Петър Бобев
Белият лоцман (6)

6

Зазоряваше се. Тиха, необичайно тиха утрин сред океана. Вълните едва се плакнеха в прибрежните скали. Небето просветваше в огнени сияния. Океанът пламваше от край до край, разискряше се като раздухана жарава. На запад тънкият лунен сърп неусетно избледняваше, сякаш се разтваряше в победно настъпващата зора. И ето, сред мъглата на далечността изплува слънцето — бледочервено, леко, въздушно — и поръси златна пара върху морето, върху скалите и върху белите птици, които се протягаха в гнездата.

Сред малкия залив на острова, вдълбан в насечения бряг като тесен фиорд, лежеше белият делфин, отпаднал от загубената кръв, изтощен, бездеен и само от време на време несъзнателно потрепваше с опашка да вдигне глава за въздух. Раната бе спряла да кърви и не болеше така, но ушите все още пищяха като воя на връхлитащ тайфун. Тялото му беше тъй изнемощяло, безсилно, сякаш премазано. Студени тръпки го разтърсваха, а в розовите му очи се четеше и учудване, и умора, и страх.

Защо е затворен тук? Какво ли го очаква още?

Там, където фиордът се свързваше с морето в тесния проток, човекът бе натрупал няколко коралови отломъка, за да предпази пленника от хищницата, която продължаваше да се лута насам-натам пред залива с такава дива упоритост, на каквато са способни акулите.

Белия ту се събуждаше и доловил плясъка на караулещия враг, изтръпваше от ужас, ту изново се унасяше в кошмарните си присъници… Озъбени челюсти, пипала на главоноги, кървава пяна, кръв, кръв, кръв — отвред, а той е сам, ранен, безпомощен, толкова сам… И все тези ненаситни скърцащи челюсти… които дебнат… Всъщност целият му живот, животът въобще, беше това — кървава борба и само борба, ограден от врагове — и нито минута отдих… Нито минута… Да имаше поне другар, поне един, който да бодърствува, когато другият спи… А колко хубаво беше някога при онова голямо лъскавочерно същество, което създаваше край него толкова сигурност и топлота, онова голямо добро същество, което го бранеше от всички, но уви, вече не се върна…

Нощният мрак потъна като черна утайка. В зеленикавия лъскав здрач се провидя недълбокото дъно, равна скалиста площадка, обраснала с корали и миди. Толкова миди, като чакъл! И в най-дълбокото — кичури морска салата, нежна, свежозелена. Две морски звезди се бяха спречкали за уловената плячка. Белия като през мъгла виждаше как те се дебнат, как търсят да се зърнат с очите си, поставени навръх лъчите, на всеки лъч по едно око, как се вкопчват в яростна схватка и как със същата бързина отскачат една от друга. Под тях лежеше полуотворена бисерна мида, причина за раздора.

Наблизо мина, като се луташе безцелно, обезглавената костенурка и акулата се спусна подире й. Сега се чуваха само припляскванията на вълните, които заглушаваха рева на тюлените от другата страна на острова.

Изведнъж делфинът трепна. Иззад кораловите късове пред фиорда се подаде някаква дебела змия. Но не, това не беше змия. Той видя двата реда бели смукала. Ето, проточи се и второ пипало, огъна се, пропълзя напред, после трето, четвърто, а след тях се надигна зелената гърбица на стария октопод. Очите му, изпъкнали, немигащи, гледаха свирепо. По тлъстата му торба, която се влачеше зад осемте ръце, пробягваха виолетови тръпки. А там нейде в грозната дупка сред настръхналите пипала щракаше яростно, заканително острата папагалска човка.

Белия се дръпна към дъното на залива, а осмокракът нагази безшумно във водата, прострял напред хищните си пипала, уверен, че плячката вече няма да му избяга.

Човекът, излязъл случайно от колибата си, застана на скалата и се протегна. Здравите му стави изпукаха шумно. После обърна поглед надолу към грейналия в синина залив. И съзря октопода.

— Ах, проклетнико! — провикна се той отдалеч.

Грабна недовършената мачта и замахна с нея. Тя отскочи, като че ли бе ударила гумена топка. Замахна втори път, ала октоподът го превари. Пипна дървото и с рязък замах го изтръгна от ръцете му. После се дръпна назад и изчезна сред вълните отвъд каменната преграда, помъкнал подире си и петметровата греда.

— Ами сега? — промълви човекът. — Закъде без мачта?

И отпусна безпомощно ръце.

Белия го гледаше от другия край на залива, някак трогателно примирен пред новата заплаха, пред всичко, което го очакваше. Само в уплашените му очи се четеше ужасът на безсилието. Какво ли му готви този нов враг? Той наистина е враг, не може да бъде друг. Навред има само врагове, целият свят гъмжи от врагове, които дебнат да го разкъсат. Целият! Не може да им избяга. Навред го намират. И никакъв другар…

Във вира под него двете звезди се бяха счепкали в яростна схватка, бяха се уплели в бодлив възел, напъваха се, обливаха се с отровите си. Едър крив рак се примъкна към тях дебнешком, сграбчи убитата мида и я затътра нагоре. Внезапно лъчът на едната звезда се отчупи с пукот, тъй както се отчупва гнила дъска. Стреснати от този пукот, борците отскочиха в противни страни. На полесражението остана само откъснатият лъч. И странно! Ето, той почна да се движи, бавно, леко, като мърдаше безчислените си крачета. Сякаш беше жив, сякаш беше цяло животно. А горе, на по-високата тераса, ракът се бе разположил върху лесно спечелената си закуска. Изтръгваше с яките си клещи късче след късче от миденото месо и ги пъхаше лакомо в грозната си уста, в която се въртяха като някаква машина за мелене дузина челюсти.

