Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wonder of Woman, 1912 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Петко Стоянов, 1934 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1912 (Обществено достояние)
- Език
- английски
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране
- Karel (2021)
- Източник
- archive.org (Jack London. Smoke Bellew. New York, The Century Co., 1912.)
История
- — Добавяне
IV.
Малко по-късно Дим направи обиколка из лагера, където всеки беше зает с някаква работа. Една група ловци се бяха върнали и всеки от тях бързаше към своето огнище. Жени и деца тръгваха с празни шейни; други се връщаха и дърпаха заедно с кучетата коли, натоварени с току-що убити и вече замръзнали животни. При все че беше началото на пролетта, студът беше още силен и тия сцени се разиграваха при тридесет градуса под нулата. Нямаше тъкани платове. Всички бяха облечени в кожи. Деца минаваха с лъкове в ръка и кутии със стрели с костени върхове. Дим забеляза няколко ножа за одиране от кокал или камък, закачени на пояса или в ножници, окачени на шията. Жените бяха заети около огньовете с опушване месо и носеха на гърба си деца, които гледаха учудено и смучеха парчета тлъстина. Кучета, близки роднини на вълците, се трупаха около Дим, държани на почетно разстояние от късата му дебела тояга, и душеха тоя чужденец, чието присъствие търпяха само от страх пред тоягата.
Той срещна най-после, усамотен всред другите, един лагер, за който предположи, че е на Снас. При все че не изглеждаше направен за постоянно, той беше обширен и солидно уреден. Купчина дрехи и бали от кожи бяха натрупани на дървен одър, дето кучета не можеха да достигнат. Голямо платнище отделяше един ъгъл, дето човек можеше да се отдели, да разговаря или да спи. До него се издигаше копринена палатка, от рода на тия, които изследвачите и охолните ловци на едър дивеч обичат. Дим, който никога не бе виждал подобна палатка, се приближи, за да я разгледа. В тоя миг платното се повдигна и едно младо момиче излезе. Движенията му бяха толкова живи, тя тъй внезапно изскокна, че се стори на Дим като някакво видение. Същото впечатление й направи и той и няколко време те се разглеждаха взаимно. Тя цяла беше облечена в кожи, но кожи толкова скъпи и тъй великолепно изработени, каквито младият човек не бе видял и на сън.
Тя бе отметнала качулката на горната си дреха, направена от бледо сребристи кожи. Пантофите й, с подметки от моржова кожа, бяха сглобени от сребристите крачка на много рисове.
Ръкавиците й с дълги маншети, ешарпът, чийто ресни висяха до коленете, и всичките кожи на костюма й имаха сребърен отблясък под студената светлина; а от всичката тая мекота се подаваше тънка и нежна шия, на която се крепеше руса глава с розово лице, сини очи, нежни розови уши и тънки кестеняви коси, които изглеждаха посипани тук-там със скреж.
Дим видя всичко това като на сън, после се овладя и вдигна ръка до шапката си. В същия миг учудения израз на младото момиче се превърна в усмивка и с грациозно и бързо движение, тя дръпна една от ръкавиците си и му подаде ръка.
— Как сте? — пошепна тя сериозно, с чудноват и прелестен акцент.
Гласът й, със сребрист звук, беше наслада за ухото на Дим, вече свикнал с грубите гласове на индийците.
Той едва промърмори няколко неловки фрази — спомени от светското му възпитание.
— Щастлива съм, че ви виждам — продължи тя бавно, търсейки думите си, а лицето й беше сякаш гнездо на усмивки. — Аз обаче съм англичанка като вас. Баща ми е шотландец. Майка ми е умряла. Тя беше французойка и англичанка, а също и малко индийка. Баща й бил важна личност в Компанията на Хъдсъновия залив. Брр!… Колко е студено!
Тя си сложи ръкавицата и потърка ушите си, които бяха побелели като алабастър.
— Да идем да се разговаряме при огъня. Името ми е Лабискви, а вашето?
Така Дим се запозна с Лабискви, дъщерята на Снас, която той наричаше Маргарет.
— Снас не е истинското име на баща ми — започна тя — то е само индийски прякор.
Дим научи тоя ден много работи, а още повече следните дни, когато лагерът се премести по следата на елените. Племето се състоеше от истински диви индийци; то беше същото, което Антон беше срещнал много години по-рано и от което беше успял да избяга. То беше тогава почти на западната граница на територията си, но напролет се изселваше към север и към изток.
При разни обстоятелства Снас, придружен от най-добрите ловци, бе пресичал планините към изток и стигнал още по-далече от езерата, дори до лошите страни. Там бяха намерили копринената палатка, която заемаше Лабискви.
