Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wonder of Woman, 1912 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Петко Стоянов, 1934 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1912 (Обществено достояние)
- Език
- английски
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране
- Karel (2021)
- Източник
- archive.org (Jack London. Smoke Bellew. New York, The Century Co., 1912.)
История
- — Добавяне
X.
Дим тихо се събуди, без да се помръдне. Малки топли пръсти докоснаха бузата му, плъзнаха се до устните му и нежно ги притиснаха. После една кожа, пропита с външния студ го помилва и ухото му долови шепота на една само дума: „Елате!“
Той седна предпазливо и се вслуша. Нощният концерт на кучетата — вълци в лагера беше започнал, но въпреки шума, той чу близо до себе си лекото равномерно дишане на Снас.
Лабискви го дръпна изведнъж за ръката и той разбра, че тя го канеше да я последва. Той взе обувките и чорапите си и излезе на снега по мокасини. Като излязоха вън от светлината на гаснещия огън, тя му направи знак да се облече и докато той вършеше това, тя се върна в палатката, дето спеше Снас.
Напипвайки с пръсти стрелките на часовника, Дим разбра, че беше един часа сутринта. Температурата беше сравнително мека — около десет градуса под нулата. Лабискви скоро се върна и го поведе през тъмните пътеки на заспалия лагер. При все че се мъчеха да заглушат стъпките си, замръзналият сняг скърцаше под краката им, но шумът се губеше в кучешките виения.
— Сега можем да приказваме — каза тя, когато и последното огнище остана на половин миля зад тях.
Тя стоеше срещу него, осветлена от звездите. Едва тогава той забеляза, че тя държи в ръцете си товар и с пипане позна ските, една пушка, две кутии с патрони и покривките за спане.
— Всичко приготвих — каза тя, като се засмя доволна. — Трябваха ми два дена да напълня скривалището. Има месо, брашно и кибрит. Взех и ски. Те са практични за замръзналия сняг. О! Аз знам да вървя по снеговете и бързо ще напредваме, любов моя!
Дим мълчеше. Изненадан беше от това, че тя бе подготвила бягството му, но решението й да върви с него надминаваше всичките му очаквания. В тоя момент беше неспособен да изработи план за действие и се ограничи да я освободи полекичка от товара. После я прегърна и я притисна силно до гърдите си; но още не знаеше на какво да се реши.
— Бог е добър — пошепна младото момиче, — той ми изпрати любим.
Обаче Дим нямаше смелост да й каже, че иска да тръгне сам. Преди да й отговори, той видя мислено да се клатушкат и рухват всичките му спомени за блестящия свят и слънчевите местности.
— Да се върнем назад, Лабискви — каза той. — Вий ще ми станете жена и ще живеем завинаги с племето на Елените.
— Не! Не!
Тя поклати глава и цялото й тяло в прегръдките на младия човек сякаш протестираше против това предложение.
— Аз зная какво правя. Много мислих. Съжалението за света ще ви обземе и ще разкъсва сърцето ви през дългите нощи. Четири Очи от това умря. И вий ще умрете. Хората, които са познали света, искат пак да го видят. А аз не искам да умрете. Ний ще преминем снежните планини през южния проход.
— Слушайте ме, мила — настоя той — трябва да се върнем в лагера.
Тя закри устните му с ръка, за да му попречи да каже нещо повече.
— Обичате ли ме? Кажете, че ме обичате!
— Да, обичам ви, Лабискви, моя чудна приятелко.
Ръкавицата на младото момиче отново се сложи полека на устните му, като преграда на всяка друга дума.
— Ще отидем в скривалището — каза тя решително. — То е на три мили оттука. Вървете след мене!
Но той не мърдаше и тя напразно го дърпаше за ръката — не можеше да го поклати. Обзе го желание да й разкрие всичко за жената, която обичаше от другата страна на южния проход.
— Ще сгрешите много, ако се върнете назад! — каза тя най-после. — Аз… аз съм само една дивачка и светът ме плаши; но още повече ме е страх за вас, отколкото за мене. Нали виждате, това, което ми казахте се сбъдна. Аз ви обичам повече от всичко на света, повече от самата мене. Сърцето ми е пълно с мисли за вас, блестящи и безбройни като звездите, не съществуват думи, с които да ги изразя. Какво да ви кажа? Те са тука… вижте!
