Аманда Куик
Реката знае (25)

Двайсет и четвърта глава

Двуколката беше спряла в сенките в края на тъмната улица. В нея седеше Антъни. Почти от час наблюдаваше входа на клуба за благородни господа и чакаше да се появи Хейстингс. Беше три през нощта. Би трябвало първите слухове за смъртта на Тарлоу да са плъзнали. Клюките тръгват от клубовете. Искаше да види реакцията на Хейстингс.

Въпреки че дебнеше своята плячка, мислеше за Луиза. Беше очаквала трансцендентално изживяване. Направи груба грешка и нямаше кого да обвини, освен себе си. От друга страна, тя умишлено го бе подвела със своята тайнствена, вдовишка пародия. Независимо от това, ако беше проявил поне мъничко самообладание, щеше да разбере, че целува неопитна жена.

Но тогава самообладанието не беше на преден план, особено след първата целувка в парка на Лорингтънови. Каза си, че прегръща Луиза, за да я накара да замълчи и за да инсценира любовна връзка. Но в действителност копнееше за нея от първия миг, в който я видя.

Луиза му отвърна пламенно и това го лиши и от самообладание, и от разум. Като осъзна, че тя го желае, изпадна внезапно в неописуема еуфория. В онзи трескав миг единственото, което го интересуваше, беше да намери усамотено място, където да се любят.

Но като премисляше сега, трябваше да си признае, че градинарският тезгях не беше най-романтичното място, което би могъл да избере, и че бе претупал работата. Дори опитна светска жена щеше да има основателни оплаквания при тези обстоятелства. Неопитна дама, която познава страстта само от любовните романи и пиеси, имаше пълното право да бъде разочарована.

Вратата на клуба се отвори не за пръв път през изминалите четирийсет и пет минути. Но сега вече се появи Хейстингс. Познатата фигура с дълга връхна дреха и ниско нахлупена шапка се отдръпна от перилата, на които се подпираше. Човекът хвърли цигарата и се приближи до Хейстингс.

— Готов ли сте да тръгваме? — попита Куинби.

— Наеми двуколка — заповяда грубо господарят. — Току-що получих съобщение. Трябва да тръгнем веднага.

Антъни почука тихо на задната преграда на купето.

— Буден ли си?

— Аха, господине — промърмори кочияшът. — Само за малко си затворих очите да починат, туй е.

Куинби подсвирна за двуколка. Една потегли и спря пред стълбището на клуба. Двамата мъже бързо се качиха.

— Искам да проследиш този файтон на дискретно разстояние — поръча Антъни на кочияша. — Не трябва да ни забележат, но не бива и да ги загубим. Ще получиш солиден бакшиш, ако успееш.

— Не е проблем, господине, при туй движение. В навалицата никога няма да ни забележат.

Кочияшът шибна леко с поводите задницата на коня. Карета на четири колела много трудно би следвала друга по натоварените улици, но неугледната, маневрена двуколка бързо се провираше между другите файтони и карети.

След няколко завоя купето на Хейстингс навлезе в един по-стар квартал с тесни, слабо осветени улици и тъмни прозорци. Единственото светло петно беше малка кръчма, чийто вход проблясваше зловещо.

Какво ли бе накарало човек като Хейстингс да се реши на пътуване в един от най-опасните райони на града?

Двуколката му спря пред кръчмата. Кочияшът на Антъни спря малко по-далеч.

Хейстингс и Куинби слязоха, без да обърнат внимание на файтончето на Антъни. Куинби напъха ръка в джоба на палтото си и повече не я извади. „Ходи с този пистолет навсякъде“ — помисли си Антъни.

— В съобщението пише, че ще ме чака в края на тази уличка. — Хейстингс спря в началото на тясната алея между кръчмата и съседната сграда. — Запали фенера и мини напред.

Куинби не отрони и дума и запали фенера, както бе заповядано. Пламъкът освети жестокото му лице. Антъни видя как се оглежда с равнодушни и опитни очи. Хвърли бегъл поглед към втората двуколка. Антъни знаеше, че няма начин да го види в тъмното купе, и все пак от изпитателния поглед косъмчетата на тила му настръхнаха.

Явно Куинби прецени, че двуколката на Антъни не представлява заплаха в момента, извади револвера и поведе Хейстингс в неосветения пасаж.

Антъни изрови няколко монети от джоба си и ги подаде на кочияша през отвора към капрата.

— Ето почерпката, която ти обещах — каза той. — Ще има още, ако си тук, когато се върна.

Монетите изчезнаха в ръцете на кочияша с плавен, привичен жест.

— Ще бъда тук.

Антъни слезе от двуколката и тръгна към алеята, където се изгубиха Хейстингс и неговият придружител. Когато стигна в началото й, зърна в далечината слабата жълтеникава светлина на фенера. Виждаха се силуетите на трима мъже — Куинби, Хейстингс и на още един. Чуваха се гласовете им, но беше невъзможно да се долови свързана реч.

След малко фенерът на пазача угасна. По паважа отекнаха стъпки. Хейстингс и Куинби се връщаха, крачейки бързо.

Антъни се прилепи в плътната сянка на някакъв вход. Хейстингс излезе ненадейно от уличката, а Куинби почти тичаше след него. За разлика от своя работодател той не изглеждаше разтревожен.

Хейстингс се качи в двуколката, с която дойдоха. Куинби също се качи вътре. Кочияшът потегли рязко.

