Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wonder of Woman, 1912 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Петко Стоянов, 1934 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1912 (Обществено достояние)
- Език
- английски
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране
- Karel (2021)
- Източник
- archive.org (Jack London. Smoke Bellew. New York, The Century Co., 1912.)
История
- — Добавяне
XI.
Студът беше втвърдил снега след лекото размръзване от вечерта и те вървяха бързо със ските си.
— Там е, между дърветата! — каза Лабискви.
Изведнъж тя учудена стисна ръката на Дим. Под дърветата малък огън весело пращеше, а до него беше клекнал Мак Кан. Лабискви пошепна на индийски няколко думи, но така язвително, че Дим веднага си спомни за прякора „леопард“ даден й от Четири Очи.
— Съмнявах се, че ще бягаш без мене — обясни Мак Кан, когато стигнаха при него, и малките му проницателни очи лукаво блестяха. — Затова не изпусках от очи малката и като видях, че крие ски и провизии, разбрах. И аз си донесох ски, храна… А огнището? Няма нищо страшно. Целият лагер спи и хърка; студено е. Ще тръгнем ли сега?
Лабискви хвърли на Дим бърз, отчаян поглед, размисли бързо върху положението и почна да говори. При все че в любовните работи беше просто дете, тя показа в решителността си в другите обстоятелства на живота, че няма нищо общо с пълзящото растение, което търси подкрепа.
— Мак Кан, ти си куче — каза тя със съскащ глас и очи светнали от гняв. — Зная, че ако те изоставим, ще вдигнеш тревога в лагера. Добре. Принудени сме да те вземем с нас. Но ти познаваш баща ми. Аз приличам на него. Ще извършваш твоя дял от работата. Старай се да се подчиняваш. Ако ни изиграеш някоя лоша игра, ще се каеш, че си поискал да бягаш.
Мак Кан я гледаше отдолу нагоре с малките си, сякаш пробити със свредел очи, в които омразата се смесваше с низко покорство. Гневът, който оживяваше погледа на младото момиче, се превърна в неизказана кротост, когато тя се обърна към Дим.
— Нали, това, което ти казах, е вярно? — го попита тя.
Зората ги намери всред близките хълмове, чийто пояс се простираше между вълнообразната равнина и планините. Мак Кан подсказа, че е време за закуска, но другарите му намериха, че е по-добре да продължат и да се спрат само за вечеря, когато следобедната топлина размекне снега и вървенето стане мъчно.
Скоро хълмовете станаха по-високи и рекичката, по чието заледено корито те вървяха, навлезе във все по-дълбоки и по-дълбоки теснини.
Знаците — предвестници на пролетта ставаха по-редки; обаче на някои места водата беше освободена от леда и на два пъти те срещаха групи от върби — джуджета, по които вече се забелязваха пъпки.
Лабискви показа пред Дим знанията, които имаше за областта и плановете, които беше съставила, за да осуети преследването. Имаше само два изхода през планините: единият на запад, другият на юг. Снас незабавно щеше да ги запази със своите млади войници. Но съществуваше и друг път към юг. Всъщност, той спираше на средата, завиваше на запад, пресичаше три долини и пак продължаваше по старата посока.
Младите индийци, като нямаше да намерят следите на бегълците по обикновения път, щяха да предположат, че са тръгнали по другия, към юг, но нямаше да си представят, че са избрали най-дългия и най-труден път.
След като хвърли поглед на Мак Кан, който вървеше отзад, Лабискви каза полугласно на Дим:
— Той яде… лошо начало.
Дим погледна ирландеца и видя, че той дъвче скришом парчета сланина от елен, извадени от чантата, която носеше.
— Не трябва да се яде по всяко време, Мак Кан — каза той. — В местността, през която ще минем, няма дивеч и трябва още от сега да си разделим храната на дажби. Ако искаш да пътуваш с нас, дръж се като честен човек.
Към един часа ледената кора толкова омекна, че не можеше да крепи ските. Те спряха и ядоха за пръв път. Дим направи опис на храните.
Товарът на Мак Кан му причини разочарование. Той беше натъпкал чантата си с толкова кожи от сребърни лисици, че почти не оставаше място за храната.
— Не вярвах, че съм взел толкова много — обясни той. — Когато си нареждах чантата, беше тъмно. Но те струват скъпо. А с нашите муниции, ще имаме дивеч в изобилие.
— Да! Вълците ще те налапат в изобилие — му отговори Дим сухо, а очите на Лабискви светеха от ярост.
По тяхното пресмятане, щяха да имат храна за един месец, с условие нищо да не разпиляват и да не си дояждат. Дим раздели товара в чантите, като отстъпи на настояванията на Лабискви, която искаше да носи своя дял.
