагоре и измъкна удавника на повърхността. Човекът взе да се съживява, размаха сковано ръце, ала повторно потъна. И повторно делфинът го извлече над водата.

Машинално, все още замаян от падането, човекът се впи с ръце и крака в масивното тяло на спасителя, който изплющя с опашка и се понесе към острова.

Чудовището, улисано да мачка останките на лодката и позаситило глада си с едрата риба, остана надире, погълнато от мъглата, а двамата: делфинът и странният му ездач, се носеха стремглаво през оловните вълни, гмуркаха се и изплувваха сред бялата пяна.

Крушенецът, още не опомнил се от преживяното, по-скоро кошмарен сън, отколкото действителност, стиснал в отчаяна прегръдка облото гладко тяло, привеждаше глава да устои на връхлитащите водни хълмове, затваряше очи, когато се мушваха под тях, и поемаше дълбоко дъх, щом изскочеха над кипналите им гребени.

Трябваше да се задържи, на всяка цена да се задържи за това хлъзгаво тяло! Защото отзад дебнеше самата смърт, надзърташе безпощадна, ненаситна сред разперените пипала. Трябваше!

Неочаквано през булото на мъглата изплува скалата пред малкия фиорд, заливана от кипящата пяна на вълните. Човекът отскочи от гърба на спасителя си, с два замаха достигна брега, покатери се горе и се простря по гръб, задъхан, смазан от умора, а в краката му не спираше да се заканва прибоят.

Нощта отдавна беше прихлупила света, мракът бе обгърнал всичко — черен океан, черна мъгла и черни канари, а човекът продължаваше да лежи неподвижен като труп. Белия се суетеше пред залива смутен, неспокоен като предано куче.

Неусетно мъглата се разкъса, надзърна луната. Край нацепените каменни блокове преминаваха в дрипави повлекла мъглите и ту ги откриваха за миг, ту ги забулваха съвсем, сякаш ги разтваряха в бялата си влага.

Най-сетне нещастникът се размърда, приседна на скалата, обхвана коленете си с ръце.

Пред него се ширеше океанът, призрачно тъмен и недействителен, слял се в една мъглива прозрачност с небето. Тук-там блестяха неправилните, причудливи повлекла на морските течения. И му се струваше, че навътре, далече-далече, се откройват нови брегове, острови и провлаци, засипани със сняг. Вълните се плакнеха о брега някак ефирно неземни и само лунната пътека, жива, трептяща, изглеждаше по-реална.

— Ех, Белчо! — пошепна тихо той. — Не сънувах ли? Такъв кошмар!

После махна с ръка.

— Това ли е животът?

Без да разбира нещо, само упоен от звука на гласа му, Белия припляскваше доволно с опашка.

Ненадейно сред съсъка на вълните се чу далечно цвърчене, кратки подвиквания.

Той позна — някъде отвъд рифовете, в дълбокото море минаваше стадото на Озъбения, неговото стадо.

Без да си даде сметка какво върши, завладян от силата на един непреодолим инстинкт, подведен от пороя на спомените, Белия се стрелна след делфините.

Как стана това? Как забрави приятеля си?

Той дори не се замисли. Отдаде се на първия порив естествено, стихийно. Подчини се на нещо, по-силно от самия него.

17

Чак на зазоряване черната влажна утайка, която бе прихлупила океана, избледня, посивя и на края побеля като пяна. Вълните, сива полирана стомана, припляскваха леко и тези глухи плясъци отекваха сред мъглата с метален кънтеж.

Делфините, пръснати във верига, преследваха пасаж малки калмари, пресичаха им пътя, обграждаха ги като глутница вълци и ги нагълтваха лакомо.

Уплашени, впаничени, главоногите забравяха реда си, пръсваха се на всички страни, после отново се скупчваха и се юрваха да настигнат другарите си.

Изведнъж роякът калмари спря, разбърка се, зашумя. Отсреща долетя шумът от жабуркането на китове. Водата застудя, солеността й намаля и не след дълго през водните изпарения се открои причудливият силует на огромен айсберг, случайно довлечен тук от южното течение. По сиво-сините му тераси, пред тъмните, проядени от водата пещери се суетяха пингвини. Напуснали за няколко месеца суровата си родина Антарктида, само докато преминат зимните виелици, те кръстосваха океанската шир върху своя леден кораб. Щом подушиха богатата плячка, пингвините се нахвърляха във водата и нирейки като риби, подгониха изплашените главоноги.

В залисията Белия опита да се смеси със своите, ала Озъбения, настръхнал и по-зъл отпреди, го откри начаса и връхлетя насреща му със заплашително щракащи челюсти. Нападнаха го и другите самци, обкръжиха го, посегнаха да хапят.

Отдавна не бяха го виждали. Може би го бяха забравили. За тях сега той беше чужд — значи враг! Беше бял, различен от тях, и те нямаше да му простят това.

Само дълбоко в душата на Озъбения водач може би се таеше все още един смътен спомен, споменът за онези дни, когато следваше позорно стадото си, прогонен от другия самец с такава бяла кожа. Таеше се досаден, обиден спомен и оголваше по-яростно челюстите му, изпълваше цялото му диво същество на мъжкар с омраза и настървение.

Гониха го две мили, докато бръмченето на обградените калмари, сред което долитаха плясъците на пингвиновите криле плавници и пръхтенето на китовете, ги привлече отново назад, към рядкото пиршество.

Изпохапан, засрамен, огорчен от това незаслужено нападение, Белия не посмя веднага да ги последва.

Толкова злоба! Защо? Той нищо не им стори. Отиде като приятел, като свой при свои. Диреше само дружба, а те…

Внезапно от далечината долетя особен бумтеж, глух вой. Това не беше нито кит, нито косатка. Белия трепна — така виеше железният кит, който се разби в рифа и с който дойде приятелят му.

Да види!

Той се плъзна по сивите вълни, насочван от усилващия се бумтеж. Скоро през булото на мъглата изплува тъмният корпус на един китоловен катер.

Неочаквано мъглата свърши като отрязана с нож. Вятърът се усили и измете последните й валма. Океанът посиня, заискриха слънчевите отражения.

Малкият бързоходен кораб се носеше над вълните, а от комина му изригваха облаци чер дим. Белия го пресрещна, пое редом с него, заразглежда го любопитно.

Върху високата предна палуба група моряци се суетяха около един особен предмет, а навръх мачтата, кацнал като някаква странна птица в прикачения кош, един човек разглеждаше кръгозора с бинокъл.

Щом видя кипналото море, по което подскачаха като жива градушка обградените калмари и двата дългоръки кита, наблюдателят се провикна радостно. Корабът изви рязко натам, полегнал на борд, а подире му се проточи дълга запенена бразда и две високи, раздалечаващи се като клин вълни попълзяха към хоризонта.

