Петър Бобев
Белият лоцман (2)

2

Цял месец Белия се мъкна подир стадото, гонен настървено от самците, несмеещ да се отдели и да заживее сам. Стадният инстинкт го влечеше винаги натам, където бяха подобните му, непоносимо беше да живее в самота. Колкото и да беснееше водачът, все пак до стадото беше по-сигурно, по-спокойно. По-рано се чуват враговете, когато слушат много уши; по-лесно се улавя храна, когато я гонят много ловци.

Но днес още от заранта Озъбения беше по-свиреп от всеки друг път. Мъчителни болки стягаха корема му, сякаш беше нагълтал морски таралеж с бодлите, които разкъсваха вътрешностите му. А понеже не знаеше как да се избави от тази нова мъка, той се премяташе лудо и гонеше самците със заплашително скърцане на зъби. Случайно при един по-висок скок над вълните водачът зърна белия делфин, който се въртеше на петдесетина метра подир стадото.

Намерил най-сетне кому да излее обзелия го бяс, Озъбения връхлетя натам като мълния. Додето Белия го усети, той го блъсна с чело, тъй както делфините блъскат нападаща акула, прескочи го, засили се и го удари в другата страна — трети, четвърти, пети път, после посегна да захапе челюстта му. Той знаеше — успее ли да я пречупи, врагът му ще загине от глад и тази омразна бяла кожа ще престане да се мярка пред очите му, ще престане да напомня за оня, другия бял делфин…

Замаян от ненадейния удар, Белия едва свари да дръпне глава. Зъбите на противника му само раздраха кожата на врата му. Той изпищя от болка и побягна назад, а Озъбения продължи да го гони и да го ръфа, където завърне, докато го пропъди далече. После, уталожил злобата си, свърна обратно към стадото.

Пребит, обезсилен, Белия се отпусна над вълните, като дишаше често. Вратът болеше, раните кървяха. Трябваше да си почине, трябваше, а в туй време делфините се отдалечаваха бързо, подвикванията затихваха.

Нима ще остане сам?

И ето, той отново се повлече подире им с последни сили. Подаваше се над вълните, поемаше дъх и се гмурваше. Пак изплуваше — потъваше — изплуваше…

По океана се нижеха дълги индиговосини вълни с кипнали бели гребени, а по небосвода, върху помръкващата синева, пълзяха безкрайните редици на перестите облаци, наръсени с руменината на залеза.

Подгонени от глутница златисти делфини, които фучаха подире им през разпенените вълни, ято летящи риби пресякоха пътя му, но щом го съзряха, свърнаха в рязък завой и запрехвърчаха над водата. Той дочу ясно свистенето на твърдите им неподвижни крила, но не ги погледна.

Страхът стягаше гърдите, замъгляше ирисите му.

Само да не изпусне родното племе, да не го завари нощта отново сам, сам в мрака!

Изведнъж делфинът се ослуша смутен. Не, това не беше съсъкът на идващата вълна! Но какво?

И ето, на стотина метра встрани изригна висок воден стълб, след това втори, по-нисък, трети. Над водата се подаде огромната глава на стар кашалот, който сумтеше, пъшкаше и се обръщаше доволно ту на една, ту на друга страна.

Нима е възможно — сляп кашалот! Там, дето трябваше да бъдат очите, се белееха две петна като бяла плесен. И странно, той като че ли не съзнаваше своя недъг, а се люлееше леко, уверено, дори някак безгрижно над вълните.

Когато пречисти добре дробовете си, кашалотът пое дълбоко дъх, сякаш изпищя изпусната от локомотив пара, вдъхна втори път, та напълни резервната си въздушна торба в главата, после се гмурна отвесно.

По-надолу и по-надолу! Сто-двеста-триста метра!

Ставаше все по-тъмно, по-синьо, като мастило, из което прелитаха неясни размазани сенки, докато накрай изчезна и последната дрезгавина.

Настана мрак, непрогледният мрак на морската бездна. Тук слепият кашалот се чувствуваше най-добре, оправяше се точно тъй, както всеки друг кашалот с очи. Както делфинът, както толкова много морски същества, той опипваше, сякаш осветяваше своя път със странния си звуков фар. Там, в дълбините, кашалотът не беше безпомощен слепец, а силен ненаситен хищник, който знае как да намира плячката си. Наоколо, колкото ставаше по-дълбоко, се срещаха все по-малко живи твари, светещи рачета, медузи, самотни риби, запалили най-причудливи фенерчета, с огромни уродливи уста, в които можеха да нагълтат много по-едра от себе си риба. Долу, в ледения мрак, не се намира тъй често храна, затова пък, когато се срещне, не бива да се изпуска! Кой знае кога пак ще се усмихне щастието!

