Петър Бобев
Белият лоцман (12)

12

Косатката с харпуна се бе отпуснала върху рифа, примирена с участта си, с изсушена, напукана кожа, задъхана, изгубила сила. В главата й кръвта пулсираше тежко, пред очите й се стелеше алена мъгла. Деветметровото й туловище с бял корем и черен гръб, върху който се жълтееше като седло петното зад щръкналия плавник, се бе разплуло, полегнало настрана върху грапавия коралов масив, издрано до кръв от каменните клони.

Но животът, този жилав живот, упорито се държеше. Агонията беше тежка, мъчителна, прекалено жестока дори за такъв безжалостен хищник. И все пак беше живот — слаба наистина, но все още нескъсана връзка с кипежа, с туй възбуждащо и опиващо движение, с борбата.

И изтрая.

Приливът обля задъханото й туловище, подхвърли го към скалите. Отначало косатката даже не разбра какво се бе случило. Само й стана леко, леко и прохладно. Задухата изчезна, червената мъгла се разсея. После почна да усеща. Вълните я блъскаха о брега и разраняваха напуканата кожа. С последни сили тя опита да се измъкне от прибоя, а прииждащите вълни все я връщаха назад към каменните грамади.

Но накрай успя. Жизнеността й беше страшна, невероятна. Не напусто бе живяла толкова години с този ръждясал харпун в гърба, не току-тъй бе станала водач на стадото…

То беше отдавна, много отдавна. Още ходеше с майка си. Нападаха стадо сини китове, а за същия лов се бяха запътили и няколко лодки с китобойци. Китовете избягаха не от хората, разбира се, те не знаеха какви врагове са хората, а от косатките.

Тогава един харпунер реши да излее яда си върху виновниците за несполуката. И когато насреща му изплува един чер гръб, той заби в него харпуна си. Това беше последният му удар. Защото майката на ранената косатка връхлетя мълниеносно върху лодката и я раздроби на трески. Никой не се отърва, нито харпунерът, нито шестте гребци, та да разправи на хората от кораба що се бе случило. А харпунът си остана все така забит в гърба, спомен за онази случка, белег за издръжливост…

Упорито, сантиметър след сантиметър, косатката преодоляваше напора на прибоя, докато най-сетне се откопча от коварната му прегръдка и заплува свободно.

Беше спасена, отново в родната стихия, сред хладните разплискани струи на безпределния океан. Само че нямаше сила. Плуваше тромаво, като схваната, все още замаяна от грохота на вълните, от слънчевия жар, от задушаването.

Поуспокоените тюлени я усетиха навреме и с тревожен лай се втурнаха в безредна тълпа към скалите. Чайките и буревестниците се разхвърчаха над острова, разкрякаха се.

Когато при едно изплуване над водата, възседнал беснеещата акула, човекът съгледа новия враг, кръвта му се вледени. Нима можеше да мисли вече за спасение? Спасение сред тези хищници?

И все пак животът надделяваше — настойчиво, лудо, понякога дори безсмислено, докато гърдите дишаха, докато очите виждаха, докато мишците още можеха да държат, до последния удар на сърцето.

Косатката кръжеше вяло наоколо, може би още не почувствувала глад след адските мъчения върху рифа, може би все още замаяна, с мътен неразбиращ поглед, без да си даде сметка какво я влече насам. Кръжеше на двадесетина метра от борците, но с всеки кръг радиусът се скъсяваше, движенията и ставаха по-резки, по-бързи, а очите й отново заблестяваха с предишната си ненаситна злоба.

На пет-шест метра от човека се подмяташе върху вълните бялата лодка, единствена цел, някаква недостижима мечта, мечта за спасение. Още няколко метра! И само един скок! Само веднъж да се озове вътре! Само това, нищо друго!

Покрай крака му се хлъзна някакво гладко тяло.

Нов враг!

От водата изплува една бяла глава с удължена муцуна, захапала изпуснатия нож.

— Белчо!

