Аманда Куик
Реката знае (28)

Двайсет и седма глава

Антъни почака, докато единственият друг клиент в книжарницата на Дигби излезе, и тогава остави романа, който се преструваше, че преглежда, и отиде до щанда.

Дигби седеше на писалището си. Не вдигна поглед от каталога на редки книги.

— Какво желаете? — промърмори.

— Искам да купя книга за една приятелка, която идва тук — отговори Антъни. — Трябва да бъде изненада по специален повод. Моята приятелка е с широки познания за редките издания, но аз нямам опит в тази област. Помислих си, че може би вие ще ми помогнете да избера нещо, която тя наистина ще оцени.

Дигби изсумтя и обърна страницата.

— Как се казва вашата приятелка?

— Госпожа Брайс.

Дигби неохотно остави каталога и въздъхна раздразнено.

— Не се обиждайте, господине, но дамата е истинска напаст.

— Как така?

Дигби разпери широко ръце и посочи рафтовете с книги.

— Нищо в моя магазин не е достатъчно добро за нея. Чете само любовни романи. Не продавам книги от този жанр. Аз съм търговец на редки издания.

— Предположих, че идва тук специално заради редките книги.

— На света съществуват само две книги, които са важни за нея. Изключително трудно е да се добере човек и до двете — каза Дигби мрачно. — Тя е много придирчива. Много взискателна. Не което и да е първо издание, но първи издания със специфична характеристика. Не разполагам с нито едно в моята книжарница.

— Разбрах, че сте имали някакъв успех. Показа ми екземпляр на книга за Аристотел, който сте й намерили.

Мустаците на Дигби се размърдаха сърдито.

— Успях да убедя новия собственик да ми я продаде само защото не разбира от редки книги. Не знаеше каква ценност притежава. Не извадих същия късмет със собственика на Милтън. Дори да го склоня да продаде книгата, той даде ясно да се разбере, че цената ще бъде далеч над възможностите на госпожа Брайс.

— Може би ако аз говоря с този колекционер, ще го убедя да ми я продаде — предложи Антъни. — Ще ми дадете ли името му?

Дигби го погледна навъсено и крайно подозрително.

— Вижте сега, госпожа Брайс ме нае да й намеря тази книга. Проклет да съм, ако ви отстъпя работата си.

— Ще ви платя, разбира се, комисиона в знак на благодарност за безценната ви помощ.

Другият мъж не изглеждаше ентусиазиран.

— Даже да ви дам името на колекционера, едва ли ще го склоните да ви продаде книгата.

— Ще платя комисионата, независимо дали съм постигнал споразумение — каза Антъни.

Веждите на Дигби образуваха права линия над рамките на очилата.

— Комисионата трябва да бъде платена, преди да ви дам името му.

— Естествено — съгласи се клиентът.

 

 

След час и половина Антъни беше въведен в библиотека, така задръстена от рафтове и книги, че не можа веднага да открие къде се намира неговият домакин. Икономът изчезна, преди да го попита накъде да се насочи.

— Лорд Пепър? — изрече той в привидно необитаемата стая.

— Насам, господине — чу се сърдит глас иззад един внушително висок библиотечен шкаф. — Тук до прозореца.

Антъни се промъкна през лабиринт от книги, струпани върху килима, и покрай няколко редици библиотечни рафтове.

Висок мъж с грубо телосложение се надигна иззад грамадното махагоново писалище. Дрехите му бяха качествени, но тъжно старомодни. Явно доста отдавна прошарените му коса и мустаци не бяха подстригвани. Усмихна се широко и един златен зъб проблесна.

— Господин Столбридж, какво удоволствие да се запозная с вас. — Даде му знак да седне на стол, отрупан с подвързани с кожа томове. — Седнете, седнете. С малко късмет моят иконом ще ни поднесе чай.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете веднага, господине. — Посетителят вдигна купчина книги от стола и погледна своя домакин. — Къде да ги оставя?

— Оставете ги някъде на пода.

„По-лесно е да се каже, отколкото да се направи“ — помисли си Антъни. Най-накрая откри празно местенце на килима, остави купчината и седна.

Лорд Пепър зае отново мястото си.

— Как е баща ви, млади човече?