На другия ден трябваше да минат през едно широко дефиле, дето коритото на рекичката се разливаше; те едва вървяха по омекналия сняг и стигнаха на склона на планината, чиято снежна повърхност беше още издръжлива.
— Още десет минути и нямаше да можем да минем през равнината — каза Дим, когато се спряха да си отдъхнат на един гол хребет. — Тая точка я надвишава поне с хиляда стъпки.
Но Лабискви, без да отговори, му посочи празното пространство между дърветата. Всред това пространство пет ясни силуета вървяха с мъка на една линия.
— Младежите! — каза тя най-после.
— Те потъват чак до хълбоците — каза Дим. Няма да стигнат днес до твърда почва. Ний сме ги изпреварили с няколко часа. Хайде, Мак Кан! Ставай! Докато можем да вървим, няма да ядем!
Мак Кан измърмори нещо, но понеже нямаше вече сланина от елен в чантата си, тръгна след другарите си като пребито псе.
В по-високата долина, дето сега се намираха, ледената кора започна да омеква чак към три часа след обяд. Тогава те тръгнаха по сянката на планината, дето снегът отново се втвърдяваше. Спряха само веднъж, извадиха сланината, конфискувана от Мак Кан, и я изядоха вървешком. Тя беше замръзнала и би трябвало да я стоплят; но тя се ронеше в устата им и залъгваше свиванията на стомасите им.
След продължително свечеряване настъпи гъста тъмнина под облачно небе; към девет часа те се настаниха на лагер в една малка борова горичка. Мак Кан, капнал от умора, пъшкаше.
Денят беше изтощителен и въпреки придобитата опитност от девет годишен полярен живот, той започна да смуче сняг, а устата му, изсъхнала и гореща, му причиняваше нетърпими страдания. Той остана да пъшка свит до огъня, а другите се заловиха да приготвят огъня. Лабискви беше неуморима; нейната жизненост, физическата й и морална издръжливост караха Дим непрестанно да се учудва. Във веселостта й нямаше нищо принудено; тя все имаше по една усмивка за него и когато случайно ръцете им се докосваха, те продължаваха докосването в милувка.
Но когато очите й се спираха на Мак Кан, те заплашително блясваха и израза на лицето й ставаше твърд и враждебен.
През нощта излезе вятър и започна да вали сняг. На другия ден те вървяха и се бореха пипнешком със снежните виелици. Минаха, без да го видят, завоя на пътя, който се изкачваше по коритото на едно поточе и пресичаше един хребет на запад. Два дена още те скитаха, обикаляйки напразно обширни пространства; пролетта бе останала на по-ниските височинки, а те се бяха върнали в царството на студа.
— Младежите загубиха следите ни. Какво ни пречи да си починем един ден? — се молеше Мак Кан.
Но напразно. Дим и Лабискви съзнаваха добре опасността на положението.
Те бяха изгубени в безкрая на планините и откак бяха тръгнали, не забелязаха нито дивеч, нито пък някаква най-малка следа.
Дните минаваха един след друг в скитане из една негостоприемна област, дето бяха принудени да обикалят лабиринт от долини и проходи, които рядко водеха към запад. Щом влезеха в някой от тия проходи, трябваше да го изминат до край, защото заледените върхове и стръмните брегове, които го заграждаха, бяха невъзможни за изкачване. Умората и студът убиваха енергията им; все пак те бяха още доста енергични и намалиха дажбите, които си бяха определили дотогава.
Една нощ Дим се събуди от шума на някаква борба. Той чу ясно откъм страната, дето спеше Мак Кан прекъснато дишане и някакви странни звуци. С един ритник той разрови огъня и видя Лабискви, която с ръце вкопчени в гърлото на ирландеца го караше да изплюе едно парче месо наполовина сдъвкано. В тоя миг тя взе нещо от хълбока си и Дим видя как блесна ножа, който тя извади от ножницата.
— Лабискви! — извика той властно.
Тя се поколеба.
— Не правете това! — продължи той, като се спусна към нея.
Тя трепереше от гняв, но ръката й се спусна със съжаление в ножницата. Сякаш се страхуваше, че няма да може по-дълго време да се сдържи, тя отиде към огъня и се залови да го разпалва.
Мак Кан седна, като пъшкаше и заплашваше едно след друго, обзет от страх и ярост и бърбореше някакви несвързани обяснения.
— Отде взе това месо? — попита Дим.
— Претърсете го! — каза Лабискви.
Това бяха първите думи, които тя произнесе с треперещ глас.
Мак Кан поиска да се защити, но Дим го сграби безпощадно и намери под мишницата му едно парче еленово месо, което той беше сложил там, за да се размръзне от топлината на тялото му. В тоя миг един вик на Лабискви отвлече вниманието на Дим; тя се бе спуснала към чантата на Мак Кан и я бе отворила.