Всичко бе станало бързо, неочаквано. Рибата трион бе връхлетяла върху октопода. А защо? Какво бе възбудило яростта й? Дали инстинктивната ненавист на всеки морски жител към коварните главоноги, или страхът да не бъде нападната, боязлива атака за самоотбрана, за преварване на врага? Назъбеният трион се бе впил мигновено в жилавото тяло на октопода като в гума. Почувствувал отслабването на убийствената примка, Белия бе излетял нагоре. И тъкмо навреме. Ако се бе забавил още две-три секунди, вече нямаше да изплува, щеше да се удави. В синята далечина той бе видял как рибата се мъчи да освободи триона си и как октоподът я усуква с пипалата. После блясъкът на синевата бе закрил морското дъно…

Не беше време за ликуване. Човекът грабна ножа и замахна, но вече знаеше… Кожата на акулата е твърда, все едно желязна ризница. Затова впи дългото острие в хрилното отвърстие, завъртя го нагоре-надолу, разклати го. Кръвта рукна, обагри водата, а смъртно улучената акула подскочи в дива конвулсия. Но човекът не пускаше. В някакво жестоко опиянение, превърнал се в хищен звяр, той нанасяше нови и нови удари на врага си.

Такава нечовешка, първобитна стръв за победа…

Ето лодката!

Плувецът ритна акулата, блъсна я с ръце, с цялото си тяло, вкопча се в борда на лодката и се прехвърли вътре. Сетне се отпусна на дъното премалял.

Толкова ужас в един ден!

До него във водата Белия дишаше често, все още не изчистил дробовете си от натрупаните отрови на задушаването. Внезапно той дочу дъха на косатка, зърна острата перка.

Вековният ужас, наслояван в стотиците поколения на дедите му, отново избликна, замъгли зениците му. Забравил всичко друго — дружба, привързаност, благодарност, — обхванат от този безимен ужас пред озъбената смърт, удесеторен от спомена за онзи незабравим ден, когато изгуби най-близкото си същество, Белия изчезна в морето.

При това беше изпълнил дълга си. Приятелят му лежеше в лодката на сигурно място, спасен.

Ранената акула отплува назад, ръсейки по пътя си кървави дири. Внезапно напреде й изскочи косатката, която само раззина огромните си челюсти, нагълта я с главата напред, подхвърли се над водата, извън устата и се мярна кривата акулена опашка, но и тя потъна в ненаситното гърло. Трите прилепала едва свариха да побягнат от досегашната си стопанка и се вкопчаха в корема на победителя.

После, все едно че нищо не бе сторила, косатката заплува към лодката. Спря пред нея и впери в човека своите тъмновиолетови очи. Толкова злоба! Дяволски свирепа злоба! С такова ледено-зловещо изражение го гледаше октоподът, когато отне мачтата от ръцете му. Човекът разтърси плещи в неволна тръпка на уплаха и погнуса. Забравил напълно умората си, той натисна веслата към брега. Но косатката не го остави, последва го, почти опряла гръб о борда, без да откъсва очи от неговите очи.

„Иска да ме хипнотизира! Като тюлените!“

Каква глупава, нелепа мисъл — и все пак, защо го преследва с такава безпощадна настойчивост? Ледена пот избликна по лицето, по голия му врат, а ръцете, треперещи, размахаха по-бързо лопатите.

Ето прибоя! Скалите!

Но къде да слезе? Целият бряг беше отрупан с изплашени тюлени, които го посрещнаха с враждебен лай и озъбени муцуни. Дори ако успееше да се промъкне през скупчените тела, какво щеше да стане с лодката? Дали нямаше повторно да скъсат въжето и течението да я поеме? А тюлените можеха и да я потопят, когато опитват да се покатерят върху нея.

Тогава?

При това на острова не остана нищо ценно. Мачтата, платнището, въдиците и ножът бяха с него. Какво щеше да дири на сушата? Защо не тръгнеше на път веднага? Или искаше да умре от жажда на тези негостоприемни, напечени камънаци?

