Аманда Куик
Реката знае (43)

Четирийсет и втора глава

— Как така не се е върнала? — Антъни извади златния си часовник. — Почти шест и половина е.

— Да, господин Столбридж, виждам. — Госпожа Голд сви устни неодобрително. — От опит знам, че за госпожа Брайс часовете са разтегливи. Ще притуря, че тя е твърде склонна да не дава обяснения къде отива и кога ще се върне. Сега поне спомена, че отива в книжарницата на Дигби.

Беше безполезно да се разпитва госпожа Голд. Огледа антрето. Бонето и пелерината на Луиза ги нямаше. Това само показваше, че не е вкъщи. Това вече знаеше.

— Нали каза, че е поръчала да я чакам? — попита той.

— Да, господине. Щом си дойде след посещението на Суантън Лейн, намекна нещо, че иска да говори с вас колкото е възможно по-скоро.

Това привлече вниманието му.

— На Суантън Лейн ли е ходила днес следобед?

— Да, господине. — Жената изсумтя. — Не разбирам защо ходи там толкова често. Добре, много хубаво, че дава пари за благотворителност, но не е редно благопристойна дама да се занимава лично с онези работи там.

— Благодаря, госпожо Голд. Помогна ми много. Отивам да търся госпожа Брайс.

— Какво да ви кажа, освен наслука.

Госпожа Голд отвори вратата.

Слезе по стълбището. Мислеше каква да е следващата му стъпка. Смрачаваше се бързо. Тревожеше се, като знаеше, че Луиза е някъде навън съвсем сама.

Ще започне с книжарницата на Дигби. Може би книжарят има представа къде е отишла, след като си е тръгнала.