Петър Бобев
Белият лоцман (19)

19

Още по тъмно корабокрушенецът се събуди, потръпнал от утринния хлад и от влагата, която се просмукваше навред. На изток извираше бледотеменужената дрезгавина на зората, набъбваше нагоре, обхващаше целия небосклон. Вятърът беше издухал последните мъгли и морската шир сияеше в призрачно великолепие. Ставаше все по-светло. И изведнъж над кръгозора блесна едно разжарено въгленче, което бързо нарасна, разгоря се и върху океана, от изгрялото слънце до самия остров, рукна огнен поток. По скалите затрептяха розовите отблясъци на изгрева. Хилядите птици се размърдаха по скалистите площадки. Долу, в основата на острова, се бяха сблъскали един до друг тюлените.

Настрана от стадото, по брега на залива със сладката вода лежаха десетина престарели мъжкари, пропъдени от по-силните. Лежаха отпуснати, бездейни, с тъпо примирение в замътените ириси. И само понявга, когато се усилеше глъчката при сбиванията на младите тюлени, някой от изгонените надигаше глава с изморен поглед, но бързо я отпускаше върху пясъка, победен от предишното тъжно равнодушие.

„Като мене — сравни участта им със себе си човекът. — Животът продължава, кипи с грижите и радостите някъде настрана, а ние дремем върху голата скала забравени, изоставени.“

И старата мъка, подсилена от безнадеждната гледка, от съзнанието за пълната му безпомощност, за тази жестока обреченост, отново стисваше гърлото му, задавяше го до болка, до полуда.

Докога? Без лодка, без вода! Кой би издържал повече?

Поне да се бе мярнал Белия! За малко — за час-два… А то… Остави го съвсем сам. Делфинът е делфин. Рано или късно трябваше да се разделят, трябваше да се върне при своите. Не можеше да остане вечно при него. Дружбата им беше неестествена, съвсем неуместна. Друго щеше да бъде, ако бе срещнал някое сухоземно животно, какво да е. Тогава можеха да не се делят. Тогава — не и сега…

А трябваше да се махне оттук! На всяка цена! Макар че нямаше вече лодка, макар че океанът гъмжеше от акули — дори ако трябваше да се срещне отново с онази многоръка страхотия.

Самотата беше по-страшна, по-отчайваща!

А това?

Дали ще му се усмихне щастието? Нова надежда — или ново разочарование, нова подигравка на съдбата?

Не е ли греда онова дълго тяло, което се подмята върху прииждащите вълни? А може би пречупена мачта?

Той изтича по камъните, нависна над морето, заслони очи да ги защити от преките слънчеви лъчи.

Наистина, ей там, на стотина разкрача от прибоя, повлечено от течението, бавно пъплеше това, що бе останало от някакъв злополучен кораб — прекършена мачта, дълга десетина метра, омотана в накъсаните въжета.

Дърво и въжета! Та това значи сал!

Корабокрушенецът притича до най-издадения нос, накъдето се бе упътила мачтата, и нагази във водата, готов да я посрещне.

Сърцето му се разтуптя от вълнение.

Още! Още малко!

Навлезе още една крачка — повече не можеше.

Но нима и сега? Нима и това?

Мачтата се отклони, тръгна успоредно на брега, насочи се към открито море, помъкната от морското течение.

Ще я изпусне ли? Тъй близо — и да му избяга?

Не! Не! Дори всички морски дяволи да се опълчат насреща му, той трябва да я има!

Трябва!

Затича се и скочи в морето. Тюлените самотници го изгледаха безучастно и отново потънаха в дрямката си. Тозчас към него се насочи една остра перка.

Акула! Това трябваше да се очаква.

Човекът стисна решително ножа.

Изглежда, акулата не беше гладна, а може би почувствува със своя животински усет дързостта на плувеца. Тя го заобиколи веднъж, после свърна към морето.

Човекът достигна мачтата и я възседна.

Дотук добре!

А после?

Как да я откара до брега?

Течението продължаваше да я отдалечава от острова.

Въжетата! — хрумна му изведнъж тази мисъл.

Той грабна едно въже и го издърпа нетърпеливо. Но то беше късо — не повече от десет метра. А до най-близката скала оставаха двадесет-тридесет метра.

Нещастникът измъкна друго, сряза го с ножа, завърза го към първото и като хвана свободния край, заплува към брега.

Въжето свърши на пет-шест метра от най-близката скала. А мачтата продължаваше да се отдалечава. Човекът напрегна всички сили. Размаха ръце и крака. Водата закипя.

Още малко! Още!

Ето, достигна един повален във водата каменен отломък, хвана се за него, но се подхлъзна и повторно се озова сред пяната на прибоя. И повторно подхвана борбата. Още две акули закръжиха наоколо, настървени от шумните плясъци.

Най-сетне корабокрушенецът успя да се измъкне върху скалата, запъна краката си в една пукнатина и бавно притегли спечеленото с толкова мъка съкровище.

С недоволен лай тюлените се отместиха настрана, когато мачтата, понесена над вълните, изскочи върху камъните.

Човекът я изтегли на брега и се отпусна отгоре й, капнал от умора, но със светнали в доволство очи.

Сега ще я среже на три части, ще ги свърже с въжетата и — отново на път! На път!

Той застърга трескаво с ножа мокрото дърво — късче по късче, стърготинка по стърготинка, бавно, уморително. Ръцете му отмаляваха, дланите му се покриваха с мехури.

Нищо! Ако не днес — утре, ако не утре — другиден! Рано или късно щеше да я нареже!

Злощастникът избърса с длан потта от челото си. Погледът му се хлъзна върху потръпващата океанска шир.

Изведнъж той скочи на крака.

Параход!

Толкова близо! Виждаха се дори хората на палубата, които притичваха нагоре-надолу, улисани да оправят въжетата на спуснатата рибарска мрежа. Стори му се, че през бумтежа на прибоя понякога дочува припрените им подвиквания.

Корабокрушенецът притича задъхан към върха. Морските птици се разлетяха изпод краката му с недоволни крясъци. Той свали ризата си и я окачи на пръта. После се развика лудо:

— Помощ! Пооомощ!

Параходът продължаваше пътя си, разперил подире си бухнала димна опашка.

— Пооомощ!

Той спря. Само огън може да помогне! И то веднага! Докато и тези не са отминали!

А от юг отново се появи мъглата. Отначало се зададоха няколко бели купѝ, които се хлъзгаха лудешки над водната повърхност, после безкрайната грамада на мъглата връхлетя като лавина, безшумна лавина от студена п̀ара. Светът притъмня. Изчезна. Остана само скалистият остров, смутените птици, притихналите тюлени и — човекът. Нищо друго! Един скалист остров сред влажното бяло нищо. Прибоят сякаш удесетори воя си, оглуши света.

Нещастникът се свлече на земята отчаян. Проклета мъгла! Как не изчака още няколко минути! Само няколко минути! Да бе запалил огъня, да бяха го видели…

Такава жестока, коварна съдба!

До него изгонените тюлени продължаваха да се взират с безизразните си очи в мъглата. Със същия безизразен поглед и той лежеше на брега, изоставен и безпомощен като тях.