Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wonder of Woman, 1912 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Петко Стоянов, 1934 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1912 (Обществено достояние)
- Език
- английски
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране
- Karel (2021)
- Източник
- archive.org (Jack London. Smoke Bellew. New York, The Century Co., 1912.)
История
- — Добавяне
XIII.
Беше през една съвършено тиха утрин; небето беше ясно и синьо и снегът блестеше под слънчевите лъчи. Край един просторен наклон те се движеха като изморени призраци в някакъв мъртъв свят. Никакво подухване на ветрец не нарушаваше страшното и ледено спокойствие. Върхове далечни със стотици мили чертаеха гръбнака на скалисти планини и изглеждаха толкова ясни, сякаш се намираха на няколко километра оттам.
— Нещо ще ни се случи — пошепна Лабискви. Нямате ли някакво предчувствие? Тук, там, навсякъде. Всичко ми се струва странно.
— Аз треперя, но не от студ, нито от глад — отговори Дим.
— Нали в главата и сърцето? — извика тя възбудена. — И аз усещам същото.
— Не, не чувствата ми са засегнати — обясни Дим. — Като че ли ледени игли ме пронизват. Това е някакъв нервен студ.
След един миг те се спряха, за да си отдъхнат.
— Не мога да различавам върховете — каза Дим.
— Въздухът стана тежък и гъст — констатира Лабискви. — Едва дишам.
— Има три слънца — изръмжа с дрезгав глас Мак Кан, който залиташе, вкопчен за тоягата си.
Наистина, от всяка страна на слънцето се виждаше още по една звезда.
— Пет са — извика Лабискви.
Докато гледаха, струваше им се, че и други се образуват и изпущат лъчи.
— Велики Боже! Небето е пълно със слънца! — изрева Мак Кан, изплашен.
Изведнъж той зави от изненада и болка.
— Нещо ме бодна — изпъшка той.
После дойде ред на Лабискви да извика и Дим също усети по бузата си едно студено бодване, което после го парна като киселина. Той си спомни за морските бани, когато му се случваше да бъде наранен от отровните жилки на рибите, наречени „португалски броненосци“. Усещането беше същото и той неволно прекара ръка по лицето си, за да махне това, що го нараняваше.
В тоя миг се чу гърмеж, странно заглушен. На долната част на наклона младите индийци, прави на ските си, откриха огън.
— Разпръснете се — заповяда Дим — и катерете се бързо. Ний сме почти на върха. Те са на четвърт миля от горе на долу и ний можем да ги надминем с една или две мили преди те да почнат да слизат по другия склон.
Под невидимите игли, с които въздухът бодеше и гореше лицата им, тримата се пръснаха по снега и ускориха изкачването си.
— Щастливи сме — каза Дим запъхтян, — че четирима от тях имат стари пушки, а само петият има Винчестер. Освен това слънцата им пречат да се прицелват добре.
— Баща ми е ядосан — каза младата мома — дал им е заповед да убиват.
— Колко е чудноват гласа ви, сякаш иде много отдалече!
— Покрийте си устата — извика изведнъж Лабискви — и не говорете. Зная какво е това. Покрийте си устата с ръкава, ето тъй, и нито дума повече.
Пръв падна Ман Кан, стана с мъка. Падаха много пъти, преди да стигнат до хребета. Мускулите им отказваха да се подчиняват на волята, а телата им бяха обзети от вцепенение и умора, причината на която не можеха да разберат. От горе на долу те виждаха младите индийци също да се клатушкат и да падат по наклона.
— Те никога не ще стигнат дотука — каза Лабискви. — Това е „бялата смърт“. Чувала съм да говорят за нея нашите старци. Сега ще се спусне мъгла, различна от всички други мъгли, които сте видели. Мъгла или студен пушек. Редки са тия, които са оставали живи след такава мъгла.
Мак Кан едва пъхтеше и се задушваше.