Без да подозират нищо, китовете продължаваха лова си. И наистина отде можеха да допуснат на какво е способен човекът. Белия ги позна — Белязаната с дългоръкото китче. Безгрижни, доволни от обилната плячка, те излитаха във въздуха като тромави цепелини и плясваха отново във водата с трясък. После отваряха огромните си уста и нагълтваха оглушените от шума мекотели.

Китобоецът намали ход. Моторите замлъкнаха. На палубата настана тишина, такава заплашителна тишина! Само човекът до странния предмет на корабния нос дебнеше приведен, устремил сивите си очи към играещите китове като хищна птица.

Изведнъж силен гръм разтресе тишината. От странния предмет избухна огън и гранатата харпун префуча напред, повлякла със себе си дебелото въже.

Харпунът удари в гърба на Белязаната, но попаднал косо, не на място, рикошира, раздра врата на китчето и плесна в морето. В същия миг изтрещя втори взрив. Беше избухнала гранатата на харпуна. Над повърхността плувнаха убити калмари. Китчето се отпусна неподвижно, тялото му бавно потъна надолу, а от гърба му бликна кръв, която обагри водата.

Белязаната видя всичко. Нима детето й е убито? Майчината мъка преля, удвоена от собствената болка. Без да мисли, с неудържима ярост тя се подхвърли над вълните. Огромното й туловище се стовари върху палубата. Корабът се разтърси, наведе се на една страна, гребна вода с борд, но успя да се изправи.

И все пак при силния тласък харпунерът от оръдието и боцманът от коша не можаха да се удържат, и полетяха сред вълните.

На палубата, смачкана от удара на масивното тяло, сред разкъсаните парапети и изкривени отдушници настана суетня. И преди още моряците да спуснат спасителната лодка, Белязаната, едва опомнила се от страшния удар, задоволена, отмъстила, доплува до детето си, което бавно потъваше в дълбините с обърнат нагоре корем, прегърна го нежно с четириметровите си ръце и като плуваше само с опашния си плавник, бързо го изнесе на повърхността.

Мъглата отново придойде като бял потоп, заля кораба и спасителната лодка. Хората почнаха да се викат тревожно, да ругаят.

Най-сетне глъчката утихна. По спуснатата стълба се изкачиха под град от насмешки, разтреперани от студ, харпунерът и помощникът му. И чудно, сега техните очи не приличаха на хищници. Бяха уплашени, кротки. Двамата пребягнаха по кувертата, като ръсеха потоци вода, и се скриха в каютата си. А китобойният катер пое предпазливо напред. На бака му двама матроси изтегляха с макарата въжето с празния харпун.

Белия дочу през мъглата призивните писъци на съплеменниците си. Пирът бе завършил и те, вечните скитници, пак тръгваха на път. Несъзнателно, подчинил се на своя стаден инстинкт, заложен дълбоко в цялото му същество, Белия се понесе след тях — след тези, които не го желаеха; понесе се след омразния си враг, който му бе причинил най-голямото зло в живота, който го бе прокудил по света — сам, без дружба, без нежност.

18

Още два дни Белия се мъкна подир стадото смутен и раздвоен. Понякога, след всяка среща с настървените самци, той си припомняше скалистия остров и изоставения приятел, при когото можеше да намери любов и покой. Тогава някакъв неясен порив задържаше устрема му, теглеше назад — да свие натам, през мъглата, към острова, при другаря. Но само за миг…

Защото друг нагон, по-мощен от всичко, отново го увличаше подир лудуващото стадо, подир своите подобни. Сякаш забравил скорошната схватка, той приближаваше неусетно до делфините, тръгваше с тях.

И отново Озъбения връхлиташе отгоре му, все по-лют и по-настървен. Болките в корема му, където се бяха впили ненаситните глисти, напоследък бяха зачестили, бяха го изтощили и озлобили.

Тъй цели два дни!

Дори и нощем, преди зазоряване, когато Белия опитваше да се примъкне към дремещите над вълните делфини, пазачите го откриваха тутакси, разбуждаха цялото стадо и го погваха с вой.

Докога щеше да трае тази безсмислена, нелепа гонитба?

 

 

Привечер мъглата се поразнесе, ала слънцето не се показа. Небето висеше отгоре, застлано с тъмна облачна завеса, от която океанът бе добил мрачен, настръхнал вид. Запрехвърча сняг, усили се. Мокрите снежни парцалчета се стопяваха, преди да стигнат морето, и все пак водата застудя. На повърхността се полюшваше стар син кит, гигантът на океана, тридесетметров айсберг от месо и мас. Делфините го заобиколиха и в този миг смъртен трепет разтресе делфинското стадо като електрическа искра. От далечината се зададе шайка косатки, а пред тях отново водачът им с харпуна, здрав, силен, още по-настървен отпреди.

Китът спеше дълбоко, като пръхтеше и сумтеше тежко, без да подозира опасността.

Изведнъж цялата глутница се втурна към него, нахвърли се отгоре му, заръфа устните му. Вцепенен от ужас, китът се обърна по гръб, замря. Върху белия му корем се откроиха черните тела на стръвниците, които отгризваха с яростен замах кървави късове от снагата му.

В луд бяг делфините полетяха напред. А след тях — и Белия.

Намалиха хода си, когато обреченият кит и неговите мъчители останаха нейде зад кръгозора, а шумът от жестокото пиршество затихна, изличен от другите звуци на морето.

Вече бе помръкнало съвсем. Само на запад над хоризонта припламваха последните сияния на заника, но скоро и те загаснаха. Огнените искри по стихналия гръб на океана избледняха, удавени в победилата нощ.

И странно! Тъкмо в този миг, когато пълният мрак прихлупи света, водата побеля като мляко, заискри от изплувалите светещи животинки. Такава недействителна, приказна белота! Всеки гребен пламтеше в огнена пяна, всяка капка, изпръскана над вълните, беше бисер, по гърбовете на делфините се хлъзгаха бисерни струи, бисерни бразди чертаеха пътя му. Наоколо трепкаха като рояк светулки безброй светещи рачета. Кервани от медузи отминаваха край тях като разкошни неонови лампи.

Щом се увери, че опасността е отминала, Озъбения отново се сети за белия си враг, който при бягството бе успял пак да се промъкне сред стадото. Челюстите му защракаха свирепо. Още ли е тук? Няма ли най-сетне да се махне, да не го дразни, да не му припомня омразното време на униженията.

Атаката беше светкавична. Додето схване угрозата, Белия се видя обсаден от настръхналите самци. Опита да се спаси, отскочи назад, но пътят за бягство вече беше отрязан.

Озъбения, решил да свърши с него веднъж за винаги, докопа стръвно долната му челюст и размаха глава да я счупи, да я откърти с един замах.

