Петър Бобев
Белият лоцман (18)

18

Още два дни Белия се мъкна подир стадото смутен и раздвоен. Понякога, след всяка среща с настървените самци, той си припомняше скалистия остров и изоставения приятел, при когото можеше да намери любов и покой. Тогава някакъв неясен порив задържаше устрема му, теглеше назад — да свие натам, през мъглата, към острова, при другаря. Но само за миг…

Защото друг нагон, по-мощен от всичко, отново го увличаше подир лудуващото стадо, подир своите подобни. Сякаш забравил скорошната схватка, той приближаваше неусетно до делфините, тръгваше с тях.

И отново Озъбения връхлиташе отгоре му, все по-лют и по-настървен. Болките в корема му, където се бяха впили ненаситните глисти, напоследък бяха зачестили, бяха го изтощили и озлобили.

Тъй цели два дни!

Дори и нощем, преди зазоряване, когато Белия опитваше да се примъкне към дремещите над вълните делфини, пазачите го откриваха тутакси, разбуждаха цялото стадо и го погваха с вой.

Докога щеше да трае тази безсмислена, нелепа гонитба?

Привечер мъглата се поразнесе, ала слънцето не се показа. Небето висеше отгоре, застлано с тъмна облачна завеса, от която океанът бе добил мрачен, настръхнал вид. Запрехвърча сняг, усили се. Мокрите снежни парцалчета се стопяваха, преди да стигнат морето, и все пак водата застудя. На повърхността се полюшваше стар син кит, гигантът на океана, тридесетметров айсберг от месо и мас. Делфините го заобиколиха и в този миг смъртен трепет разтресе делфинското стадо като електрическа искра. От далечината се зададе шайка косатки, а пред тях отново водачът им с харпуна, здрав, силен, още по-настървен отпреди.

Китът спеше дълбоко, като пръхтеше и сумтеше тежко, без да подозира опасността.

Изведнъж цялата глутница се втурна към него, нахвърли се отгоре му, заръфа устните му. Вцепенен от ужас, китът се обърна по гръб, замря. Върху белия му корем се откроиха черните тела на стръвниците, които отгризваха с яростен замах кървави късове от снагата му.

В луд бяг делфините полетяха напред. А след тях — и Белия.

Намалиха хода си, когато обреченият кит и неговите мъчители останаха нейде зад кръгозора, а шумът от жестокото пиршество затихна, изличен от другите звуци на морето.

Вече бе помръкнало съвсем. Само на запад над хоризонта припламваха последните сияния на заника, но скоро и те загаснаха. Огнените искри по стихналия гръб на океана избледняха, удавени в победилата нощ.

И странно! Тъкмо в този миг, когато пълният мрак прихлупи света, водата побеля като мляко, заискри от изплувалите светещи животинки. Такава недействителна, приказна белота! Всеки гребен пламтеше в огнена пяна, всяка капка, изпръскана над вълните, беше бисер, по гърбовете на делфините се хлъзгаха бисерни струи, бисерни бразди чертаеха пътя му. Наоколо трепкаха като рояк светулки безброй светещи рачета. Кервани от медузи отминаваха край тях като разкошни неонови лампи.

Щом се увери, че опасността е отминала, Озъбения отново се сети за белия си враг, който при бягството бе успял пак да се промъкне сред стадото. Челюстите му защракаха свирепо. Още ли е тук? Няма ли най-сетне да се махне, да не го дразни, да не му припомня омразното време на униженията.

Атаката беше светкавична. Додето схване угрозата, Белия се видя обсаден от настръхналите самци. Опита да се спаси, отскочи назад, но пътят за бягство вече беше отрязан.

Озъбения, решил да свърши с него веднъж за винаги, докопа стръвно долната му челюст и размаха глава да я счупи, да я откърти с един замах.

Белия се оказа не по-малко пъргав. Усетил надвисналата заплаха, той се превъртя ловко настрана, нещо изпращя, но в следния миг челюстта му беше спасена. Липсваха само три счупени зъба.

Нападателят връхлетя повторно. Двамата пак се сблъскаха сред кипналия гейзер огнени пръски. Озъбения отново затърси челюстта му. Трябваше да я строши, да го унищожи! Останалите самци се стрелкаха мълниеносно, тласкаха го с челата си, хапеха плавниците и опашката му.

Белия усети, че отмалява. Нямаше време да си поеме дъх. Губеше борбата.

С последен устрем, преди да се признае за победен, той се превъртя по гръб и ненадейно докопа долната челюст на противника си, челюст в челюст. Сега силите им се изравниха.

Двамата се премятаха във водата, дърпаха се, скърцаха със зъби — всеки искаше да бъде отгоре, за да диша и да натиска врага си във водата, като не го остави да си поеме дъх.

Жестока, подла борба!

Останалите делфини се отдръпнаха настрана, безсилни да помогнат на водача си в тази кървава схватка, почувствували, че това вече не е просто спречкване, което ще завърши с няколко драскотини. То беше борба на живот или на смърт.

Водата кипеше все по-силно, избухваше в зеленикави пламъци, а наоколо се плискаше морето, застлано с нежна седефена дантела, сякаш изплетена от лунна светлина. Летящите риби се стрелкаха из въздуха в блестящи орляци и ръсеха подире си капки разтопено сребро.

Белия премаляваше от изтощение. Нямаше да издържи повече. Трябваше да сложи край на борбата. Или — или…

По-бърз сред бързите! По-жесток сред жестоките!

Дръпна се рязко и — тряс! — изведнъж челюстта на противника увисна между зъбите му.

Озъбения изпищя от болка, отскочи и побягна, последван от останалите самци, а Белия, задъхан от преумора, но сияещ от радост за победата, се спусна подире им да ги догони, да заеме спечеленото място на водач, подчинил се на неписания закон на своя род…

Уви! Чак сега той усети колко е изтощен от жестокия двубой, пребит от ударите на другите делфини. А стадото му бързо отминаваше, изоставяше го, докато на края изчезна в далечината…

Той спря. Повече не можеше. Нямаше сили. Беше пак сам, съвсем сам сред водната пустиня. Сам, без никакъв близък…

Водата се плакнеше в гърба му, припламвайки в синкави сияния.

А нейде, отвъд безбрежната шир, която гореше в плахи студени огньове, на малкия остров с тюлените беше останало едно друго същество, така самотно като него, съществото, което му бе дарило дружбата си. И го чакаше…

Тъй както бе изоставил другаря си при първия порив, тъй и сега, при първия порив на чистото си сърце, делфинът изви назад.