— Тя е принадлежала на експедицията Милицент — Адбъри — довери Снас на Дим.
— О! Помня. Те бяха тръгнали да преследват мускусни волове. Помощната експедиция не намери следите им.
— А аз намерих самите тях, но мъртви.
— Никой нищо ли не знае за това?
— Никой никога не ще узнае! — потвърди Снас, шегувайки се.
— Но ако са били живи, когато сте ги намерили?…
— Щяха да останат при мене и моя народ…
— Обаче Антон ви е напуснал…
— Антон ли? Не си спомням това име. Отдавна ли е било това?
— Преди четиринадесет или петнадесет години.
— Тогава той е сполучил да се отърве! Е, да, признавам, че често съм се питал какво стана той. Наричахме го Дългия Зъб. Той беше мъж!
— Лаперл също е избягал, ето вече десет години!
Снас поклати глава.
— Той е намерил остатъци от вашите лагери; то беше лятно време.
— Твърде е възможно — отговори Снас. — През лятото ний сме на стотици мили към север.
Но Дим пропадна в опита си да узнае историята на Снас, преди той да дойде да живее в северните области. Той беше учен човек; обаче откакто се беше самозаточил, не беше чел нито книги, нито вестници. Той не знаеше нищо от световните събития и не проявяваше никакво желание да ги узнае. Слушал беше обаче да се говори за мините на Юкон и за откритото злато в Клондайк. Но никога изследвачите не бяха нахлували в неговото владение и той беше много доволен от това. Всъщност, външният свят сякаш не съществуваше; и той не търпеше никакъв намек за него.
Лабискви не можа да каже нищо повече на Дим. Тя беше родена из ловджийските земи и беше изгубила майка на шест годишна възраст. Тя си спомняше за голямата й хубост — говореше за нея разпалено и на няколко пъти даде да се разбере, че има някакви понятия за света, от който баща й се беше отделил. Но тя скриваше това, което знаеше, понеже бе разбрала от рано, че всеки намек по тоя повод прави стареца да побеснее.
Антон беше поверил на една индийка, че майката на Лабискви е дъщеря на един висш чиновник от Компанията за Хъдсъновия Залив. Индийката разказа това по-късно на Лабискви. Но тя никога не узна името на дядо си.
А колкото се отнася до Дани Мак Кан не трябваше и да се мисли, че от него може нещо да се узнае. Той не обичаше приключенията. След като беше тръгнал от Сан Франциско с един китоловен кораб, той бе избягал в Поант Бароу с трима другари. Двамата от тях умряха, а третият го изостави из страшния път към юг.
Преди да намери сила да тръгне отново, той бе живял две години с ескимосите и когато най-после се реши, един отряд от младите войници на Снас го пипна. Физически той бе дребен, с тъп изглед и болни очи; едничкият му идеал и тема за разговор беше връщането му в Сан Франциско и предишния му занаят — зидарството.
Later on in the morning Smoke went for a stroll through the camp, busy with its primitive pursuits. A big body of hunters had just returned, and the men were scattering to their various fires. Women and children were departing with dogs harnessed to empty toboggan-sleds, and women and children and dogs were hauling sleds heavy with meat fresh from the killing and already frozen. An early spring cold-snap was on, and the wildness of the scene was painted in a temperature of thirty below zero. Woven cloth was not in evidence. Furs and soft-tanned leather clad all alike. Boys passed with bows in their hands, and quivers of bone-barbed arrows; and many a skinning-knife of bone or stone Smoke saw in belts or neck-hung sheaths. Women toiled over the fires, smoke-curing the meat, on their backs infants that stared round-eyed and sucked at lumps of tallow. Dogs, full-kin to wolves, bristled up to Smoke to endure the menace of the short club he carried and to whiff the odor of this newcomer whom they must accept by virtue of the club.
Segregated in the heart of the camp, Smoke came upon what was evidently Snass’s fire. Though temporary in every detail, it was solidly constructed and was on a large scale. A great heap of bales of skins and outfit was piled on a scaffold out of reach of the dogs. A large canvas fly, almost half-tent, sheltered the sleeping- and living-quarters. To one side was a silk tent—the sort favored by explorers and wealthy big-game hunters. Smoke had never seen such a tent, and stepped closer. As he stood looking, the flaps parted and a young woman came out. So quickly did she move, so abruptly did she appear, that the effect on Smoke was as that of an apparition. He seemed to have the same effect on her, and for a long moment they gazed at each other.