Антъни изчака малко повече. След това извади револвера, който взе със себе си, и предпазливо пристъпи в тясната уличка. В дъното й припламна фенер и на стената се очерта мъжки силует. Човекът вървеше бързо към другия край на пасажа. Антъни го последва, като се стараеше да стъпва безшумно, но човекът сигурно чу нещо или просто беше неспокоен. Извърна се рязко и дръпна цигарата от устата си.

— Кой е там? — попита. Вдигна високо фенера, взирайки се в сенките. — Вие ли сте, господин Хейстингс? Какво се сетихте сега? Вече ви казах всичко, кълна се.

— Тогава кажи на мен — обади се Антъни, пристъпвайки към светлината, за да види мъжът револвера. — Гарантирам ти, че ще ти платя така добре както Хейстингс, дори по-добре.

Лицето на мъжа се изкриви от страх.

— Вижте, няма защо да ме убивате.

— Нямам намерение да те застрелям. Револверът е само предпазна мярка. Струва ми се, че този квартал не е от най-безопасните. Как се казваш?

Последва кратко мълчание.

— Наистина ли имате предвид, каквото рекохте, че ще ми платите тъй добре колкото Хейстингс? — попита предпазливо мъжът.

— Да. — Антъни бръкна в джоба си и извади няколко монети. Хвърли ги на паважа. Те заподскачаха, развъртяха се и заблестяха на светлината на фенера. — Има още, ако отговориш на въпросите ми.

Мъжът погледна неуверено монетите.

— Какво ви интересува?

— Първо името ти.

— Викат ми Тихата стъпка.

— С какво заслужи това звание?

Той се захили и се показаха няколко дупки на мястото на зъбите.

— Много ме бива да се промъквам, без да ме забележи някой.

— Затова ли те нае Хейстингс?

— Аха, господине. Професионалист съм, ако мога тъй да го река, и на работата ми шапка свалят в някои квартали. Хейстингс искаше да наеме човек с моите умения. Цената беше както си му е редът, тъй че се споразумяхме.

— Той къде ти нареди да се промъкваш? — попита Антъни.

— Не беше сложно — отговори Тихата стъпка. — Трябваше да държа под око един джентълмен. Да дебна къде ходи. Да гледам кой го посещава, ей такива неща.

— Къде живее джентълменът?

— На Халси Стрийт. Ама не се хабете да го търсите. Изнесоха трупа му тоя следобед. Изглежда, че се е гръмнал в главата. Върви клюка, че имал много дългове от комар.

— Хейстингс разтревожи ли се от този обрат на събитията?

— Той знаеше за господин Тарлоу, когато дойде тук тази вечер. Рече, че чул слуховете в клуба. Изглеждаше доста разтревожен. Сигурно страда от слаби нерви.

— Ти ли изпрати съобщение в клуба му?

— Аха, аз. Поисках среща, та да докладвам за работите на господин Тарлоу, да приключа с тая работа и да си взема възнаграждението.

— Какво докладва на Хейстингс? — попита Антъни.

— Нямаше много за казване. Снощи господин Тарлоу се заби в игралния дом, както си беше свикнал. Върна се у дома си призори пиян-залян. Видях го да влиза. После се прибрах вкъщи. На другия ден не отидох на Халси Стрийт преди два следобед. Мислех си, че господин Тарлоу няма да се измъкне от леглото до пладне, та и по-късно, тъй че имах много време.

„Тихата стъпка е пристигнал, след като двамата с Луиза си бяхме тръгнали от дома на Тарлоу“ — помисли си Антъни. Това беше добра новина. Значи Тихата стъпка не беше видял Луиза.

— Ами икономката? — попита Антъни. — Тръгна ли си, докато наблюдаваше входа на Тарлоу?

— Не. Нея я нямаше. Този ден й беше почивният.

— Какво направи днес следобед, като отиде на Халси Стрийт?

— Видях полицай пред главния вход и много зяпачи на улицата. Някой рече, че имало и човек от Скотланд Ярд вътре, затуй се изнесох начаса. За мен е закон да не се мотая около полицаи. От туй никога не излиза нищо добро.

— Според теб самоубил ли се е Тарлоу заради дългове от комар?

— Хич не ми се вярва — отговори Тихата стъпка. — Предната вечер спечели и се върна вкъщи луд от радост. Сигурно има друга причина да посегне на живота си.

— От колко време го следиш по поръчка на Хейстингс?

— Не повече от ден-два.

— Забеляза ли някакви посетители?

— Ако са идвали, не са влезли през главния вход.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто е, господине. Дебнех къщата отпред, през улицата. Задната врата оттам не се вижда, нали?

„Убиецът е влязъл през слугинския вход — помисли си Антъни. — Може би е проследил Тарлоу до дома му снощи или е бил наясно с навиците му и е знаел, че жертвата му ще се върне много пиян.

Тарлоу си е легнал мъртвопиян. Вероятно не се е събудил изобщо и не е разбрал, че убиецът е в спалнята.

Убиецът е опрял пистолета до главата му и е дръпнал спусъка. След това е нагласил обстановката да изглежда като самоубийство, претърсил е старателно къщата и едва тогава е оставил предсмъртно писмо, и си е тръгнал през задния вход.

Но ако Хейстингс е наел Тихата стъпка да следи Тарлоу — разсъждаваше Антъни, — тогава теорията ми, че Хейстингс е убил комарджията, отива по дяволите.“