Под разкъсаното тяло на мидата се подаде един черен бисер, огромен бисер, светнал в своя седефен блясък, истинско съкровище. Ракът дооглозга плячката и се намъкна в дупката си, като изостави раковината с ненужния му бисер. Вече нямаше нищо за ядене, значи, нищо полезно!

А на две крачки по-горе корабокрушенецът бе приседнал на брега, устремил замъглен поглед някъде на север. Колко тъга прозираше в него и укор към нещо по-силно, нещо непреодолимо! Тъга! И пълна безпомощност…

Далече-далече, на хиляди мили оттук, има един голям град, един опушен град, почернял от саждите, които бълват фабричните комини. Всичко е черно — и покриви, и стени, и сгради, и листата на дърветата. Дори и снегът през зимата става черен на втория ден. В този далечен град живее тя и от утрин до вечер върти шевната машина. Гърбът й се е изкривил от работа, а лицето й е бледо, тъй бледо. Но тя не спира, защото трябва да изхрани двете момиченца, които играят на пода сред купчината парцалени изрезки. Нали за нея, нали за тези две дечица той напусна родния град, напусна най-милото кътче на земята! Нищо, че там снегът почернява от саждите; нищо, че улиците са кални, сградите порутени и сиви! Нали се бе родил в този град, бе промълвил за пръв път „мамо“ на най-сладкия език на света — родния език! Нали там живееха близките му — тези, заради които се блъскаше тъй упорито в живота! Но уви! В родината нямаше хляб за всички. Уж толкова много хляб, а до него все не достигаше… Фабриките произвеждаха много, а нямаше кой да купува. Затова господарите ги затваряха една след друга, прогонваха работниците, изхвърляха ги на улицата…

Под него се диплеше океанът — синя безбрежност, хладна, безчувствена, неумолима. И нейде далече-далече на север, отвъд хоризонта — близките му, които го чакат, мъгливи образи като сън и като сън недостижими!

Толкова седмици път! Седмици и месеци все същата разнолика, капризна, а всъщност тъй монотонна безбрежност!

Кога беше напуснал родния град? Вчера ли, преди години или преди векове? Подигра се с него съдбата, отвея го накрай земята да дири щастие. Лов на щастие! Нова Зеландия! Име — легенда! Все едно с шепи да гребеш пари. И той се полъга. Впрочем друго не му оставаше… Близките му го изпратиха на пристанището с очи, пълни със сълзи, но… и с надежда. Отде можеха да знаят, че и там, в тази далечна, тайнствена земя, загубена сред необятния океан, където цъфти лятото, когато в родината пищят зимните виелици, ще бъде същото. Отде можеха да знаят, че там прииждаха от цял свят тълпи от бедняци, гладували с месеци из пристанищните градове на Австралия, че от всеки корабен трюм се измъкваха брадясали измършавели скитници, дошли да опитат за последен път щастието си? Отде можеха да знаят, че и той, любимият баща и съпруг, като другите ще рине въглища на всяко пристанище по своя път, ще продаде дрехите си, дори годежния си пръстен, за да плати един билет — само един билет за отиване трета класа… и нищо повече!

И ето, след тригодишен труд и блъскане, и недояждане, гонен от плантация в плантация, той пое обратно към къщи. Тръгна толкова беден, колкото беше, когато пристигна. А сега, след корабокрушението, бе още по-беден. Сега нямаше нищо, нямаше дори и надежда за щастие — а може би… — нещо задави гърлото му — а може би нямаше и надеждата, че някога пак ще види любимите лица…

Внезапно на десетина крачки от брега изскочи откраднатата мачта. Щом я зърна, човекът се изправи зарадван. Той знаеше, Нова Зеландия не беше далече. Бяха пътували само осем часа, когато потъна корабът. Само осем часа! Но с гребла това е страшно много. Единствено мачта и платно могат да помогнат.

Но как да достигне мачтата, тази скъпоценна мачта?

Може би вълните ще я изхвърлят. Не! Почваше отливът и неусетно я отдръпваше в морето.

Нямаше никакво време за губене!

Без да мисли повече, човекът скочи върху една подводна издатина на скалата, потъна до кръста, пресегна се и хвана мачтата. В този миг отсреща някакво триъгълно острие разсече блясъка на морето. Той забърза към брега, като се препъваше в гъстите водорасли, и тъкмо когато се надигна с ръце върху скалата, на два пръста от стъпалото му щракнаха челюстите на болната акула. Точно тъй — щракнаха като празен капан. И днес тя бе закъсняла, и днес, още по-гладна…

Човекът пробяга, както бе натоварен с дългата вършина, още десетина крачки и чак тогава се обърна.

— Проклето място! — изруга той, сетне понесе товара си още по-нагоре, на по-сигурно.

Отливът бе оголил празната бисерна мида и беглецът, без да забележи, я настъпи с крак, натика я дълбоко в рохкия пясък. А бисерът струваше толкова много пари! Толкова много! С него там, в света отвъд водната бездна, можеше да има всичко — да си купи къща, да облече близките си с хубави дрехи, да ги нахрани и цял живот да не работи нищо, да почива и да се разхожда. Да спре най-сетне шевната машина…

А долу, в залива, делфинът продължаваше да го следи с поглед не тъй тревожно, но все още недоверчиво.