Косатката дебнеше пред скалата, там, под разрушената колиба, и припляскваше нетърпеливо с опашка. Ужасените тюлени се мъчеха в паническо бягство да се изкатерят по-нагоре, дори върху телата на по-щастливите, които ги бяха преварили. Блъскаха се, пълзяха един връз друг. Рев и вой! И крясък на морски птици, които се виеха тревожно в потъмняващото небе.

Човекът реши — ще отплава! Утре може да е късно…

Вдигна брезента, а вятърът го изду, заклати лодката и я повлече натам, където трябваше да бъде сушата, отвъд блесналия кръгозор.

Само да не заседне в рифовете!

Човекът отдавна бе разучил от върха опасните плитчини, които кипяха при отлив и все пак — ако е пропуснал нещо?

Небето бе помръкнало съвсем — тъмно, индиговосиньо. Помръкна и океанът, попил цвета на небето. Само на запад пламтеше хоризонтът, пламтеше въздухът, пламтеше водата. И пред този пламтящ залез се издигаше неестествено нараснал, погрознял, застрашителен, назъбеният силует на самотния остров, изправен върху бялата пяна на прибоя, а над нащърбените скали дълго се биеха закъснели птици, преди да се нагласят за сън.

Вълните прииждаха ту по-високи, със заострени върхове като очукано стъкло, ту по-ниски със заоблени плъзгащи се била, някакъв полиран кристал, по който проблясваха огънчетата на кървавия заник, прииждаха, надигаха лодката и я отпускаха нагоре-надолу.

Хвърлил случайно назад поглед, човекът отново изтръпна. В запенената диря на лодката се гмуркаше шумно със заплашително изправен гръбен плавник косатката с харпуна. Проумяла най-сетне, че този път тюлените й се бяха изплъзнали, тя се бе спуснала да догони плячката, която й изглеждаше по-лесно достижима. Поплува няколко минути до самия борд, сякаш разучаваше силата му, после се мушна под водата и додето човекът се досети какво ли му крои, страшен удар го подхвърли във въздуха. Добре, че килът беше здрав, та издържа. Нещастникът едва свари да се хване за мачтата. Врагът му изплува от другата страна и втренчи учудено злите си очи. Нима плячката се държи още?… След този тласък…

Неволно корабокрушенецът си припомни всичко, що бе слушал за тези опасни хищници — невероятни, ужасяващи разкази легенди, в които трудно можеше да се отдели истината от измислицата. Точно тъй, с такива ненадейни, светкавични удари с глава, те блъскали ледените блокове, начупвали ги или само ги обръщали, за да катурнат във водата почиващите отгоре тюлени.

И ето — това, което по-рано му се струваше добре украсена моряшка измислица, се оказа най-жестоката истина. Само че сега жертвата не беше тюлен…

Косатката се обърна, шибна водата с опашка и връхлетя повторно. Ала и този път ударът попадна в якия кил. И този път човекът удържа, вкопчал се със смъртен страх в разлюляната мачта. Значи, тъй, като тюлен върху плаващ лед, също така безпомощен…

Ето пак! Косатката се засили и блъсна огромната си глава. Дъската изпращя. Бликна тънка струйка вода.

Лодкарят грабна една консервена кутия да изгребе по-бързо нахлулата вода. Впрочем какво друго можеше да стори?

Сега отде ли ще дойде новият удар? И ще издържи ли пробитата лодка?

Отде? Отде?

Стиснал до болка мачтата с една ръка, той се озърташе ужасѐн, докато с другата трескаво изчерпваше водата.

Морето бе почерняло, тайнствено и заплашително. Вълните приближаваха със съсък, плисваха о борда и отминаваха.

Отде ли дебне смъртта, озъбена, грозна — скрита в черната бездна? Кога ли и как ли ще връхлети?

Нима щеше да стои така бездеен на едно място, с продънена лодка сред океана? Нямаше ли да опита нещо, каквото и да е, макар и глупаво, безсмислено? Но да не стои със скръстени ръце и да чака своята гибел…

Смъкна платното, хвана веслата и загреба назад към врящия прибой, където едва се очертаваше силуетът на самотния остров.

Водата в лодката се надигаше бързо, заливаше стъпалата, глезените му, полази и към колената.

А ударът все се бавеше.