Изведнъж кашалотът трепна, опашният му плавник блъсна по-силно водата. Отсреща из черната мъгла изплуваха две огромни зеници, светнали в зловещи пламъчета и окръжени с гора от мощни пипала, пред които се вееха като праисторически змии две исполински ръце.

Слепия не ги видя, ала живият му ехолот откри по-ясно от очите какво бе срещнал. Калмар! Едър, охранен, който щеше да засити напълно вълчия му глад.

Но преди още кашалотът да се реши, чудовищното мекотело само̀ връхлетя отгоре му в някакъв безразсъден порив, раздразнено, побесняло от вида на омразния бял цвят на кашалотската уста. Връхлетя, уплете го с пипалата си, впи зъбатите си вендузи в дебелата черна кожа на врага.

Кашалотът докопа с челюсти едната му ръка и свърна нагоре, повлякъл едрия си лов.

Небето вече бе притъмняло. Притъмнял бе неусетно и океанът. Само полегатите склонове на вълните продължаваха да горят в огнени отблясъци, попили пламъка на ниското слънце.

Белият делфин все се носеше напред, натам, където се бе изгубило стадото. Ято гигантски скатове, като черни ромбове, се полюляваха върху вълните, размахали накъдрените волани на страничните си плавници. Той ги заобиколи и внезапно се озова сред глутница акули, които се стрелнаха подире му, но не можаха да го настигнат. Белия бързо взе преднина, а може би и те, попаднали на по-достъпна плячка, го бяха оставили сами.

Насреща му изникна някаква пространна ливада, висяща градина от струпани водорасли. Оскубани от вълните из крайбрежните плитчини, те бяха довлечени тук от теченията — зелени, червени, кафяви, — безкрайни прерии от водорасли, ширнали се до хоризонта. Неизброими множества морски кончета, самите те подобни на водорасли, морски игли, охлювчета, малки рачета, червеи и току-що излюпени рибки пълзяха по накъдрените листа, за да се скрият от орляците пъстри риби, които сновяха навред. Такава странна ливада, без почва, без корени!

А от стадото на Озъбения нямаше ни следа. Сред неизчислимите звуци на морето, сред съсъка на вълните, сред плисъците на излитащите риби, сред бръмченето от въздушните мехури на рибните пасажи, сред врявата на неспиращите рачешки челюсти вече не можеха да се доловят никакви подвиквания на делфини.

Белия беше сам. Съвсем сам!

Пред него, заловено със спиралата на опашката си за стрък водорасло, потрепкваше морско конче, а от издутото му коремче отскачаха едно подир друго новородените прозрачни кончета. Всъщност това беше бащата. Майката, снесла хайвера си в коремната му гънка, за да ги измъти, отдавна се бе зареяла безгрижно по своя син свят.

Изведнъж с грозен шум, ръмжене и хъркане от дълбините изскочи слепият кашалот и се подхвърли с гръм сред вълните, сякаш някакъв великан бе запокитил цяла канара, която изплиска десетметрови водни пръски. Пак подскочи и пак се стовари във водата, развъртя се бясно, полудя. Наоколо плъзнаха високи кръгли вълни. Върху четвъртитата му черна глава бе прилепнало огромното кървавочервено мекотело, по което пробягваха морави ивици. Очите на калмара, половинметрови черни дискове, святкаха с дяволски пламъци, а дългите му пипала уплитаха в гъста мрежа цялото тяло на кашалота.

Битката между двата колоса се разгаряше. Все по-често по кожата на главоногото пробягваха тъмните разноцветни петна, все по-яко се стягаха възлите на пипалата, все по-плътно прилепваха вендузите. А кашалотът ръмжеше настървено, премяташе се и опитваше да налапа с огромната си уста тялото на врага.

В смъртен ужас се пръснаха нанякъде неизброимите обитатели на чудната ливада. Изчезнаха без следа морските кончета, пъплещите рачета, морските игли, хилядите риби.

Само двата великана, вкопчени в чудовищна схватка на живот и смърт, продължаваха да се премятат сред накъсаните, безредно разбъркани водорасли в кипналото море.

Ненадейно калмарът отскочи надире, мушна се под водата и изчезна. Делфинът отново дочу незабравения шум от оная кошмарна нощ, когато майка му не се върна — оня особен шум на пулсираща помпа. Значи, това е било — плисъкът на изхвърляната вода през фунията на калмара, която го тласка като ракета напред.

Кашалотът не опита да догони избягалата жертва. Защото между зъбите му бе останала прегризаната ръка на калмара. Той се изправи отвесно и полека-лека взе да нагълтва плячката си. За днес това стигаше. Ръката-пипало беше дълга двадесет метра и дебела половин метър.

Белия сви встрани. Сега вече нямаше значение накъде отива. Океанът беше навред.