— Покрийте си устата — му заповяда Дим.
Изведнъж отвсякъде ги заобиколиха светкавици и привлякоха погледа им към многото слънца. Те ги видяха как потъмняват и се забулват. Атмосферата се изпълни с дребен огнен прах, който покриваше съседните скали. Младите индийци, които се мъчеха да ги настигнат, изчезнаха в тая фантастична мъгла.
Мак Кан беше клекнал на ските и закрил с ръце очите и устата си.
— Хайде, тръгвай! — му каза Дим.
— Не мога да мръдна — отговори той и свитото му тяло се опита да се заклати.
Дим, който едва успяваше да се отърси от обхваналата го летаргия, се приближи с мъка до човека. Съзнанието му беше съвсем ясно; само тялото му беше засегнато.
— Оставете го! — пошепна тихо Лабискви.
Но Дим с едно усилие на волята си успя да вдигне ирландеца и да го постави с лице към дългия наклон, по който щяха да слизат. После той го бутна напред и Мак Кан, направлявайки и забавяйки плъзгането с тоягата си, проникна в облака от диамантен прах.
Дим погледна Лабискви, която се усмихна, при все че беше готова да се строполи. Той й направи знак да тръгне, но тя се приближи до него и един до друг те се спуснаха към бодлите на ледения огън.
При все че се стягаше колкото можеше, Дим, увлечен от тежестта си, се принуди да я остави назад. Той лете дълго време със страшна бързина и се спря на една хоризонтална плоскост с грапава повърхност. Той се задържа там, докато тя дойде при него и те продължиха да слизат заедно по един не много стръмен наклон, който скоро се свърши.
Вцепенението им се усили. С най-големи усилия на волята те вървяха като охлюви. Те отминаха отново Мак Кан, отново клекнал на ските си и Дим, без да се спира, го вдигна с помощта на тоягата си.
— Да спрем сега — каза с мъка Лабискви. — Да спрем или ще умрем. Трябва да се скрием, старците така казваха.
Без да губи време да откопчва каишите, тя ги отряза. Дим направи същото и след един последен поглед към феерията на „бялата смърт“ и смешните слънца, те се покриха с кожите, сгушени един до друг.
Те усетиха, че Мак Кан се спъва от тях и пада, после чуха слаби стенания и клетви, скоро задавени от силна кашлица; най-после той се притисна до тях и се покри с кожите си. Тогава те започнаха да се задушват, разтърсвани от пристъпите на суха кашлица — конвулсивна и невъзможна за задържане. Пулсът им стана по-бърз и ги втресе.
Силните и чести пристъпи се увеличаваха към средата на следобеда. После започнаха да се успокояват и те можаха малко да поспят.
Обаче кашлицата на Мак Кан продължаваше да се влошава и по пъшканията и виковете, разбраха, че той бълнува.
По едно време Дим поиска да махне покривките, за да види в какво състояние е Мак Кан, но Лабискви не му позволи.
— Не — каза тя с молба. — Да се откриеш, значи смърт. Облегнете лицето си на моята дреха, дишайте тихо и не говорете. Направете като мене.
Те прекараха нощта в дрямка, пресичана от пристъпи на кашлица, които се предаваха от един на друг. Малко след полунощ, според пресмятането на Дим, Мак Кан се закашля за последен път. След това той издаваше само глухи стенания.
Дим се събуди от една целувка на Лабискви. Той беше в прегръдките й, главата му почиваше на гърдите й. Младото момиче заговори; веселият й глас отново бе придобил обикновения си звук и не беше вече глух, като вечерта.
— Съмна се — каза тя, като повдигна леко покривките. — Вижте, о, моя любов! Светло е вече. Ний останахме живи и кашлицата престана. Ний можем да видим света, но аз ще бъда щастлива да остана завинаги така. Часът, който току-що прекарах ми е мил. Бях будна и мислех за вас, за да ви обичам.