Вместо месото, което трябваше да бъде в нея, оттам изпаднаха мъх, борови игли, стърготини, разни дребни остатъци, с които клетникът беше заместил месото.
Тя пак се хвърли с ножа в ръка към виновния, но Дим я хвана с две ръце и тя се подчини, стенейки от безсилна ярост.
— О! Моя любов, не ми е за храната — се задъхваше тя — но за вас, за вашия живот. Безчестникът! Той ядеше вашата плът, самия вас!
— Няма да умрем от това — й каза Дим, за да я утеши. — Занапред той ще носи брашното. Не може да го яде тъй както си е, а ако го стори, ще го смажа със собствената си ръка, защото в такъв случай би унищожил вашия живот заедно с моя.
Той я прегърна по-силно.
— Мила моя, на мъжете е работа да убиват; жените не трябва да убиват.
— Значи, вие няма да ме обичате вече, ако убия това куче? — попита тя учудено.
— Да, но не толкова много — отговори Дим дипломатически.
Тя въздъхна примирена.
— Добре — каза тя — няма да го убия.
So firm was the crust, frozen during the night after the previous day’s surface-thaw, that they slid along rapidly on their skees.
“Just here, in the trees, is the cache,” Labiskwee told Smoke.
The next moment she caught his arm with a startle of surprise. The flames of a small fire were dancing merrily, and crouched by the fire was McCan. Labiskwee muttered something in Indian, and so lashlike was the sound that Smoke remembered she had been called “cheetah” by Four Eyes.
“I was minded you’d run without me,” McCan explained when they came up, his small peering eyes glimmering with cunning. “So I kept an eye on the girl, an’ when I seen her caching skees an’ grub, I was on. I’ve brought my own skees an’ webs an’ grub. The fire? Sure, an’ it was no danger. The camp’s asleep an’ snorin’, an’ the waitin’ was cold. Will we be startin’ now?”
Labiskwee looked swift consternation at Smoke, as swiftly achieved a judgement on the matter, and spoke. And in the speaking she showed, child-woman though she was in love, the quick decisiveness of one who in other affairs of life would be no clinging vine.
“McCan, you are a dog,” she hissed, and her eyes were savage with anger. “I know it is in your heart to raise the camp if we do not take you. Very well. We must take you. But you know my father. I am like my father. You will do your share of the work. You will obey. And if you play one dirty trick, it would be better for you if you had never run.”
McCan looked up at her, his small pig-eyes hating and cringing, while in her eyes, turned to Smoke, the anger melted into luminous softness.
“Is it right, what I have said?” she queried.
Daylight found them in the belt of foothills that lay between the rolling country and the mountains. McCan suggested breakfast, but they held on. Not until the afternoon thaw softened the crust and prevented travel would they eat.
The foothills quickly grew rugged, and the stream, up whose frozen bed they journeyed, began to thread deeper and deeper canyons. The signs of spring were less frequent, though in one canyon they found foaming bits of open water, and twice they came upon clumps of dwarf willow upon which were the first hints of swelling buds.
Labiskwee explained to Smoke her knowledge of the country and the way she planned to baffle pursuit. There were but two ways out, one west, the other south. Snass would immediately dispatch parties of young men to guard the two trails. But there was another way south. True, it did no more than penetrate half-way into the high mountains, then, twisting to the west and crossing three divides, it joined the regular trail. When the young men found no traces on the regular trail they would turn back in the belief that the escape had been made by the west traverse, never dreaming that the runaways had ventured the harder and longer way around.
Glancing back at McCan, in the rear, Labiskwee spoke in an undertone to Smoke. “He is eating,” she said. “It is not good.”
Smoke looked. The Irishman was secretly munching caribou suet from the pocketful he carried.
“No eating between meals, McCan,” he commanded. “There’s no game in the country ahead, and the grub will have to be whacked in equal rations from the start. The only way you can travel with us is by playing fair.”
By one o’clock the crust had thawed so that the skees broke through, and before two o’clock the web-shoes were breaking through. Camp was made and the first meal eaten. Smoke took stock of the food. McCan’s supply was a disappointment. So many silver fox-skins had he stuffed in the bottom of the meat bag that there was little space left for meat.
“Sure an’ I didn’t know there was so many,” he explained. “I done it in the dark. But they’re worth good money. An’ with all this ammunition we’ll be gettin’ game a-plenty.”
“The wolves will eat you a-plenty,” was Smoke’s hopeless comment, while Labiskwee’s eyes flashed their anger.
Enough food for a month, with careful husbanding and appetites that never blunted their edge, was Smoke’s and Labiskwee’s judgment. Smoke apportioned the weight and bulk of the packs, yielding in the end to Labiskwee’s insistence that she, too, should carry a pack.
