Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wonder of Woman, 1912 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Петко Стоянов, 1934 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1912 (Обществено достояние)
- Език
- английски
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране
- Karel (2021)
- Източник
- archive.org (Jack London. Smoke Bellew. New York, The Century Co., 1912.)
История
- — Добавяне
XII.
През това време младите индийци продължаваха неумолимото си преследване. Водени от чудни случайности и от предположенията, които сами правеха за пътя, хванат от бегълците, те винаги намираха заличената от ураганите следа и тръгваха по нея. Ако валеше сняг, Дим и Лабискви правеха най-невероятни завои, тръгваха на изток, когато пътят им беше на запад или юг избягваха някоя равнина и се изкачваха по някой наклон. Понеже се бяха заблудили, това нямаше значение! Но невъзможно им беше да се отърват от индийците, освен за няколко дена. Когато след някоя буря загубваха следите, те се пръсваха в хайка и първият, който намереше някой нов знак, запалваше голям огън, за да събере другарите си.
Дим изгуби понятието си за време — за изминатите дни и нощи, за ураганите и почивките. В ад от страдания Лабискви и той изтощени продължаваха борбата, а Мак Кан се влачеше криво-ляво след тях, мърморейки спомени и мечти за Сан Франциско. Огромни върхове, спокойни и строги в синьото ледено небе, се изправяха над главите им. Те бягаха през долини със стени стръмни като скали, по които не можеше да се закрепи сняг, после се впущаха в тесни проходи, дето се срещаха страшно дълбоки езера.
Една нощ, между два урагана, пламъкът на далечен вулкан осветли небето. Те не го видяха вече и най-после се запитаха дали не са имали халюцинация.
Те пресичаха падини, дето снегът, замръзнал на слоеве, се беше натрупал на стотици стъпки дебелина, после тесни проходи, дето блещеха ледници, от които снегът бе пометен от страшни ветрове. Те се влачеха, мълчаливи като сенки, по страната на преспи готови да рухнат; и понякога гърмът на падането ги изтръгваше от изтощителното вцепенение.
Често те се спираха без огън и бяха принудени с топлината на телата си да размръзват дажбата си месо.
Всред тия смъртни изпитания Лабискви си оставаше все същата. Веселото й настроение не я напускаше никога, освен когато погледът й падаше на Мак Кан. И най-тежките упадъци от умора и студ не успяваха да обуздаят проявите на любовта й. Внимателна като млада котка, тя надзираваше подялбата на скромните дажби и Дим чувствуваше, че тя в дъното на сърцето си упреква Мак Кан за всяко движение на челюстите му.
Един ден тя раздаде храната и ирландецът енергично запротестира. Оказа се, че не само на него, но и на самата нея тя беше отделила по-малко храна, отколкото на Дим. Оттогава той сам вършеше тая работа.
Една сутрин, след като валя сняг цяла нощ, те бяха грабнати от една малка преспа и завлечени на около тридесет стъпки. Те се измъкнаха полузадушени, но без рани; Мак Кан обаче изгуби чантата си, в която беше всичкото брашно и която ново срутване завлече безвъзвратно. Оттогава Лабискви съвсем престана да поглежда Мак Кан, при все че той нямаше никаква вина за нещастието и Дим разбра, че тя не смееше вече да го гледа, от страх, че няма да може вече да се сдържа.
The pursuit by the young men was relentless. By miracles of luck, as well as by deduction from the topography of the way the runaways must take, the young men picked up the blizzard-blinded trail and clung to it. When the snow flew, Smoke and Labiskwee took the most improbable courses, turning east when the better way opened south or west, rejecting a low divide to climb a higher. Being lost, it did not matter. Yet they could not throw the young men off. Sometimes they gained days, but always the young men appeared again. After a storm, when all trace was lost, they would cast out like a pack of hounds, and he who caught the later trace made smoke signals to call his comrades on.
Smoke lost count of time, of days and nights and storms and camps. Through a vast mad phantasmagoria of suffering and toil he and Labiskwee struggled on, with McCan somehow stumbling along in the rear, babbling of San Francisco, his everlasting dream. Great peaks, pitiless and serene in the chill blue, towered about them. They fled down black canyons with walls so precipitous that the rock frowned naked, or wallowed across glacial valleys where frozen lakes lay far beneath their feet. And one night, between two storms, a distant volcano glared the sky. They never saw it again, and wondered whether it had been a dream.
Crusts were covered with yards of new snow, that crusted and were snow-covered again. There were places, in canyon- and pocket-drifts, where they crossed snow hundreds of feet deep, and they crossed tiny glaciers, in drafty rifts, wind-scurried and bare of any snow. They crept like silent wraiths across the faces of impending avalanches, or roused from exhausted sleep to the thunder of them. They made fireless camps above timber-line, thawing their meat-rations with the heat of their bodies ere they could eat. And through it all Labiskwee remained Labiskwee. Her cheer never vanished, save when she looked at McCan, and the greatest stupor of fatigue and cold never stilled the eloquence of her love for Smoke.
Like a cat she watched the apportionment of the meager ration, and Smoke could see that she grudged McCan every munch of his jaws. Once, she distributed the ration. The first Smoke knew was a wild harangue of protest from McCan. Not to him alone, but to herself, had she given a smaller portion than to Smoke. After that, Smoke divided the meat himself. Caught in a small avalanche one morning after a night of snow, and swept a hundred yards down the mountain, they emerged half-stifled and unhurt, but McCan emerged without his pack in which was all the flour. A second and larger snow-slide buried it beyond hope of recovery. After that, though the disaster had been through no fault of his, Labiskwee never looked at McCan, and Smoke knew it was because she dared not.