Белия се оказа не по-малко пъргав. Усетил надвисналата заплаха, той се превъртя ловко настрана, нещо изпращя, но в следния миг челюстта му беше спасена. Липсваха само три счупени зъба.

Нападателят връхлетя повторно. Двамата пак се сблъскаха сред кипналия гейзер огнени пръски. Озъбения отново затърси челюстта му. Трябваше да я строши, да го унищожи! Останалите самци се стрелкаха мълниеносно, тласкаха го с челата си, хапеха плавниците и опашката му.

Белия усети, че отмалява. Нямаше време да си поеме дъх. Губеше борбата.

С последен устрем, преди да се признае за победен, той се превъртя по гръб и ненадейно докопа долната челюст на противника си, челюст в челюст. Сега силите им се изравниха.

Двамата се премятаха във водата, дърпаха се, скърцаха със зъби — всеки искаше да бъде отгоре, за да диша и да натиска врага си във водата, като не го остави да си поеме дъх.

Жестока, подла борба!

Останалите делфини се отдръпнаха настрана, безсилни да помогнат на водача си в тази кървава схватка, почувствували, че това вече не е просто спречкване, което ще завърши с няколко драскотини. То беше борба на живот или на смърт.

Водата кипеше все по-силно, избухваше в зеленикави пламъци, а наоколо се плискаше морето, застлано с нежна седефена дантела, сякаш изплетена от лунна светлина. Летящите риби се стрелкаха из въздуха в блестящи орляци и ръсеха подире си капки разтопено сребро.

Белия премаляваше от изтощение. Нямаше да издържи повече. Трябваше да сложи край на борбата. Или — или…

По-бърз сред бързите! По-жесток сред жестоките!

Дръпна се рязко и — тряс! — изведнъж челюстта на противника увисна между зъбите му.

Озъбения изпищя от болка, отскочи и побягна, последван от останалите самци, а Белия, задъхан от преумора, но сияещ от радост за победата, се спусна подире им да ги догони, да заеме спечеленото място на водач, подчинил се на неписания закон на своя род…

Уви! Чак сега той усети колко е изтощен от жестокия двубой, пребит от ударите на другите делфини. А стадото му бързо отминаваше, изоставяше го, докато на края изчезна в далечината…

Той спря. Повече не можеше. Нямаше сили. Беше пак сам, съвсем сам сред водната пустиня. Сам, без никакъв близък…

Водата се плакнеше в гърба му, припламвайки в синкави сияния.

А нейде, отвъд безбрежната шир, която гореше в плахи студени огньове, на малкия остров с тюлените беше останало едно друго същество, така самотно като него, съществото, което му бе дарило дружбата си. И го чакаше…

Тъй както бе изоставил другаря си при първия порив, тъй и сега, при първия порив на чистото си сърце, делфинът изви назад.

19

Още по тъмно корабокрушенецът се събуди, потръпнал от утринния хлад и от влагата, която се просмукваше навред. На изток извираше бледотеменужената дрезгавина на зората, набъбваше нагоре, обхващаше целия небосклон. Вятърът беше издухал последните мъгли и морската шир сияеше в призрачно великолепие. Ставаше все по-светло. И изведнъж над кръгозора блесна едно разжарено въгленче, което бързо нарасна, разгоря се и върху океана, от изгрялото слънце до самия остров, рукна огнен поток. По скалите затрептяха розовите отблясъци на изгрева. Хилядите птици се размърдаха по скалистите площадки. Долу, в основата на острова, се бяха сблъскали един до друг тюлените.

Настрана от стадото, по брега на залива със сладката вода лежаха десетина престарели мъжкари, пропъдени от по-силните. Лежаха отпуснати, бездейни, с тъпо примирение в замътените ириси. И само понявга, когато се усилеше глъчката при сбиванията на младите тюлени, някой от изгонените надигаше глава с изморен поглед, но бързо я отпускаше върху пясъка, победен от предишното тъжно равнодушие.

„Като мене — сравни участта им със себе си човекът. — Животът продължава, кипи с грижите и радостите някъде настрана, а ние дремем върху голата скала забравени, изоставени.“

И старата мъка, подсилена от безнадеждната гледка, от съзнанието за пълната му безпомощност, за тази жестока обреченост, отново стисваше гърлото му, задавяше го до болка, до полуда.

Докога? Без лодка, без вода! Кой би издържал повече?

Поне да се бе мярнал Белия! За малко — за час-два… А то… Остави го съвсем сам. Делфинът е делфин. Рано или късно трябваше да се разделят, трябваше да се върне при своите. Не можеше да остане вечно при него. Дружбата им беше неестествена, съвсем неуместна. Друго щеше да бъде, ако бе срещнал някое сухоземно животно, какво да е. Тогава можеха да не се делят. Тогава — не и сега…

А трябваше да се махне оттук! На всяка цена! Макар че нямаше вече лодка, макар че океанът гъмжеше от акули — дори ако трябваше да се срещне отново с онази многоръка страхотия.

Самотата беше по-страшна, по-отчайваща!

А това?

Дали ще му се усмихне щастието? Нова надежда — или ново разочарование, нова подигравка на съдбата?

Не е ли греда онова дълго тяло, което се подмята върху прииждащите вълни? А може би пречупена мачта?

Той изтича по камъните, нависна над морето, заслони очи да ги защити от преките слънчеви лъчи.

Наистина, ей там, на стотина разкрача от прибоя, повлечено от течението, бавно пъплеше това, що бе останало от някакъв злополучен кораб — прекършена мачта, дълга десетина метра, омотана в накъсаните въжета.

Дърво и въжета! Та това значи сал!

Корабокрушенецът притича до най-издадения нос, накъдето се бе упътила мачтата, и нагази във водата, готов да я посрещне.

Сърцето му се разтуптя от вълнение.

Още! Още малко!

Навлезе още една крачка — повече не можеше.

Но нима и сега? Нима и това?

Мачтата се отклони, тръгна успоредно на брега, насочи се към открито море, помъкната от морското течение.

Ще я изпусне ли? Тъй близо — и да му избяга?

Не! Не! Дори всички морски дяволи да се опълчат насреща му, той трябва да я има!

Трябва!

Затича се и скочи в морето. Тюлените самотници го изгледаха безучастно и отново потънаха в дрямката си. Тозчас към него се насочи една остра перка.

Акула! Това трябваше да се очаква.

Човекът стисна решително ножа.

Изглежда, акулата не беше гладна, а може би почувствува със своя животински усет дързостта на плувеца. Тя го заобиколи веднъж, после свърна към морето.

Човекът достигна мачтата и я възседна.

Дотук добре!

А после?

Как да я откара до брега?

Течението продължаваше да я отдалечава от острова.

Въжетата! — хрумна му изведнъж тази мисъл.

Той грабна едно въже и го издърпа нетърпеливо. Но то беше късо — не повече от десет метра. А до най-близката скала оставаха двадесет-тридесет метра.

