Аманда Куик
Реката знае (34)

Трийсет и трета глава

— Трябва да ви кажа, че на всички нас ни олекна неимоверно, когато чухме клюката за вас и Антъни — сподели жизнерадостно Кларис.

Луиза се препъна. Залитна леко и едва не изпусна слънчобрана си.

— Олекнало ли ви е? — едва успя да изрече, като съзнаваше, че навярно е останала с отворена уста по крайно непристоен начин.

Двете с Кларис се разхождаха в обширния парк зад къщата на семейство Столбридж. Антъни остана с родителите си.

Не за първи път Луиза се изненадваше от изявление на някой от клана Столбридж. Всъщност постоянно се случваше, откакто преди час Антъни я въведе в елегантната гостна и я запозна със семейството си.

Срещата нямаше нищо общо с очакванията й. Въпреки че Антъни я уверяваше в противното, беше подготвена за жестоко неодобрение. Вместо това бе посрещната радушно. Като че ли никой не беше разстроен от клюката, която загатваше, че има любовна връзка с Антъни. Нито пък показваха, че са възмутени от нейната кариера на кореспондентка на „Срочен репортер“. Господин и госпожа Столбридж и Кларис бяха изключително благосклонни. Изглеждаха по-скоро очаровани, отколкото ужасени.

Откритието, че госпожа Столбридж и Кларис са предани последователки на движението за рационално дамско облекло, беше другата приятна изненада. „И все пак — помисли си тя — защо бях предубедена, че близките на Антъни няма да бъдат извън рамките на общоприетото. Ема ме предупреди, че според обществото всички от семейство Столбридж са ексцентрици.“

Беше предпазлива, разбира се. Като имаше предвид своето тъмно минало, не биваше да си позволява прекалена близост с никого. Независимо от това не устоя на чара на Кларис. Хареса я мигновено. Толкова отдавна не беше имала близка по възраст приятелка. Поддържането на приятелство при условие че човек крие ужасна тайна, е коварно.

— Щастливи сме, като виждаме, че Антъни се интересува от вас, защото много се тревожехме за него — обясни Кларис. — Миналата година след смъртта на годеницата му беше напълно обсебен от идеята, че е била убита. Със седмици беше мрачен и потиснат. Много се тревожехме, да си кажа право.

— Ах, да.

Кларис въртеше разсеяно слънчобрана си.

— Вярвахме, че преживя трагедията, след като миналата година беше принуден да прекрати своето разследване, но преди две седмици изведнъж го поднови и разбрахме, че е убеден в своята теория за убийството на Фиона. После чухме за вас двамата. Мама и папа се обнадеждиха безкрайно. Аз също.

— Боже мой!

— Сега, след като ви видяхме заедно, за нас е очевидно, че клюката е вярна, и затова ни е толкова приятно да се запознаем с вас.

— Не съм съвсем сигурна, че ви разбирам — каза Луиза предпазливо. — Моята връзка с вашия брат е основана на делово споразумение. Както той ви е обяснил, аз само му помагам в разследването. Като приключим, ще напиша статия за „Срочен репортер“.

— Да, естествено. — Събеседничката й се усмихна сърдечно. — Не се съмнявам, че от историята ще се получи отличен материал. Но също така е очевидно, че с Антъни сте се сближили, и ние сме много щастливи. Хубаво е, че гледа жена, както гледа вас.

Луиза въздъхна.

— След смъртта на Фиона сте се изплашили, че ще остане с разбито сърце. Сега се убеждавате, че поне е склонен да си разреши някакво увлечение, за да му олекне, но аз наистина мисля, че не бива да прибързвате със заключенията си за естеството на нашата връзка.

— Глупости. — Кларис се разсмя. — Друго обяснение, при това толкова явно, за неочакваната промяна на настроението му няма.

— Може би напоследък е по-радостен, защото предчувства, че ще разбуди най-после тайната около смъртта на Фиона.

— Това също може да има значение, но подозирам, че вие сте главната причина за приповдигнатото му душевно състояние.

— На мен наистина не ми се вярва — каза Луиза съвсем отпаднала.

— О, хайде, госпожо Брайс! Защо имате такова отношение към себе си. Мога да ви уверя, че моят брат никога не би ви довел на чай с маман и папа, ако не е влюбен във вас.

Луиза спря изведнъж.

— Сигурна съм, че вашият брат не е влюбен в мен.

— Не се притеснявайте, госпожо Брайс. В нашето семейство не е необходимо да проявявате излишна скромност. Ние не сме като повечето хора, които срещате във висшето общество. В този дом сме широко скроени.

— Извинете ме, но се боя, че силните чувства в пиесите, които пишете за театър „Олимпия“, въздействат на въображението ви.

Кларис кимна замислено.

— Признавам, че идеята за тайна любов ми се струва много интригуваща. Вмъквам по една такава сюжетна линия във всяка пиеса.

— Гледала съм няколко ваши пиеси. Невероятно увлекателни са, но не мога да не отбележа, че тайните любовни истории винаги имат нещастен край.

Кларис направи гримаса.

— Така е, само защото критиците и публиката настояват за такъв край. Забележете, всички те остават запленени от тайните любовни истории на сцената, но са склонни да оправдаят своето удоволствие само ако краят е нещастен.

— Разбирам. — Луиза въздъхна дълбоко и тръгна отново. — В романите е същото.

— Именно. Литераторите и критиците могат да въздействат на изкуството, ограничавайки творците — отбеляза Кларис с маниер на многознайница.

— Според вас, ако не съществуваха ограничения и критици, дали е възможно да напишете пиеса, в която тайната любов завършва щастливо.

— Разбира се — отговори Кларис.

Луиза се спря отново и я погледна.

— Е, и? — попита възбудено. — Какъв ще бъде щастливият край?

Другата жена махна с ръка.

— Как какъв, любовниците ще се оженят естествено.

— Хм.

Кларис вдигна вежда.

— Не ви ли харесва такъв край?

— Струва ми се, че има проблем във вашата логика.

— Какъв проблем?

— Ако любовниците се оженят, любовта им няма да бъде повече тайна, нали?

Кларис сви вежди.

— Разбирам какво имате предвид. И все пак бракът е единственият възможен щастлив завършек на тайната любовна връзка, не е ли така?

— Предполагам.

„Но в моя случай — невъзможен завършек“ — помисли си Луиза.

Антъни стоеше до прозореца с ръце зад гърба. От едната му страна беше застанала майка му, от другата — баща му. Всички бяха вперили погледи в Луиза и Кларис, които се разхождаха в градината.

— Двете като че ли си допаднаха — каза Маркъс. Изглеждаше доволен. — Трябва да кажа, че харесвам госпожа Брайс. Очарователна млада жена.

— Казах ти, че е доста нетрадиционна — потвърди Антъни.

Маркъс се подсмихна и го потупа по рамото.

— Наистина спомена и рядко си бил по-точен в характеристиката на дама.

— Двете представляват красива картина на слънцето с разтворени слънчобрани, не намирате ли? — забеляза Джорджиана. Хвърли поглед на Антъни. — Твоята госпожа Брайс не е ли овдовяла много млада?

— Така изглежда — отвърна той предпазливо.

— Интересна кариера си е избрала — отбеляза Маркъс. — Нищо чудно, че се разбират толкова добре с Кларис. Имат много общо.

— За какво ли си говорят — каза Джорджиана. — Каквото и да е, изглеждат погълнати от темата.

— За градинарство може би — предположи Антъни, макар че дълбоко се съмняваше.

Скованите рамене на Луиза му подсказваха, че разговорът се върти около лични проблеми.