Next day the stream shallowed out in a wide mountain valley, and they were already breaking through the crust on the flats when they gained the harder surface of the slope of the divide.
“Ten minutes later and we wouldn’t have got across the flats,” Smoke said, when they paused for breath on the bald crest of the summit. “We must be a thousand feet higher here.”
But Labiskwee, without speaking, pointed down to an open flat among the trees. In the midst of it, scattered abreast, were five dark specks that scarcely moved.
“The young men,” said Labiskwee.
“They are wallowing to their hips,” Smoke said. “They will never gain the hard footing this day. We have hours the start of them. Come on, McCan. Buck up. We don’t eat till we can’t travel.”
McCan groaned, but there was no caribou suet in his pocket, and he doggedly brought up the rear.
In the higher valley in which they now found themselves, the crust did not break till three in the afternoon, at which time they managed to gain the shadow of a mountain where the crust was already freezing again. Once only they paused to get out McCan’s confiscated suet, which they ate as they walked. The meat was frozen solid, and could be eaten only after thawing over a fire. But the suet crumbled in their mouths and eased the palpitating faintness in their stomachs.
Black darkness, with an overcast sky, came on after a long twilight at nine o’clock, when they made camp in a clump of dwarf spruce. McCan was whining and helpless. The day’s march had been exhausting, but in addition, despite his nine years’ experience in the arctic, he had been eating snow and was in agony with his parched and burning mouth. He crouched by the fire and groaned, while they made the camp.
Labiskwee was tireless, and Smoke could not but marvel at the life in her body, at the endurance of mind and muscle. Nor was her cheerfulness forced. She had ever a laugh or a smile for him, and her hand lingered in caress whenever it chanced to touch his. Yet, always, when she looked at McCan, her face went hard and pitiless and her eyes flashed frostily.
In the night came wind and snow, and through a day of blizzard they fought their way blindly, missing the turn of the way that led up a small stream and crossed a divide to the west. For two more days they wandered, crossing other and wrong divides, and in those two days they dropped spring behind and climbed up into the abode of winter.
“The young men have lost our trail, an’ what’s to stop us restin’ a day?” McCan begged.
But no rest was accorded. Smoke and Labiskwee knew their danger. They were lost in the high mountains, and they had seen no game nor signs of game. Day after day they struggled on through an iron configuration of landscape that compelled them to labyrinthine canyons and valleys that led rarely to the west. Once in such a canyon, they could only follow it, no matter where it led, for the cold peaks and higher ranges on either side were unscalable and unendurable. The terrible toil and the cold ate up energy, yet they cut down the size of the ration they permitted themselves.
One night Smoke was awakened by a sound of struggling. Distinctly he heard a gasping and strangling from where McCan slept. Kicking the fire into flame, by its light he saw Labiskwee, her hands at the Irishman’s throat and forcing from his mouth a chunk of partly chewed meat. Even as Smoke saw this, her hand went to her hip and flashed with the sheath-knife in it.
“Labiskwee!” Smoke cried, and his voice was peremptory.
The hand hesitated.
“Don’t,” he said, coming to her side.
She was shaking with anger, but the hand, after hesitating a moment longer, descended reluctantly to the sheath. As if fearing she could not restrain herself, she crossed to the fire and threw on more wood. McCan sat up, whimpering and snarling, between fright and rage spluttering an inarticulate explanation.
“Where did you get it?” Smoke demanded.
“Feel around his body,” Labiskwee said.
It was the first word she had spoken, and her voice quivered with the anger she could not suppress.
McCan strove to struggle, but Smoke gripped him cruelly and searched him, drawing forth from under his armpit, where it had been thawed by the heat of his body, a strip of caribou meat. A quick exclamation from Labiskwee drew Smoke’s attention. She had sprung to McCan’s pack and was opening it. Instead of meat, out poured moss, spruce-needles, chips—all the light refuse that had taken the place of the meat and given the pack its due proportion minus its weight.
Again Labiskwee’s hand went to her hip, and she flew at the culprit only to be caught in Smoke’s arms, where she surrendered herself, sobbing with the futility of her rage.
“Oh, lover, it is not the food,” she panted. “It is you, your life. The dog! He is eating you, he is eating you!”
“We will yet live,” Smoke comforted her. “Hereafter he shall carry the flour. He can’t eat that raw, and if he does I’ll kill him myself, for he will be eating your life as well as mine.” He held her closer. “Sweetheart, killing is men’s work. Women do not kill.”
“You would not love me if I killed the dog?” she questioned in surprise.
“Not so much,” Smoke temporized.
She sighed with resignation. “Very well,” she said. “I shall not kill him.”