— Много добре, господине. Изпраща ви поздрави и ме помоли да се уверя, че сте все така доволен от вашия сейф „Аполо“.

Пепър се усмихна топло към масивната каса до писалището.

— Удовлетворен съм напълно. Имам във висша степен доверие на „Аполо“. В скоро време ще се снабдя с още един. Този вече е претъпкан.

— Моят баща ще бъде очарован.

„Аполо“ беше причината да бъде пуснат през главния вход на градската резиденция на Пепър. Когато спомена пред баща си името на собственика на Милтън, Маркъс се сети веднага. „Познавам Пепър от години. Много е запален по книги.“

Домакинът сложи ръце върху писалището и преплете дебелите си пръсти.

— И тъй, каква е тази история с моя екземпляр на Милтън? Колекционер ли станахте?

— Не — отрече Антъни. — Искам го за една много добра приятелка.

— Аха. — Пепър погледна лукаво. — Ами, не съм сигурен, че мога да ви помогна. Тази книга е една от най-ценните ми. Всъщност я пазя в сейфа.

Точно този отговор очакваше Антъни. Настани се на стола и се приготви да изкопчи информацията, която в действителност го интересуваше.

— Разбирам ви, господине — започна. — Очевидно ще се наложи да търся другаде подарък за моята приятелка.

— Няма да намерите екземпляр от първото издание точно на този Милтън в толкова добро състояние — каза гордо Пепър. Кимна към сейфа. — С години се мъчих да се добера до този.

— Да попитам само от любопитство, как го придобихте?

Очите на Пепър проблеснаха от задоволство като диаманти.

— От време на време до мен идваха слухове, че се намира в частната колекция на един джентълмен — Джордж Баркли. Докато беше жив, се опитах да преговарям с него, но той отказваше да я продаде.

— Какво се случи?

— Много тъжна история, опасявам се. Баркли се самоуби и остави огромни дългове. Имаше дъщеря — единствената му жива роднина. Беше принудена да продаде къщата заедно с всичко в нея, но успя да запази книгите на Баркли. Много малко хора знаят, но тя ги използва, за да отвори малка книжарница.

Поразен от прозрение, Антъни застина.

— На книжарница ли е била собственичка? Не е ли случайно „Книжарницата на Баркли“?

— Ах, виждам, че знаете част от историята. Стана доста известна, след като Гавин беше убит там. — Пепър се изтягаше на стола, клатейки тъжно глава. — Потресаващо, наистина.

— Убийството ли?

— То също. Но имах предвид крахът на госпожица Баркли. Семейство Баркли произхождаха от стар, бележит род. Джордж Баркли ще се обърне в гроба си, ако знае, че дъщеря му е паднала толкова ниско, че да се занимава с търговия.

— Стори ми се, че не е имала кой знае какъв избор — отбеляза Антъни с равен глас. — След като е платила дълговете, не е имала много възможности.

— Ех, да, предполагам, че е било така. Независимо от всичко, колко жалко. Една млада дама трябва да има повече самоуважение.

„Какво се е очаквало от нея? — чудеше се Антъни. — Да стане проститутка ли? Или да отиде в приют? Да се обрече на окаяния живот в благородна бедност като гувернантка или платена компаньонка ли?“

Овладя гнева си. Беше тук да получи информация, а не да спори.

— Продължете да разказвате, господине. Много ме заинтригувахте.

— Я да видим. Докъде бях стигнал? Ах, да, до книжарницата на Баркли. Намираше се в много беден квартал, но госпожица Баркли беше специалист по редките книги, защото баща й беше страстен колекционер. Започна да привлича заинтересувани клиенти и предполагам, че преди края вече е печелела добре. И тогава, разбира се, уби своя любовник лорд Гавин и се самоуби. — Пепър цъкна с език. — Трагедия.

— Познавахте ли госпожица Баркли?

— Не. Семейство Баркли не се движеха в обществото. Никога не съм виждал момичето.

— Ами лорд Гавин? Познавахте ли го?

— Бегло. Посещаваше един от моите клубове, но рядко го срещах. Имаше предпочитания към издания от седемнайсети век, доколкото си спомням, но не беше особено придирчив.