Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wonder of Woman, 1912 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Петко Стоянов, 1934 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1912 (Обществено достояние)
- Език
- английски
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране
- Karel (2021)
- Източник
- archive.org (Jack London. Smoke Bellew. New York, The Century Co., 1912.)
История
- — Добавяне
XV.
Дим сполучи да убие една птица и си я разделиха. Веднъж, на дъното на една долина, дето върбите бяха напъпили в снега, той уби един заек със ските; друг път една слаба, бяла невестулка. Това беше всичкия дивеч, който видяха, с изключение на едно ято диви патици, което мина на половин миля над главите им, летейки на запад, към Юкон.
— В ниските долини е вече пролет — каза Лабискви. — Скоро и тука ще настъпи пролетта.
Лицето й беше отслабнало, но очите й изглеждаха още по-големи и по-блестящи и когато гледаше Дим, тя се преобразяваше от дива и свръхчовешка красота.
Дните ставаха по-дълги, снегът започваше да чезне.
През деня ледената кора се топеше, а през нощта пак замръзваше; затова бяха принудени да вървят рано сутрин и късно вечер, защото през слънчевите часове снегът не удържаше тежестта им.
Очите на Дим се възпалиха от белината на снега и Лабискви трябваше да го води с един ремък, вързан за пояса й; когато и нейните очи се възпалиха, той й направи същата услуга.
Побъркани от глад, те се скитаха по земя, която се пробуждаше от зимния си сън, но по която те бяха едничките живи същества. Въпреки изтощението си, Дим почти се боеше от съня, защото в безумната власт на полумрака му се явяваха страшни и мъчителни видения. Той все бълнуваше за храна и когато устните му се докосваха до нея, злият Бог на сънищата му я грабваше.
Той даваше обяд на другарите си от щастливото време в Сан Франциско и с жадни очи лично даваше нареждания и украсяваше масата с пурпурни листа от есенна лоза. Гостите закъсняваха и когато той ги посрещаше с град от остроумия, внезапно го обземаше силен глад. Той се промъкваше скришом до масата, грабваше набързо шепа зрели маслини и пак отиваше да посреща нов гост. Всички се трупаха около него, шегите и смеховете се усилваха, а той криеше в свития си юмрук зрелите маслини.
Много такива обеди даде той, присъствува на угощения на великани, където тълпи разкъсваха волове, цели опечени.
Той стоеше зяпнал пред дълги редици пуяци, продавани от готвачи с бели престилки и всички си купуваха от тях, с изключение на Дим, който стоеше закован на паважа, като оловна статуя.
Той се виждаше като дете, с лъжица, протегната към големи чаши с мляко. Той гонеше изплашени крави из стръмни пасбища, за да им открадне мляко, или се биеше с плъхове в нечисти дупки, оспорвайки им разни нечистотии и остатъци от храна. Всичко що можеше да се яде не избягваше от безумното му желание; той скиташе в просторни конюшни, дето коне, лъскави от тлъстина, се редяха под ясли дълги цели километри и търсеха, без да ги намират, торбите с трици.
Един път обаче сънят му се осъществи наполовина. Гладен, претърпял корабокрушение и изоставен на един пуст остров, той се бореше с вълните на Тихия Океан, за да изтръгне от канарите миди и ги отнасяше на пясъка. Запалваше огън и печеше скъпоценната си плячка на горещата жарава. Той виждаше как най-напред излизаше струя водна пара от черупките, как после те се разтваряха и показваха розовото меко тяло. Те бяха добре опечени и тоя път нямаше никакъв натрапник, за да го лиши от яденето.
— Най-после! — си казваше той — тоя сън ще стане действителност.
Той щеше да яде. Обаче сигурността му не беше голяма и той очакваше неизбежното разочарование, когато усети между устните си някакво вкусно месо, като това на лакердата.
Зъбите му се затвориха. Той почна да дъвче. Чудото се беше извършило. Учудването го събуди. Той лежеше на гръб в тъмнината и скимтеше от някакво животинско удоволствие. Челюстите му стриваха месо. Той не промени положението си и скоро усети едни малки пръсти да промъкват тънък резен месо между устните му. Той го отблъсна, но нямаше смелост да се разсърди.
Лабискви много плака и заспа разхълцана в прегръдките му. Но той стоя дълго време буден, очарован от любовта и самоотричането на тая жена.
Настъпи момента, в който бе погълната последната частица храна. Високите върхове бяха вече далече, равнините бяха по-низки и пътят към запад се откриваше пред тях. Но запасът им от енергия беше изчерпан и не закъсня денят, когато легнаха вечерта и не можеха да потеглят сутринта.
Дим с мъка стана, пак падна и влачейки се по колена, се опита да запали огън. Но въпреки всичките си усилия, Лабискви, крайно изтощена, не можа да стане. Той се отпусна до нея с горчив смях, мислейки за безполезно запаления огън, понеже нямаха вече какво да пекат и времето беше топло. Тих ветрец въздишаше между боровете и навсякъде под изтънелия сняг се чуваше шуртенето на невидими поточета.
Лабискви лежеше като мъртва; дишането й беше толкова слабо, че на няколко пъти Дим не можа да го долови.
След обяд крясъка на една катеричка го накара да трепне. Като дърпаше след себе си тежката пушка, той се повлече по снега, в който затъваше. Той ту пълзеше, ту вървеше свит на две и залитащ и проследи животното, което сърдито крещеше и бавно бягаше, като подновяваше с това танталовите му мъки. Нямаше сила да застреля тичащата катеричка, а тя не се спираше никак. От време на време Дим се простираше на снега и плачеше от безсилие. Понякога му се струваше, че животът го напуска и го заобикаля гробна тъмнина.
