Аманда Куик
Реката знае (23)

Двайсет и втора глава

Сепна се и се събуди с крайно неприятно чувство заради познатото бурно сърцебиене и усещането, че се задушава, които винаги съпровождаха съня. Отметна завивките и седна. Чувстваше необходимост да изразходва по някакъв начин енергията, която я разтърсваше след кошмар.

Стана и трепна леко, като усети лека болка между краката. Заляха я спомени от тайната среща в оранжерията и заличиха милостиво най-жестоките фрагменти от кошмара, но пък породиха други страхове.

Облече халата, пъхна крака в пантофите и започна да кръстосва стаята. Какви ги свърши тази вечер? Как успя да се оплете именно с мъжа, който можеше да я унищожи? Мъж, който е приятел с детектива от Скотланд Ярд, разследвал убийството на лорд Гавин. Какво, за бога, си бе въобразила?

Спря, съзнаваща прекалено ясно отговора на този въпрос. Започна да се влюбва в Антъни от първия миг на бала у Хамънд, когато той я погледна, сякаш знаеше и най-дълбоките й тайни. Влюбваше се в него. Знаеше го така сигурно, както знаеше истинското си име. Може би беше вече прекалено късно.

„Няма да мисля за бъдещето. Любовта ми е обречена. Никога няма да се омъжа, освен ако не разкрия истината за себе си пред бъдещия си съпруг. Не би било редно“ — каза си тя.

Нито един джентълмен с положение в обществото като на Антъни няма да се ожени за убийца. Ако не друго, трябва да помисли за доброто име на семейството си.

Не че съществува някаква вероятност той да се влюби в нея. Отдал бе любовта си на Фиона Ризби. Положително щеше да се ожени някой ден, очакваше се при неговото положение, но когато настъпи моментът, не би погледнал жена без потекло и богатство.

„Живей за мига, повече от Антъни няма да получиш“ — помисли си.

Закова се на място насред стаята, размишлявайки какво ли ще стане, ако изпие още една чаша бренди. Онази, която изпи, след като Антъни я доведе от бала у Лорингтън, се оказа изненадващо ефикасна. Не се надяваше да спи тази нощ, но явно драматичните събития я бяха изтощили повече, отколкото съзнаваше. Ако пак изпие едно бренди, дали няма да поспи няколко часа повече.

Отиде до прозореца и се загледа в нощта. Мъждукащото осветление и бледата луна хвърляха слаба светлина върху улицата. Точно срещу входа на № 12 стоеше загърнат в пелерина човек, а лицето му бе скрито с черен мрежест воал. Като че ли беше привидение, което се носи в мъглата, покриваща като саван дърветата.

Горкичката отчаяна вдовица, принудена да проституира, се бе върнала. Луиза се изненада, че я вижда отново. Очевидно жената още не бе научила, че клиенти, които търсят онова, което тя продава, не се срещат в тази част на града. Или може би се страхуваше да се навърта в по-изпадналите квартали. Нямаше съмнение, че е нова в занаята.

Луиза се извърна импулсивно и бързо излезе в коридора. Слезе на пръсти по стълбите и влезе в кабинета. Светна лампата и извади от едно чекмедже малка сума от парите, които с Ема държаха там за непредвидени случаи в домакинството. Пъхна монетите и няколко банкноти в плик. Взе писалка и на гърба на плика написа адрес.

В антрето се наметна с пелерина, отвори входната врата и надникна навън.

Жената с черното наметало и черен воал още беше там, в сенките на дърветата. Буквално замръзна, като видя Луиза да слиза по стълбището и да застава в кръга от светлината на улична лампа.

— Добър вечер — каза тихо Луиза.

Жената реагира, като че ли я бе навестил дух. Сепна се жестоко, направи крачка назад, обърна се и тръгна много бързо.

— Почакайте, моля ви — забърза след нея Луиза. — Нямам намерение да викам полицай. Искам само да ви дам малко пари и един адрес.

Очевидно преценявайки, че няма да бъде оставена на мира, жената се спря и се обърна. Видът й навяваше дълбоко отчаяние.

Луиза застана на няколко крачки от нея и й подаде плика.

— Има достатъчно пари за един месец, ако ги харчите разумно. На гърба на плика съм написала адрес. Ако отидете там и поискате помощ, ще я получите, без да ви задават въпроси. Това е дом, ръководен от жена, чиято единствена цел е да помага на други жени като вас.

— На други жени ли?

Жената настръхна.

— Жени, принудени да търсят препитание на улицата.

— Как се осмеляваш да подмяташ, че съм обикновена проститутка? За коя се мислиш?

Произнасяше думите с нисък глас, изпълнен с гняв.

— Съжалявам — огорчи се Луиза, — не исках да ви обидя.

Без да каже нищо повече, жената бързо се отдалечи в мрака. Диплите на черната кадифена пелерина се развяха около глезените й.

Луиза гледа след нея, докато изчезна. След това се прибра, затвори вратата и заключи.

Захвърли плика на масичката до входа и се заизкачва по стълбите, а думите на жената звучаха в ушите й: „За коя се мислиш?“

Не че лорд Гавин произнесе точно същите думи през онази фатална нощ миналата година, фразата често се употребяваше. Коя си мислиш, че си? Хората го казват постоянно. Онова, което я разтрепери, беше гневът на жената. „Като че ли ме мразеше. Но как е възможно? Сигурна съм, че никога през живота си не съм я виждала“ — помисли си.