Аманда Куик
Реката знае (20)

Деветнайсета глава

Наблюдаваше как Луиза отвърна поглед от кървавата сцена.

— Нали няма да припаднете?

— Казах ви, няма.

— Върнете се долу — каза той тихо. — Не е необходимо да стоите в тази стая.

Тя не реагира.

— Мъжът наистина отговаря на описанието в дневниците на младите дами. Бил е необикновено красив. И е наближавал трийсетте.

Антъни се обърна, за да огледа местопрестъплението още по-внимателно. Куршумът бе пронизал главата на Тарлоу, русата му коса беше мокра от кръв, но лицето му не беше обезобразено. Неговата красота е била всъщност от онзи тип, който привлича жените.

Антъни погледна Луиза. Беше забелязала лист за писма върху скрина.

— Господин Грентли остави ли предсмъртно писмо? — попита тихо.

— Според Фоулър — да.

Той отиде до скрина, взе писмото и го прочете на глас:

Не мога да понеса срама, който ме очаква. Извинявам се на семейството си.

— Какъв срам? — Луиза гледаше Антъни. — Мислите ли, че е имал предвид дълговете?

— Както изглежда, не са го притеснявали особено в миналото. Защо е почувствал изведнъж, че сега трябва да се самоубие.

Тя кимна.

— Съвсем логичен въпрос.

— Това не е самоубийство — заключи Антъни, оглеждайки стаята.

— Склонна съм да се съглася.

— Питам се дали Хейстингс не се е отървал и от двамата си служители по една и съща причина — каза той.

— Може би е решил, че има основание да се страхува от тях. Може би ги е заподозрял в заговор срещу него. Това положително обяснява защо е наел двамата телохранители.

— Да.

Тя го погледна с потъмнели очи.

— Сега какво ще правим?

— Ще изпратя веднага съобщение на Фоулър. Той ще пожелае да проучи новите факти колкото е възможно по-скоро.

Тя стисна с двете си ръце черния маншон.

— Да, разбира се.

— Но преди това — предложи той — ще ви изпратя вкъщи с каретата. Защо да стоите тук, докато Фоулър дойде. Аз ще му кажа всичко необходимо.

Като че ли на лицето й се изписа облекчение.

— Сигурен ли сте?

— Да.

Тя го погледна изпод вежди.

— Ще му кажете ли, че съм била с вас?

— Не смятам, че е необходимо.

— Само се безпокоя дали ще запазя в тайна самоличността си зад псевдонима Дописник Фантом.

— Разбирам.

Той остави писмото на скрина, отиде до нея и я хвана за лакътя.

— Хайде, трябва да се махнете оттук.

Поведе я по стълбището. В гостната спря до писалището и написа кратка бележка.

— Убеден ли сте, че тук сте в безопасност? — попита Луиза. — Ами ако убиецът се върне?

Тревогата в гласа й го свари неподготвен. Тя наистина се безпокоеше, осъзна той, навярно дори се страхува за него.

— Убиецът може да е Хейстингс, но може и да не е. — Сгъна бележката. — Въпреки всичко не ми се вярва, че ще се върне на местопрестъплението. Поне не и преди трупът да бъде открит, и клюката да се разнесе.

— Защо сте толкова сигурен?

— Който и да е убиецът, поел е голям риск, като е дошъл тук с цел убийство. Не би рискувал повече, ако не е необходимо. Сега го занимава само мисълта как да се укрие.

— Ще бъдете предпазлив, нали, господин Столбридж? — изведнъж се разтревожи сериозно тя.

— Да — обеща той, странно развълнуван. — Каретата ще ви откара вкъщи. Ще дойда при вас в осем вечерта.

Тя настръхна.

— Защо?

— Поканени сме на приема у Лорингтън, забравихте ли?

Тя потрепери от ужас.

— Бях забравила. Извинете, но нямам настроение за каквито и да било срещи в обществото.

— Съжалявам, Луиза, но според мен ще бъде най-добре, ако тази вечер ни видят заедно. Жизненоважно е да се държим, все едно нищо особено не се е случило.

Тя се подвоуми и после неохотно кимна.

— Предполагам, че имате право. Боже мой! Дали и Хейстингс ще бъде там?

— Не зная. Но ще има много гости. Ако и той е поканен, сигурен съм, че ще успеем да го избегнем.

— Щом ще се прибирам вкъщи, ще мога да напиша репортаж за този смъртен случай и да го пратя на господин Спрегит. Има още време да излезе в утрешния брой на „Срочен репортер“.

Той се позамисли.

— Чудесна идея. Ако не друго, поне убиецът ще се изнерви, като прочете, че полицията разглежда възможността за убийство, представено като самоубийство.

— С тази разлика, че не разглеждат тази възможност — отбеляза тя много сухо. — В полицията даже не знаят, че господин Тарлоу е мъртъв.

— От кога незначителни подробности като тази възпират храбрите вестникари да съобщават за разни събития?

Тя се усмихна кисело.

— Съвсем правилно. Ще вмъкна неясни намеци за вероятно убийство. — Тя се поколеба. — Наистина ли мислите, че Хейстингс е убил господин Тарлоу?

— Мисля, че е възможно — поправи я той спокойно.

— Трябва ни повече информация.

— Като че ли това е главният проблем в това разследване — липса на информация.

Той спусна воала й и скри лицето й.

— Няма да споря с вас по този въпрос — каза нежно.

Придружи я навън и я настани в каретата. След това затвори вратата и подаде на кочияша бележката, която бе написал.