Нещастникът измъкна друго, сряза го с ножа, завърза го към първото и като хвана свободния край, заплува към брега.

Въжето свърши на пет-шест метра от най-близката скала. А мачтата продължаваше да се отдалечава. Човекът напрегна всички сили. Размаха ръце и крака. Водата закипя.

Още малко! Още!

Ето, достигна един повален във водата каменен отломък, хвана се за него, но се подхлъзна и повторно се озова сред пяната на прибоя. И повторно подхвана борбата. Още две акули закръжиха наоколо, настървени от шумните плясъци.

Най-сетне корабокрушенецът успя да се измъкне върху скалата, запъна краката си в една пукнатина и бавно притегли спечеленото с толкова мъка съкровище.

С недоволен лай тюлените се отместиха настрана, когато мачтата, понесена над вълните, изскочи върху камъните.

Човекът я изтегли на брега и се отпусна отгоре й, капнал от умора, но със светнали в доволство очи.

Сега ще я среже на три части, ще ги свърже с въжетата и — отново на път! На път!

Той застърга трескаво с ножа мокрото дърво — късче по късче, стърготинка по стърготинка, бавно, уморително. Ръцете му отмаляваха, дланите му се покриваха с мехури.

Нищо! Ако не днес — утре, ако не утре — другиден! Рано или късно щеше да я нареже!

Злощастникът избърса с длан потта от челото си. Погледът му се хлъзна върху потръпващата океанска шир.

Изведнъж той скочи на крака.

Параход!

Толкова близо! Виждаха се дори хората на палубата, които притичваха нагоре-надолу, улисани да оправят въжетата на спуснатата рибарска мрежа. Стори му се, че през бумтежа на прибоя понякога дочува припрените им подвиквания.

Корабокрушенецът притича задъхан към върха. Морските птици се разлетяха изпод краката му с недоволни крясъци. Той свали ризата си и я окачи на пръта. После се развика лудо:

— Помощ! Пооомощ!

Параходът продължаваше пътя си, разперил подире си бухнала димна опашка.

— Пооомощ!

Той спря. Само огън може да помогне! И то веднага! Докато и тези не са отминали!

А от юг отново се появи мъглата. Отначало се зададоха няколко бели купѝ, които се хлъзгаха лудешки над водната повърхност, после безкрайната грамада на мъглата връхлетя като лавина, безшумна лавина от студена п̀ара. Светът притъмня. Изчезна. Остана само скалистият остров, смутените птици, притихналите тюлени и — човекът. Нищо друго! Един скалист остров сред влажното бяло нищо. Прибоят сякаш удесетори воя си, оглуши света.

Нещастникът се свлече на земята отчаян. Проклета мъгла! Как не изчака още няколко минути! Само няколко минути! Да бе запалил огъня, да бяха го видели…

Такава жестока, коварна съдба!

До него изгонените тюлени продължаваха да се взират с безизразните си очи в мъглата. Със същия безизразен поглед и той лежеше на брега, изоставен и безпомощен като тях.

20

Зората сияеше в цялата си прелест. Слънцето бе метнало брилянтна мрежа над още неразсънения океан, който се плискаше лениво от край до край, додето стигаше погледът.

Слепият кашалот лежеше спокойно, а вълните го повдигаха нагоре-надолу като кристална люлка, пречупила огъня на слънцето във всички багри на дъгата.

Но той не виждаше тази красота, никога не бе я виждал, осъден на вечна нощ от деня на своето рождение. Целият му живот протичаше в мрак — и долу в морските глъбини, и горе върху грейналата водна повърхност.

Изнурен от нощния лов, заситил глада си, китът дремеше и само от време на време изпускаше по един наведен напред фонтан. Вълните биеха с мек плясък в огромната му четвъртита глава, която ту се скриваше под вълните, ту отново изплувваше.

Неясни, бледи спомени се изнизваха неканени от бедното му съзнание, без образи, без имена — спомени за звуци и осезания, спомени на кожата и ушите. Стари, безредни рояци спомени… Ето — плува в мрака, но не сам, както сега. Кожата му, ушите му долавят близостта на голямото добро същество, което с нежен глас го води със себе си, понявга го доближава, допира се до устните му и впръсква вътре няколко китови глътки гъсто мляко като прясно масло… Или друго — доброто същество все по-рядко и по-рядко му дава мляко, но с ласкав шепот го увлича надолу-надолу, където е много студено и нещо силно притиска дробовете, задушава го. А това е тъй неприятно! Той понечва да се връща нагоре, където е топло, където е леко на гърдите, където може да се диша, а ласкавият призив отново го подчинява, увлича го подире си, за първия урок, за първия лов… Но скоро доброто същество престава да го вика с нежния си глас, почва да страни от него, докато накрай го изоставя съвсем. Той вече е израсъл едър и силен, без да съзнава недъга си. Защото там, в страхотните дълбочини, сред непрогледния мрак, където кашалотът прекарва по-голямата част от живота си, не е нужно зрение, а остър слух. Неусетно той привиква да остава по-дълго под вода, да достига по-големи дълбочини, мускулите му заякват, сланината под кожата му надебелява — сега вече не го плашат придънният студ и невероятният воден натиск. И още нещо, което прави лова му по-лек. Неговата плячка е чудна — зла, нападателна до глупост, — връхлита, опитва да се бори и сама се навира в устата му… Но тъкмо сега, когато е станал голям и силен, започват мъките му. Самците се бият денонощно, чупят челюстите си, блъскат се с чела, хапят се. Послушен на своя нагон, той също налита на бой. Само че докато долу, в бездната, в царството на тъмнината, той е като тях, равен, дори по-добър ловец, горе, на светлото, другите явно го превъзхождат. Слепият усеща кога го нападат, ала не може да види къде ще го блъснат с чело, къде ще го захапят, та да се запази, не може да докопа техните плавници или уродливо тънките им челюсти. Така го прокуждат, принуждават го да броди сам, да кръстосва надлъж и нашир океана. Сам — единак!…

Изведнъж кашалотът замря на място. Този плисък, който долетя от далечината, му беше познат. Той издаваше приближаването на цяла глутница зверове, три пъти по-малки от него, затова пък многобройни, свирепи, въоръжени с остри челюсти като триони.

Дано отминат, без да го усетят!

Слепият се притаи, спря да диша. А за него това не беше трудно. При опасност можеше да издържи така и два часа. Нима се бавеше по-малко, когато диреше лова си в дълбочините?

Но косатките не се излъгаха. Чуха ударите на сърцето му. Водачът им с харпуна, последван от десетина хищника, кривна надясно, други десетина минаха вляво, а останалите се спуснаха към опашката.

Слепият прецени мигновено. Това не беше шега. Трябваше да се спасява. Пое набързо въздух и се гмурна надолу.