She was dressed entirely in skins, but such skins and such magnificently beautiful fur-work Smoke had never dreamed of. Her parka, the hood thrown back, was of some strange fur of palest silver. The mukluks, with walrus-hide soles, were composed of the silver-padded feet of many lynxes. The long-gauntleted mittens, the tassels at the knees, all the varied furs of the costume, were pale silver that shimmered in the frosty light; and out of this shimmering silver, poised on slender, delicate neck, lifted her head, the rosy face blonde as the eyes were blue, the ears like two pink shells, the light chestnut hair touched with frost-dust and coruscating frost-glints.
All this and more, as in a dream, Smoke saw; then, recollecting himself, his hand fumbled for his cap. At the same moment the wonder-stare in the girl’s eyes passed into a smile, and, with movements quick and vital, she slipped a mitten and extended her hand.
“How do you do,” she murmured gravely, with a queer, delightful accent, her voice, silvery as the furs she wore, coming with a shock to Smoke’s ears, attuned as they were to the harsh voices of the camp squaws.
Smoke could only mumble phrases that were awkwardly reminiscent of his best society manner.
“I am glad to see you,” she went on slowly and gropingly, her face a ripple of smiles. “My English you will please excuse. It is not good. I am English like you,” she gravely assured him. “My father he is Scotch. My mother she is dead. She is French, and English, and a little Indian, too. Her father was a great man in the Hudson Bay Company. Brrr! It is cold.” She slipped on her mitten and rubbed her ears, the pink of which had already turned to white. “Let us go to the fire and talk. My name is Labiskwee. What is your name?”
And so Smoke came to know Labiskwee, the daughter of Snass, whom Snass called Margaret.
“Snass is not my father’s name,” she informed Smoke. “Snass is only an Indian name.”
Much Smoke learned that day, and in the days that followed, as the hunting-camp moved on in the trail of the caribou. These were real wild Indians—the ones Anton had encountered and escaped from long years before. This was nearly the western limit of their territory, and in the summer they ranged north to the tundra shores of the Arctic, and eastward as far as the Luskwa. What river the Luskwa was Smoke could not make out, nor could Labiskwee tell him, nor could McCan. On occasion Snass, with parties of strong hunters, pushed east across the Rockies, on past the lakes and the Mackenzie and into the Barrens. It was on the last traverse in that direction that the silk tent occupied by Labiskwee had been found.
“It belonged to the Millicent-Adbury expedition,” Snass told Smoke.
“Oh! I remember. They went after musk-oxen. The rescue expedition never found a trace of them.”
“I found them,” Snass said. “But both were dead.”
“The world still doesn’t know. The word never got out.”
“The word never gets out,” Snass assured him pleasantly.
“You mean if they had been alive when you found them—?”
Snass nodded. “They would have lived on with me and my people.”
“Anton got out,” Smoke challenged.
“I do not remember the name. How long ago?”
“Fourteen or fifteen years,” Smoke answered.
“So he pulled through, after all. Do you know, I’ve wondered about him. We called him Long Tooth. He was a strong man, a strong man.”
“La Perle came through here ten years ago.”
Snass shook his head.
“He found traces of your camps. It was summer time.”
“That explains it,” Snass answered. “We are hundreds of miles to the north in the summer.”
But, strive as he would, Smoke could get no clew to Snass’s history in the days before he came to live in the northern wilds. Educated he was, yet in all the intervening years he had read no books, no newspapers. What had happened in the world he knew not, nor did he show desire to know. He had heard of the miners on the Yukon, and of the Klondike strike. Gold-miners had never invaded his territory, for which he was glad. But the outside world to him did not exist. He tolerated no mention of it.
Nor could Labiskwee help Smoke with earlier information. She had been born on the hunting-grounds. Her mother had lived for six years after. Her mother had been very beautiful—the only white woman Labiskwee had ever seen. She said this wistfully, and wistfully, in a thousand ways, she showed that she knew of the great outside world on which her father had closed the door. But this knowledge was secret. She had early learned that mention of it threw her father into a rage.
Anton had told a squaw of her mother, and that her mother had been a daughter of a high official in the Hudson Bay Company. Later, the squaw had told Labiskwee. But her mother’s name she had never learned.
As a source of information, Danny McCan was impossible. He did not like adventure. Wild life was a horror, and he had had nine years of it. Shanghaied in San Francisco, he had deserted the whaleship at Point Barrow with three companions. Two had died, and the third had abandoned him on the terrible traverse south. Two years he had lived with the Eskimos before raising the courage to attempt the south traverse, and then, within several days of a Hudson Bay Company post, he had been gathered in by a party of Snass’s young men. He was a small, stupid man, afflicted with sore eyes, and all he dreamed or could talk about was getting back to his beloved San Francisco and his blissful trade of bricklaying.