— Не чувам вече Мак Кан — каза Дим. — Ами какво стана с младите войници, те не можаха да ни настигнат?
Той отхвърли завивките и видя на небето само едно слънце, нормално и единствено. Тих ветрец, в който още се чувствуваше студ, полъхваше и обещаваше по-милостиви дни. Светът бе взел отново обикновения си вид.
Мак Кан лежеше на гръб; лицето му, почерняло от пушека и немито от дълго време вече, беше замръзнало и твърдо като мрамор. Лабискви не се трогна от тая гледка.
— Вижте! — каза тя изведнъж. — Една птица на снеговете. Хубаво предсказание.
Индийците бяха изчезнали. Те или бяха загинали по другия склон, или се бяха отказали от преследването.
It was a morning, stark still, clear blue above, with white sun-dazzle on the snow. The way led up a long, wide slope of crust. They moved like weary ghosts in a dead world. No wind stirred in the stagnant, frigid calm. Far peaks, a hundred miles away, studding the backbone of the Rockies up and down, were as distinct as if no more than five miles away.
“Something is going to happen,” Labiskwee whispered. “Don’t you feel it?—here, there, everywhere? Everything is strange.”
“I feel a chill that is not of cold,” Smoke answered. “Nor is it of hunger.”
“It is in your head, your heart,” she agreed excitedly. “That is the way I feel it.”
“It is not of my senses,” Smoke diagnosed. “I sense something, from without, that is tingling me with ice; it is a chill of my nerves.”
A quarter of an hour later they paused for breath.
“I can no longer see the far peaks,” Smoke said.
“The air is getting thick and heavy,” said Labiskwee. “It is hard to breathe.”
“There be three suns,” McCan muttered hoarsely, reeling as he clung to his staff for support.
There was a mock sun on either side of the real sun.
“There are five,” said Labiskwee; and as they looked, new suns formed and flashed before their eyes.
“By Heaven, the sky is filled with suns beyant all countin’,” McCan cried in fear.
Which was true, for look where they would, half the circle of the sky dazzled and blazed with new suns forming.
McCan yelped sharply with surprise and pain. “I’m stung!” he cried out, then yelped again.
Then Labiskwee cried out, and Smoke felt a prickling stab on his cheek so cold that it burned like acid. It reminded him of swimming in the salt sea and being stung by the poisonous filaments of Portuguese men-of-war. The sensations were so similar that he automatically brushed his cheek to rid it of the stinging substance that was not there.
And then a shot rang out, strangely muffled. Down the slope were the young men, standing on their skees, and one after another opened fire.
“Spread out!” Smoke commanded. “And climb for it! We’re almost to the top. They’re a quarter of a mile below, and that means a couple of miles the start of them on the down-going of the other side.”
With faces prickling and stinging from invisible atmospheric stabs, the three scattered widely on the snow surface and toiled upward. The muffled reports of the rifles were weird to their ears.
“Thank the Lord,” Smoke panted to Labiskwee, “that four of them are muskets, and only one a Winchester. Besides, all these suns spoil their aim. They are fooled. They haven’t come within a hundred feet of us.”
“It shows my father’s temper,” she said. “They have orders to kill.”
“How strange you talk,” Smoke said. “Your voice sounds far away.”
“Cover your mouth,” Labiskwee cried suddenly. “And do not talk. I know what it is. Cover your mouth with your sleeve, thus, and do not talk.”
McCan fell first, and struggled wearily to his feet. And after that all fell repeatedly ere they reached the summit. Their wills exceeded their muscles, they knew not why, save that their bodies were oppressed by a numbness and heaviness of movement. From the crest, looking back, they saw the young men stumbling and falling on the upward climb.
“They will never get here,” Labiskwee said. “It is the white death. I know it, though I have never seen it. I have heard the old men talk. Soon will come a mist—unlike any mist or fog or frost-smoke you ever saw. Few have seen it and lived.”