Бърза като стрела, косатката с харпуна го догони на часа, завъртя се край главата му, посегна да се вкопчи в устната му, а той, без да я види, само по усет раззина челюсти и захапа гръдния й плавник.

Нападателката отскочи назад, замята се лудо — напразно! Кашалотовите зъби не изпускат, щом веднъж захапят.

Ами сега?

Слепият летеше стремглаво в бездната. Другите хищници отдавна бяха изоставили преследването. Кой бозайник смееше да се мери с него, да го догони в дълбините? А той се носеше все по-надолу и по-надолу, помъкнал със себе си яростно мятащата се стръвница.

Лазурният светлик на водните пластове помътня в гълъбовозелена дрезгавина, сред която се мяркаха черни сенки. Косатката усети, че въздухът в дробовете й се свършва — стана студено, тежко. А кашалотът потъваше с мощни тласъци на опашката си все по-надолу и по-надолу. Изчезна всяка светлинка, всеки здрач. Обгърна ги черен, непрогледен мрак. Мрак и студ! И каква тежест в гърдите! Как се свиваха те в мъчителни спазми за чист въздух!

Едра светеща медуза с дълги разноцветни пипала, сякаш украсени с рубини, се надигна нагоре като балон. Край нея се завъртя мъждукащ орляк рибки с уродливо големи уста. Случайно една от тях мина непредпазливо покрай прекрасния лампион и замря, вцепени се, парализирана от изпръсканата отрова. После пипалата на медузата я обхванаха и поднесоха към фееричната уста.

Мракът отново ги затисна. Но не, не беше пълен мрак. Ето, изплува цял облак светещи скариди, но скоро изчезна нагоре. Преминаха няколко странни риби, тънки, дълги, увиснали отвесно в черната пустош.

Косатката се задушаваше, мяташе се бясно.

А това? Каква е тази червена мъгла, която се издуваше, разгаряше се, усукваше се в огнен водовъртеж? Тежестта на водните маси натискаше тялото й отвред и го смазваше.

А безпощадният мъчител я увличаше все по-дълбоко и по-дълбоко.

21

Още три дни Белия плува назад. Най-сетне достигна острова. На върха сред прелитащите птици се вееше на пръта ризата на приятеля му. Тюлените отново се бяха разположили по цялото крайбрежие, на всеки скален блок по няколко тъмни лъскави животни, покрай изоставената мачта, дори върху скалната площадка, където по-рано се гушеше малката колибка. Чайките лежаха върху вълните, хлъзгаха се в тъмните процепи между тях и изплувваха отгоре им, като разсичаха запенените гребени.

А приятелят му? Къде беше изчезнал?

Делфинът обиколи като мълния целия остров, поспря се до прокудените тюлени край сладкия залив и изцвърча нежно със същия глас, с който някога го зовеше майка му. Извика втори, трети път.

Напразно!

От човека нямаше и следа.

Какво се бе случило?

Цял ден и цяла нощ Белия кръжи около острова със смътната надежда, че всеки миг тюлените ще наскачат панически във водата, а приятелят му ще се подаде над скалите и ще му махне с ръка. Или пък… Ще се зададе с лодката през пролива и когато Белия изплува до него, ще го погали с длан по челото…

Най-сетне на утринта, смутен, тревожен, делфинът се стрелна към открито море. Трябваше да го издири — той навярно беше тръгнал с лодката, сам… Клетото животно вече беше забравило, че Едноръкия я превърна в купчина трески.

Къде ли е?

Пет-шест часа делфинът кръстосва океана с бясна скорост, тъй както умеят да плуват само делфините.

Къде е другарят му? Къде?

Два гърбави кита прекосиха пътя му. Щом ги наближи, Белия позна Белязаната и детето й, напълно здрави, жизнерадостни, подгонили пасаж селди. По гърбовете им на черната кожа се белееха две петна от оголена сланина, разкъсани от харпуна.

Те отминаха подир рибите, като се мятаха шумно по вълните, сякаш не ловуваха, а си играеха весело. Нали затуй ги наричат весели китове?

Албатросът, който от цял час се виеше в плавни кръгове високо във въздуха, носен от вятъра, сви крила, гмурна се в морето почти до главите на китовете и отлетя нагоре, помъкнал в клюна си едра пърхаща риба.

А делфинът пореше вълните без почивка, като ту се скриваше под водата, ту излиташе над нея в дълги стремителни скокове.

Къде е? Къде? Ще го намери ли?

Улисан в своята тревога, Белия за малко не попадна в прегръдките на коварната физалия. Яркосините и тридесет-метрови пипала се люшнаха към него, но той отскочи навреме. Само успя да зърне как в тези прекрасни примки се гърчеха парализирани пет-шест риби и изплува над водата. Върху набръчканата водна повърхност се полюляваше един чуден мехур, в който преливаха в дивни съчетания всички цветове на дъгата — от виолетово до пурпурно. Но тази красота, разбира се, не го вълнуваше. За него това медузоподобно създание беше нов враг, още един враг, една опасна отровна мрежа, от която също така беше длъжен да се пази.

Внезапно насреща му изплува някакво черно тяло, чу се тежко, уморено дишане и жални стонове.

Озъбения!

Сам, напуснат от стадото, изтощен от глад и болки. Никой делфин не може да живее със счупена челюст — обречен е на гибел, на гладна смърт, бавна, но мъчителна, неотменима…

Той съзря Белия и старата ненавист отново заискри в очите му, но скоро угасна, засенчена от страха пред победителя. Озъбения размаха мудно опашка, опита да избяга.

Белия не го нападна. Само изскърца със зъби. Сега имаше друга грижа, а врагът му, все едно, за него вече не съществуваше.

В този миг глутница акули, подали над водата триъгълните си перки, се стрелнаха подир беглеца. Една го застигна, щракна с челюсти и когато се дръпна надире със замах, от гърба му липсваше къс месо. Бликна кръв. При нависналата опасност нещастникът се съживи, силите му се удесеториха, той размята плавници и се понесе над вълните, сподирен от цялата глутница, опиянена от мириса на кръвта му.

Дори ако успееше да им избяга сега, утре, вдругиден щеше да отпадне още повече. Беше обречен! Неминуемо! Или те, или някои други хищници щяха да го догонят и да го свършат, тъй както свършват тук, в жестоката битка за съществуване, остарелите, болните, слабите. Само силният има право да живее — дорде е силен…

Белия летеше по океанската шир като бяла торпила и разбиваше насрещните вълни в хиляди капки, които блясваха на слънцето като пръснати скъпоценни камъни.

Внезапно сред шепота на кипналите гребени острият му слух долови далечен бумтеж на параходно витло. Корабът още не се виждаше, приближаваше нейде отвъд кръгозора.

Воден от своя животински усет, Белия се устреми натам.

Ето, над вълните се появи къдравият дим, коминът, самият параход.