Както говореше, тя извади едната си ръкавица, хвана ръката му, пъхна я под топлата си горна дреха, сложи я на сърцето си и силно я притисна. В заобикалящото ги мълчание той чу бързите удари на сърцето й и знаеше, че любовта оживява всяко от тия туптения. Тогава нежно, с едва забележимо движение, все още стискайки ръката на Дим върху сърцето си, тя почна да пристъпва по посока на скривалището. Той не можа да противостои повече. Почувствува се увлечен от сърцето, което биеше в шепата му.
Smoke awakened softly and without movement. Warm small fingers touched his cheek and slid gently to a pressure on his lips. Fur, with the chill of frost clinging in it, next tingled his skin, and the one word, “Come,” was breathed in his ear. He sat up carefully and listened. The hundreds of wolf-dogs in the camp had lifted their nocturnal song, but under the volume of it, close at hand, he could distinguish the light, regular breathing of Snass.
Labiskwee tugged gently at Smoke’s sleeve, and he knew she wished him to follow. He took his moccasins and German socks in his hand and crept out into the snow in his sleeping moccasins. Beyond the glow from the dying embers of the fire, she indicated to him to put on his outer foot-gear, and while he obeyed, she went back under the fly where Snass slept.
Feeling the hands of his watch Smoke found it was one in the morning. Quite warm it was, he decided, not more than ten below zero. Labiskwee rejoined him and led him on through the dark runways of the sleeping camp. Walk lightly as they could, the frost crunched crisply under their moccasins, but the sound was drowned by the clamor of the dogs, too deep in their howling to snarl at the man and woman who passed.
“Now we can talk,” she said, when the last fire had been left half a mile behind.
And now, in the starlight, facing him, Smoke noted for the first time that her arms were burdened, and, on feeling, discovered she carried his snowshoes, a rifle, two belts of ammunition, and his sleeping-robes.
“I have everything fixed,” she said, with a happy little laugh. “I have been two days making the cache. There is meat, even flour, matches, and skees, which go best on the hard crust and, when they break through, the webs will hold up longer. Oh, I do know snow-travel, and we shall go fast, my lover.”
Smoke checked his speech. That she had been arranging his escape was surprise enough, but that she had planned to go with him was more than he was prepared for. Unable to think immediate action, he gently, one by one, took her burdens from her. He put his arm around her and pressed her close, and still he could not think what to do.
“God is good,” she whispered. “He sent me a lover.”
Yet Smoke was brave enough not to suggest his going alone. And before he spoke again he saw all his memory of the bright world and the sun-lands reel and fade.
“We will go back, Labiskwee,” he said. “You will be my wife, and we shall live always with the Caribou People.”
“No! no!” She shook her head; and her body, in the circle of his arm, resented his proposal. “I know. I have thought much. The hunger for the world would come upon you, and in the long nights it would devour your heart. Four Eyes died of hunger for the world. So would you die. All men from the world hunger for it. And I will not have you die. We will go on across the snow mountains on the south traverse.”
“Dear, listen,” he urged. “We must go back.”
She pressed her mitten against his lips to prevent further speech. “You love me. Say that you love me.”
“I do love you, Labiskwee. You are my wonderful sweetheart.”
Again the mitten was a caressing obstacle to utterance.
“We shall go on to the cache,” she said with decision. “It is three miles from here. Come.”
He held back, and her pull on his arm could not move him. Almost was he tempted to tell her of the other woman beyond the south traverse.
“It would be a great wrong to you to go back,” she said. “I—I am only a wild girl, and I am afraid of the world; but I am more afraid for you. You see, it is as you told me. I love you more than anybody else in the world. I love you more than myself. The Indian language is not a good language. The English language is not a good language. The thoughts in my heart for you, as bright and as many as the stars—there is no language for them. How can I tell you them? They are there—see?”
As she spoke she slipped the mitten from his hand and thrust the hand inside the warmth of her parka until it rested against her heart. Tightly and steadily she pressed his hand in its position. And in the long silence he felt the beat, beat of her heart, and knew that every beat of it was love. And then, slowly, almost imperceptibly, still holding his hand, her body began to incline away from his and toward the direction of the cache. Nor could he resist. It was as if he were drawn by her heart itself that so nearly lay in the hollow of his hand.