McCan gasped and strangled.
“Keep your mouth covered,” Smoke commanded.
A pervasive flashing of light from all about them drew Smoke’s eyes upward to the many suns. They were shimmering and veiling. The air was filled with microscopic fire-glints. The near peaks were being blotted out by the weird mist; the young men, resolutely struggling nearer, were being engulfed in it. McCan had sunk down, squatting, on his skees, his mouth and eyes covered by his arms.
“Come on, make a start,” Smoke ordered.
“I can’t move,” McCan moaned.
His doubled body set up a swaying motion. Smoke went toward him slowly, scarcely able to will movement through the lethargy that weighed his flesh. He noted that his brain was clear. It was only the body that was afflicted.
“Let him be,” Labiskwee muttered harshly.
But Smoke persisted, dragging the Irishman to his feet and facing him down the long slope they must go. Then he started him with a shove, and McCan, braking and steering with his staff, shot into the sheen of diamond-dust and disappeared.
Smoke looked at Labiskwee, who smiled, though it was all she could do to keep from sinking down. He nodded for her to push off, but she came near to him, and side by side, a dozen feet apart, they flew down through the stinging thickness of cold fire.
Brake as he would, Smoke’s heavier body carried him past her, and he dashed on alone, a long way, at tremendous speed that did not slacken till he came out on a level, crusted plateau. Here he braked till Labiskwee overtook him, and they went on, again side by side, with diminishing speed which finally ceased. The lethargy had grown more pronounced. The wildest effort of will could move them no more than at a snail’s pace. They passed McCan, again crouched down on his skees, and Smoke roused him with his staff in passing.
“Now we must stop,” Labiskwee whispered painfully, “or we will die. We must cover up—so the old men said.”
She did not delay to untie knots, but began cutting her pack-lashings. Smoke cut his, and, with a last look at the fiery death-mist and the mockery of suns, they covered themselves over with the sleeping-furs and crouched in each other’s arms. They felt a body stumble over them and fall, then heard feeble whimpering and blaspheming drowned in a violent coughing fit, and knew it was McCan who huddled against them as he wrapped his robe about him.
Their own lung-strangling began, and they were racked and torn by a dry cough, spasmodic and uncontrollable. Smoke noted his temperature rising in a fever, and Labiskwee suffered similarly. Hour after hour the coughing spells increased in frequency and violence, and not till late afternoon was the worst reached. After that the mend came slowly, and between spells they dozed in exhaustion.
McCan, however, steadily coughed worse, and from his groans and howls they knew he was in delirium. Once, Smoke made as if to throw the robes back, but Labiskwee clung to him tightly.
“No,” she begged. “It is death to uncover now. Bury your face here, against my parka, and breathe gently and do no talking—see, the way I am doing.”
They dozed on through the darkness, though the decreasing fits of coughing of one invariably aroused the other. It was after midnight, Smoke judged, when McCan coughed his last. After that he emitted low and bestial moanings that never ceased.
Smoke awoke with lips touching his lips. He lay partly in Labiskwee’s arms, his head pillowed on her breast. Her voice was cheerful and usual. The muffled sound of it had vanished.
“It is day,” she said, lifting the edge of the robes a trifle. “See, O my lover. It is day; we have lived through; and we no longer cough. Let us look at the world, though I could stay here thus forever and always. This last hour has been sweet. I have been awake, and I have been loving you.”
“I do not hear McCan,” Smoke said. “And what has become of the young men that they have not found us?”
He threw back the robes and saw a normal and solitary sun in the sky. A gentle breeze was blowing, crisp with frost and hinting of warmer days to come. All the world was natural again. McCan lay on his back, his unwashed face, swarthy from camp-smoke, frozen hard as marble. The sight did not affect Labiskwee.
“Look!” she cried. “A snow bird! It is a good sign.”
There was no evidence of the young men. Either they had died on the other side of the divide or they had turned back.