Делфинът го пресрещна и подскочи радостно до самия борд.

Къде е приятелят му?

Не е ли оня, който се е облегнал на парапета, зареял поглед далече-далече?

Защо не го вижда?

Белия мина зад кърмата, заобиколил ревящото витло, и изведнъж се слиса. Що беше това? Такова струпване на риби, цели купища, една до друга, една връз друга.

Ловната му страст пламна. Той се вряза в най-гъстия куп, налапа една едра скумрия, глътна втора, трета, докато внезапно — нещо непреодолимо скова устрема му. Яка мрежа омота плавниците му, обезсили го и го повлече назад безпомощен.

Делфинът опита да се освободи, размята пъргавото си тяло — уви! Безпощадната клопка го влечеше по своя път. А въздухът му вече се свършваше, напираше да изскочи от дробовете му, за да отстъпи място на нов чист въздух.

На четири-пет метра над него се гънеше водната повърхност, толкова близо, с един скок да я достигне, и все пак тъй далечна, недостижима. Отгоре е въздухът! Въздухът!

Нима наистина щеше да се удави?

Белия захапа вървите на мрежата, застърга ги яростно, а гърдите му се свиваха лудо в безполезни, мъчителни спазми. От дихалото му излитаха седефени мехурчета, които се устремяваха право нагоре, там, дето лежеше чистият въздух, цяло небе чист въздух, до което той не можеше да се добере, пленен от коварната примка.

Кръвта заудря в главата му, в гърлото му. Изумруденото сияние пред очите му помътня.

Вече нищо друго не съществуваше на света — ни море, ни риби, ни други същества, ни той самият, а само тази омразна мрежа и острите му зъби, които се насилваха да я протрият.

И виж, една бримка се отпусна, делфинът захапа друга, разкъса я, вмъкна муцуната си вътре, провря цялата си глава, напрегна сили — неудържимо, в безумен страх за живота и полетя нагоре.

Подире му се измъкна плененото ято скумрии, построи се в обичайния си ред и изчезна в синевата, а той подскочи над вълните, пое дълбоко въздух, гмурна се, изплува още веднъж и още, и още — докато очисти напълно дробовете си от натрупаните отрови. Тогава отново се спусна след отминалия параход, догони го, заплува редом с него.

Замисленият човек до парапета случайно се обърна и го видя. Изумен, развълнуван, трогнат, той простря напред ръка.

— Белчо, Белчо! Знаех, че ще се върнеш! Знаех!

Очите му бяха просълзени.

— Белчо!

Познал любимия глас, полудял от радост, делфинът се мяташе над вълните в огромни скокове, прелиташе над вълните и цвърчеше, цвърчеше.

— Белчо! Да знаеш що съм преживял тези дни… Сам… В мъглата.

А корабът се носеше напред и разсичаше с острия си кил прииждащите вълни. Сред грохота на машините и плясъка на водата едва се чуваха думите на човека.

— Помислих, че и този кораб ще отмине… А то — видели ме, пратили лодка… И аз те забравих тогава… Исках да се върна при своите… както и ти…

В този миг тресна изстрел. Белия усети как някакъв невидим въглен опари гърба му.

А приятелят му се извърна рязко, подскочи като звяр и стисна за гърлото моряка, който стоеше до него. Изтръгна пушката от ръцете му и я запрати в морето, после с все сила стовари в лицето му тежкия си юмрук. Морякът рухна като пън на палубата.

Човекът отново се надвеси през перилата.

— Белчо, къде си? Къде?

Не довърши. Петима матроси се нахвърлиха отгоре му разгневени, той повали още един в краката си, ала другите надделяха и го притиснаха на палубата.

Белия не видя нищо повече. Усети само, че потъва в някакъв огнен въртоп. Пред очите му притъмня.

 

 

Когато се опомни, от кораба нямаше ни следа. Разядена от морските соли, раната болеше ужасно, струеше кръв, но той все още живееше, а това беше най-важното — можеше да се движи.

Навярно приятелят му е отишъл на острова и сега го чака.

Да! Чака го!

Затова трябва да го намери, да не го оставя сам! А и той да не бъде сам, ранен, без сили…

Размаха опашка и се плъзна по вълните. Но макар и по-слабо, кръвта продължаваше да тече, движенията му ставаха все по-бавни, все по-неуверени.

Усети, че някой го следва отблизо. Извърна се рязко и съгледа две пъстри риби пилоти, които се врътнаха уплашени към повелителката си, една огромна акула чук.

Белия опита да избърза, но и преследвачката ускори ход примамена от мириса на изтичащата кръв. Златистите й тигрови очи, някак кривогледи, кацнали от двете страни на уродливата, източена като огромен жив чук, глава, дебнеха с алчен, ненаситен блясък. Озъбената и уста щракаше лакомо отдалече. Цялото й мощно тяло се тресеше в сладостна тръпка, предвкусващо скорошния пир.

И все пак тя не се решаваше да го нападне отсега, не допускаше може би колко е изтощен. Само се мъкнеше подире му, по кървавата диря, неотклонно като сянка, а двете шарени риби сновяха напред-назад и сякаш я подканяха да бърза, за да вкусят и те от плячката.

Колко ли продължи тази жестока гонитба?

При едно обръщане назад Белия съзря подире си вече четири перки. Дъхът на кръвта привличаше морските стръвници.

Обезумял от страх, с последни сили, той продължи да се носи напред, следван неотлъчно от този зловещ ескорт.

Имаше ли поне искрица надежда за спасение?…

И ужас!

Напреде му се мярна косатката с харпуна.

Нима и тя?

Делфинът свърна встрани, а преследвачите намалиха разстоянието, което ги отделяше, приближиха, забързаха, изгубили търпение.

Но чудно! Той едва сега забеляза, че косатката лежеше неподвижна върху водата с корема нагоре.

Мъртва! Възможно ли беше това?

Живите не стоят така.

Акулите подушиха по-едрата и по-достъпна плячка, за нея нямаше нужда да се мъкнат с часове, отделиха се от делфина и връхлетяха стръвно върху огромния труп.

Без да се обърне, Белия продължи пътя си натам, където смяташе, че го очаква другарят му.

Но защо тъй отмалява?

Ето, забави ход, задряма, люлян от вълните…

Колко ли беше спал?

Събуди се внезапно с чувството за нещо непоправимо… Опита да изплува над водата и разбра. Пипалото на Едноръкия бе впило в гладката му кожа вендузите си с острите хищни нокти и бавно, уверено го притегляше надолу.

Водата притъмня все по-синя, по-заплашителна, по-студена.

Делфинът се мяташе лудо, извиваше се, биеше с опашка, но какво можеше да стори срещу титаничната мощ на тези стоманени мускули?