— След като закараш дамата, моля те, иди до Скотланд Ярд и предай тази бележка на детектив Фоулър.

— Готово, господине.

Кочияшът взе сгънатия лист.

— Но само на детектив Фоулър — нареди Антъни. Даде на човека пари. — Ясно ли е? Ако се наложи да го чакаш, чакай го!

Кочияшът провери монетите в ръката си и закима енергично.

— Не се безпокойте, господине. Ще гледам бележката да стигне до този Фоулър.

— Благодаря.

Каретата изтрополи и почти веднага изчезна в мъглата.

Антъни влезе в къщата на Тарлоу и тръгна към горния етаж. С всяко стъпало му бе все по-трудно и се изкачваше с усилие. Мирисът на смърт беше така лепкав, както мъглата навън.

В спалнята отиде първо до гардероба. Саката и панталоните бяха ушити по последна мода. Скъпите ризи бяха изпрани и изгладени без нито една гънка.

В чекмедже на скрина намери кожена кутия за бижута. В нея имаше няколко чифта скъпи копчета за ръкавели, красиво гравиран златен джобен часовник и игла за вратовръзка с перла. До кутията бяха подредени сребърна четка за коса и гребен и бурканче с крем за лице. Тарлоу много се бе грижил за външността си.

След това се приближи до леглото и заоглежда отново трупа. Като се насили да не обръща внимание на кръвта, забеляза подробностите. Онези части от косата и мустачките на Тарлоу, които не бяха окървавени, се виждаше, че са подстригани по последна мода. Пижамата му беше бродирана.

Започна методично да изследва стаята, като търсеше места, където един мъж би скрил тайните си. Намери сейф, скрит зад фалшив панел в гардероба. Ключалката беше превъзходна, изработена в една от най-добрите фабрики в Уилънхол, но не беше „Аполо“. Отне му по-малко от петнайсет секунди да я отключи.

В сейфа имаше само един предмет — бележник. Съдържаше данни, които на пръв поглед изглеждаха като големи суми, спечелени на комар. Но вписванията бяха само пет. Датите започваха преди почти три години. До всяка от сумите имаше инициали. Инициалите отговаряха на имената на компрометираните млади дами. Осъзна, че е попаднал на вписаните суми, които Тарлоу бе получил като възнаграждение за жертвите, които беше осигурил на Хейстингс.

Прибра бележника в джоба си и за последен път огледа стаята. Като че ли нещо, което му убягваше, не бе наред. Загледа внимателно вещите върху тоалетната масичка, мъчейки се да разбере какво не е на мястото си. Неясно петно върху тънкия слой прах и няколко небрежно сгънати носни кърпи се подаваха от чекмеджето, и това бе всичко. Повече нищо не му направи впечатление и слезе на долния етаж.

Воден от предчувствието си, реши да прерови още веднъж писалището, този път по-внимателно. Като отвори папката със сметките за плащане, разбра изведнъж какво не бе наред — бяха разбъркани. Всичко друго в дома Тарлоу беше безупречно подредено, а бележките бяха безразборно натрупани. Като че ли някой ги беше преглеждал много трескаво, след което ги беше захвърлил в чекмеджето.

Като си мислеше за това, продължи да търси. Когато приключи, беше сигурен в заключението си.

След малко навън изтрополя карета и спря. Отиде до прозореца и открехна пердето точно когато, тромаво като мечка, Харолд Фоулър слизаше от двуколката.

Отвори вратата, преди детективът да почука.

— Получих бележката ви, господин Столбридж. — Детективът влезе. Махна шапката си и се огледа със стоическото любопитство на човек, свикнал да бъде обезпокояван по неприятни поводи. — Какво има?

— Обитателят на тази къща — Бенджамин Тарлоу — е мъртъв. В спалнята е. Изглежда, че отчаян от своите дългове на комар, е опрял пистолет в главата си и е дръпнал спусъка. Има предсмъртно писмо. Думите са напечатани.

— Напечатани ли, казвате? — Рунтавите мустаци на Фоулър помръднаха. Погледът в тъжните му очи се изостри. — Също както в писмото на Грентли.

— Да. — Подаде му бележката. — Когато текстът е печатен, няма как да се сравнява с почерка, но се съмнявам, че това е написано от Тарлоу.

Детективът загледа бележката в грамадната си лапа и я проучва внимателно известно време. Когато вдигна поглед, изражението му беше мрачно.

— Съгласен съм с вас, господине. Но никога няма да докажем, че е написана от убиеца.

— И още нещо — прибави Антъни. — И това няма начин да се докаже, но някой е претърсил стаите, преди да дойда.

— Разбирам. — Фоулър хвърли бегъл поглед около себе си. — Какво ви доведе днес тук?

— Получих съобщение, че Тарлоу, също като Грентли, е бил нает от Хейстингс.

— Според вас Хейстингс ли го е убил?

— По всяка вероятност да. Но това никак не ми помага да разбера мотивите за убийството на Фиона Ризби. И ето че още един, който би могъл да отговори на въпроса ми, е мъртъв.

Мрачното лице на Фоулър поомекна.

— Предупредих ви, господин Столбридж, вероятността да научите нещо след толкова време всъщност е минимална. Моят съвет е да оставите горкото мъртво момиче да почива в мир.

— Не разбирате — възрази Антъни. — Аз не мога да намеря мир, детектив. Трябва да открия защо е била убита.

— Според моя опит има само няколко причини за убийство. Алчност, отмъщение, тайна и лудост.