В далечината като сред синкава разлюляна мъгла, там, дето свършваше гъвкавата змиевидна ръка, се чернееше тялото на калмара със святкащите зелени ириси и алчно разперените по-къси пипала, които очакваха плячката. Отровният клюн скърцаше все по-силно и по-нетърпеливо…

Вече нямаше изход… Нямаше…

Изведнъж нейде отгоре се спусна друга сянка.

Слепия!

Още преди Белия да го познае, калмарът връхлетя върху новия си враг. Пипалата му омотаха цялото тяло на кашалота, притеглиха го в коварната си примка.

А Слепия, сякаш не усетил раните от острите нокти и силата на тези мускули, захапал в основата две-три пипала, повлече нагоре неочакваната си жертва.

Белия мигновено изхвърча над водата и задиша свежия въздух, замаян от това подло нападение. След миг на стотина метра встрани изплува кашалотът със залепналия на главата му калмар. По тялото на главоногото преливаха ту виолетови, ту алени облачета. Очите му бяха станали рубиненочервени, сатанински зли.

Кашалотът се подхвърли нагоре, превъртя се и плесна върху водата. Подскочи още веднъж и още веднъж.

Водата закипя, сякаш изригна подводен вулкан, сред който се мятаха в яростна схватка двамата исполини, двамата смъртни врагове.

Наоколо закръжи глутница акули като хиени, които чакаха да поделят плячката с победителя.

По черната кожа на кашалота, нашарена от старите белези, цъфнаха нови рани, рукнаха кървави ручеи, но той сякаш не усещаше болката, а се мяташе върху вълните и всеки негов плясък трещеше като оръдеен изстрел.

Зашеметен от тези удари, калмарът поомекна, пипалата му взеха да се отпускат, а Слепия търпеливо примъкваше със зъби туловището му в четириметровите си челюсти.

Гигантската молюска направи последен опит. Отблъсна се мълниеносно назад, дано се отскубне някак от тези безпощадни зъби, дори да откъсне някое пипало, но да се спаси… Да се спаси…

Акулите се пръснаха уплашени.

Двамата борци потънаха в дълбините.

Кръглите вълни от тяхното гмурване още не бяха утихнали, когато кашалотът отново изплува на същото място с главата нагоре, жива скала сред океана, в която се биеха кипналите вълни. Застоя се тъй изправен няколко минути, като се друсаше нетърпеливо да нагълта едрата си плячка, а от белите му устни се вееха като кълбо чудовищни змии пипалата на калмара.

Белия не дочака изхода на борбата, всъщност вече решена борба.

Това беше краят на Едноръкия!

Изморен, изтощен от загубата на кръв, делфинът пак пое към скалистия остров и когато най-сетне, привечер, го достигна, човекът все още не беше се върнал. Само ризата му се вееше тъжно, изоставена навръх скалите сред прелитащите птици.

Нищо!

Белия се притаи по навик в безопасност сред малкия фиорд, докато тюлените ловуваха навътре в морето.

Раната беше спряла да кърви.

Ще чака!

Защото приятелят ще се върне, трябва да се върне!

И тогава двамата пак ще играят с консервената кутия, делфинът ще донася подхвърлената пръчка, ще се боричкат във водата, ще се сражават с акулите, ще бягат от калмарите и косатките — дружни в радост и беди.

Белия ще чака!

 

 

Минаха години…

Далече на север в големия приморски град с безброй комини и много дим, от който снегът още на следния ден почернява, човекът от острова грееше премръзналите си пръсти пред бумтящата печка. Почиваше след тежкия ден във фабриката. Косите му бяха вече посивели, а по лицето му ноктите на живота бяха издълбали първите бръчки. В отсрещния ъгъл тракаше еднообразно с шевната машина една рано състарена жена, а до нея две бледи девойки чистеха конците на ушитата рокля.

Бащата въздъхна:

— Колкото по̀ остарявам, толкова по-често си спомням… Спомням си за моя приятел… за Белия делфин…

Шевната машина замлъкна. Жената го изгледа със своя изморен поглед, със зачервени от взиране очи, а девойките леко извърнаха глави. Те знаеха наизуст всичко за този чуден делфин и все пак винаги, когато баща им заприказваше за него, очите им светваха по детски от любопитство, а в същото време някаква невидима гънчица на съмнение посгърчваше устните им.

Нима може да се допусне такова нещо?

Горкият! Какво ли е преживял там, на пустинния остров, сам с чайките и тюлените! Навярно някакво бълнуване, тежък кошмар, потиснал съзнанието му.

— Какво умно същество! — въздъхна посивелият мъж. — Ех, напусна ме наистина, та що можеше да стори, като чу призива на своите? Нима аз щях да остана при него, когато мина корабът? Важното е, че се върна, разкая се може би, подири ме — да ме намери сред океана… Верността го погуби. А дали така трябваше да бъде?…

Бръкна с машата в жаравата и извади едно въгленче да запали лулата си.

— Този матрос! Пребих го. И сега, ако ми падне, ще го бия. Но каква полза? Добър стрелец беше, негодникът, умери го, макар и пиян. Видях как подскочи Белчо, тъй както скачат смъртно ранените делфини, и изчезна. Ех, и мене ме наложиха после, здравата ме наложиха, по моряшки, а като измъкнаха продънената мрежа, капитанът ревна: „Как не падна по-рано мъглата, та да не бяхме видели ризата ти? Ще взема пак да те откарам там, при тюлените и делфините ти. Главите си рискувахме за тебе в мъглата, през рифовете, а ти — ще биеш моряците ми!“ И ме наказа да рина цял месец въглища с огняря… Пък аз? Луд бях от мъка. Такъв приятел. Сред хората не можах да намеря като него. Само дето не умееше да говори…

Жена му стана от машината.

— Не мисли повече! Станалото — станало!

Той вдигна глава.

— Право е! Станалото — станало! Но що да сторя? Как да изпъдя тези спомени? Как да забравя? Мъчно ми е, вярвайте! Такова тегло беше, а ми е мъчно… Щѐ ми се да се върна там, да видя още веднъж моя остров, нашия остров, да погледам океана, да надзърна в плиткия залив, да послушам рева на тюлените и крясъка на буревестниците… Да си спомня… Ей, не се забравят такива мигове… Цял живот не се забравят…

Смукна по-дълбоко тютюневия дим и махна с ръка.

— Щѐ ми се, не крия, но…

И оброни глава.

 

 

А в същото време на десетки хиляди километра оттам, край самотния остров сред океана, пак бушуваше ураганът. Десетметрови вълни, сякаш разлюлени от страшен земетръс хълмове, гигантски масиви от полиран гранит, се надигаха в див бяс, нарастваха страхотни, неумолими. Дълбоки бразди, същински пропасти, прорязваха океана като усойни клисури, запълнени с мъглата на водните пръски — грозен всепомитащ хаос от полудели планински хребети и мъгливи долини.

А небето ясно и безоблачно! И само вятърът ревеше като звяр!

Над вълните се мяташе безпомощно кораб, като ту изчезваше безследно сред водните ями, ту подскачаше като черупка върху кипналите гребени. Двата му комина бълваха облаци дим, цели вулкани от дим, но претоварените машини не смогваха да устоят на бурята.

До мълчаливия кормчия стоеше самият капитан, захвърлил фуражката в ъгъла, опрял лице о стъклото на кабинката и вперил поглед във вилнеещата изумрудена стихия.

Дори и тук, сред воя на урагана, сред скърцането на целия стоманен корпус, навремени долитаха писъците на стотиците пасажери, мъже, жени, деца, наблъскани от страха в общия салон. В такива минути никой не желае да бъде сам.

А вълните нарастваха все по-високи, все по-величествени, грейнали под слънчевия блясък във всички оттенъци на опала. Такава красота! Такава зловеща красота!

Над зиналите черни котловини изникваха огромни зелени ридове, източваха се нагоре стъклените им зъбери, а по блестящите склонове никнеха нови и нови по-малки вълни, вълни върху вълните, разпенени, настръхнали, зли. Настигаха се, големи и малки, заливаха се, хлъзгаха се една над друга.

Изведнъж нейде съвсем наблизо изригна вулкан от елмазен прах, в който светна дъгата. В следния миг долу, под самия кил на кораба, в хлътналата синя яма се озъби червеният връх на подводен риф като камара сгурия.

Рулевият пребледня и без да дочака командата, превъртя уплашен кормилното колело, а капитанът, плувнал в ледена пот, се хвърли към разговорната тръба:

— Пълен назад! Чуваш ли, пълен назад! Назад!

После се метна към рулевия, изблъска го и сам пое кормилото. Параходът сякаш се застоя навръх вълната, сетне се дръпна назад, а течението не спираше да го мъкне със себе си натам, дето се зъбеше със запенени сини устни кораловият риф.

Тласък, втори, трети — усилващ се бумтеж, безпомощни напъни!

Неусетно елмазеният вулкан взе да отстъпва пред пъплещия назад кораб. Но това нямаше да трае дълго. Трудно се посреща с кърмата напорът на бурята.

А сега?

Как да завърти колелото, като не знае докъде се простира коварният риф?

Салонът е пълен с хора.

Ще успее ли да ги отведе живи до пристанището?

Такава страшна свръхчовешка отговорност!

Изведнъж капитанът изкрещя от радост:

— Виж! Белият лоцман!

Рулевият се спусна до него с грейнали в надежда очи.

Насреща, по разлюлените водни ридове се носеше белият делфин спокоен, уверен в себе си. Хлъзгаше се по набъбналите склонове, гмурваше се през разпенените зъбери и изчезваше в тъмните падини, за да изскочи отново върху следващата водна рътлина.

— Курс по лоцмана! — заповяда капитанът и тъй както си беше гологлав, изтича надолу по стръмната стълбичка.

Спря първия срещнат матрос и му нареди, като се силеше да надвика воя на бурята:

— Белият лоцман… пред нас… Иди в салона… Успокой ги!

Матросът козирува, после, прегънат надве, прибягна до салона. Отвори вратата и още на прага, измокрен от преливащите през борда вълни, извика:

— Белия лоцман ни води!

Някои, които бяха чували това име, се ободриха, почнаха да оправят дрехите и косите си, а останалите зашумяха любопитно-недоверчиво.

— Един бял делфин — това е Белия лоцман! — допълни морякът, като облиза пресъхналите си устни. — От години наред превежда корабите през този опасен риф.

— Защо прави така? — запита неуверено някой.

— Не знам. Негова тайна. Толкова човешки живота е спасил. Ще спаси и нас. Специален закон го закриля. Всички, които са му се доверили, са оцелявали. Всички до един!

А в туй време Белия се носеше неотклонно напред, като ту изпълзяваше по стръмните водни скатове, ту се гмурваше стремглаво в шеметните водовъртежи на смрачените пропасти. Напред и напред, далеч от настръхналите коралови зъбери, по тесния подводен пролом.

Ето, над развихрените вълни се мярна върхът на самотния остров, разлюля се, подскочи и изчезна зад прииждащите кристални стени. Издигна се още веднъж, застоя се повече, приближи. Сетне взе да изостава вдясно.

А делфинът летеше все напред.

Ненадейно, достигнал свободното дълбоко море, той забави хода си. Устремът му намаля, сякаш го уплете някакво съмнение. Защо и този кораб отминава острова, защо отминава любимото заливче?

Извърна се бавно, отклони се от курса на парахода и заплува обратно.

Вкопчени здраво в перилата на палубата, няколко моряка му махаха с ръце, а от мостика, наложил вече фуражката със златните ширити, капитанът козируваше разчувствуван и просълзен.

Без да види нищо, без да разбира нищо, Белия се връщаше съкрушен към своя остров. Движенията му бяха бавни, уморени след упоритата борба с вълните. От цялото му същество лъхаше нескрито разочарование, неподозирана печал.

Уви! И този кораб отмина!

И този път напразно! След толкова години очакване!

Белия чакаше, чакаше… Може би без да съзнава вече какво именно чака… Сред ужасите на ежедневната, ежеминутна борба за живот бе останал само някакъв неосъзнат копнеж на цялото му диво същество — за близост, взаимност и дружба, — копнежът на всяка жива твар, от микроскопичната амеба до гиганта кит. И този непреодолим копнеж за топлота и нежност, загубил предишната си страст, превърнат вече в неясен, мъглив, но все още неугаснал навик, го водеше отново и отново по старите, незабравени места, където бе срещнал единствения другар в живота си сред пълчищата настървени врагове.

Отново и отново той щеше да се връща тук, да посреща и изпраща корабите, верен до смърт на своя спомен.

Такава вярност!

И щеше да чака! Години наред!

Вълните блъскаха настървено скалистия остров, обливаха го с водопади от пяна. Ризата на корабокрушенеца отдавна беше отвеяна от ветровете. Отнесени бяха или затрупани от птичия помет всичките му дири. Само една ръждясала консервена кутия все още се червенееше в каменната ниша, където някога се гушеше малката колиба. Островът беше пуст, грозен. Тюлените, напуснали зимното си убежище подир рибните пасажи, сега ловуваха някъде на юг, край ледовете на Антарктика.

Но ето — една вълна, по-висока от другите, плисна в скалата и когато се отдръпна запенена назад, ръждясалата кутия беше изчезнала.

Изчезна последният спомен от човека…

Нейде над кръгозора се натрупваха планини от стоманеносиви облаци. На помръкващото небе се открои тънкият сърп на новата луна. Нова — и винаги все същата, златна луна. А отдолу, додето стигаше погледът, се диплеха белогривите вълни, като безпределни планински хребети, наръсени от първия сняг.