Колко време трая последното му припадане? Той не можа да си даде сметка; но когато дойде на себе си, трепереше от вечерния студ и мокрите му дрехи бяха почнали да замръзват заедно с ледената кора. Катеричката беше изчезнала.
С мъчителни усиля, той успя да се върне при Лабискви. Изтощението му беше толкова голямо, че лежа цяла нощ проснат като труп и никакви сънища не смутиха съня му.
Слънцето беше вече високо на хоризонта и се чуваха крясъците на същата катеричка, когато Лабискви го помилва с ръка по бузата и го събуди.
— Сложи ръка на сърцето ми, моя любов — каза тя с ясен глас, но който изглеждаше да иде отдалече. — Любовта ми е в сърцето, а ти го държиш в ръката си.
Изминаха няколко минути докато тя заговори отново.
— Не забравяй никога, че няма път към юг. Нашето племе знае добре. Все на запад. Там е спасението. Ти почти си изминал пътя, ще изкараш до край.
После Дим падна във вцепенение, което беше почти смърт, но тя го събуди още веднъж.
— Сложи устните си върху моите — каза тя. — Така искам да напусна живота.
— Ще го напуснем заедно, мила моя — отговори той.
— Не!
Тя го спря със слабо стискане на ръка, бръкна с усилие в качулката на дрехата си, извади една торбичка и му я подаде; после с угаснал, но все пак ясен глас, пошепна:
— Сега, дай ми устните си, моя любов. Сложи ги върху моите, а ръката си на сърцето ми!
Той я целуна дълго и пак загуби съзнание. Когато дойде на себе си, видя, че е вече сам и усети, че и той ще умре.
И почувствува скръбно облекчение.
Изведнъж ръката му напипа торбичката. Той се засмя в себе си на любопитството, което го караше да я отвори и развърза връзките. От вътре изпадаха разни неща за ядене. Нямаше нито една частица, която да не му е позната. Лабискви беше ограбила сама себе си. Парчета сухар, запазени още от началото на пътуването им, преди Мак Кан да изгуби брашното, тънки парченца месо, по които още личаха отпечатъците на зъбите й; една непокътната заешка кълка; един пилешки крак и едно крило, по което личаха белези от гладни зъби; жалки остатъци, откраднати от ужасния глад чрез безкрайната й любов и които трагично свидетелствуваха за лишенията и голготата й.
Дим се изсмя като луд, пръсна ги по снега и падна в безсъзнание…
Започна да сънува.
Юкон беше пресъхнал. Той скиташе из коритото му, между калните локви и изтритите от леда камъни и събираше тук-там едри буци самородно злато. Тежестта им почваше да го мъчи, когато изведнъж забеляза, че те могат да се ядат. И той ги гълташе лакомо. Всъщност, за какво биха придавали хората такава цена на златото, ако то не можеше да се яде?
Когато се събуди, блестеше друг ден. Мозъкът му беше страшно прояснен, зрението му не беше вече смътно и общото треперене, което измъчваше тялото му отдавна, беше престанало. Стори му се, че жизнени сокове пеят в него, сякаш пролетта ги беше съживила.
Изпълнен беше със спокойно благосъстояние. Той се обърна да събуди Лабискви, видя я и си спомни. Неволно потърси с поглед храната, която беше пръснал по снега. Тя беше изчезнала. Тогава той разбра какво беше взел в треската и съня за буци самородно злато. Несъзнателно бе черпил есенцията на живота в жертвата на Лабискви, която бе сложила душата си в неговите ръце и бе отворила очите му за чудното женско сърце.
Той се изненада от свободата на движенията си и се учуди, че намира потребната сила да занесе увитото в кожи тяло до песъчливия бряг, дето снегът беше изчезнал. Той изкопа с брадвата си една вдлъбнатина, положи тялото в нея и срути брега отгоре…
Още три дена, без никаква храна, той вървя по посока към запад. На третия ден той се строполи под един усамотен бор, на брега на една широка река, която той предполагаше, че е Клондайк.
Преди да изгуби съзнание, той можа да откачи чантата си; каза сбогом на радостите в света и се зави в покривките си.
Сънливи цвъртения го събудиха. Дългото свечеряване започваше. Над него, между клоните, бяха накацали яребици. Жестокият глад го подтикна към незабавна, макар и мъчителна работа. Повече от пет минути се изминаха, преди да успее да се прицели и още други пет, преди да се реши да натисне спусъка.
И се разочарова… Нито една птица не падна. Но също и нито една не хвръкна. Те раздвижиха глупаво крила и нехайно се преместиха.
Рамото го болеше. Вторият изстрел беше пак несполучлив, понеже го беше страх от ритането.
Яребиците стояха. Той сгъна в няколко ката завивката си, сложи я между дясната си ръка и гърдите и облегна приклада на пушката. Гръмна и една птица падна. Куршумът беше от голям калибър и от птицата остана само следа от окървавени пера. Другите не избягаха и той реши да ги удари в главата или да се откаже да стреля.
Той трябваше да пълни пушката на няколко пъти. Често стреляше напразно, но няколко пъти улучи целта; и яребиците падаха върху него като дъжд, който щеше да съживи живота му. Той удари девет и когато главата на деветата отхвръкна, той постоя един миг прострян, като се смееше и плачеше едновременно, без да знае защо. Първата той изяде сурова. После си отпочина и заспа. Събуди се в пълен мрак, но с апетит и с доста сили, за да запали огъня; и до пукването до зората той пече и яде оскъдния си лов, като превръщаше на прах дори и костите със зъбите си, които толкова дълго бяха стояли без работа. Той пак си легна, събуди се през другата нощ, отново заспа и спа до сутринта.
Като се събуди, с учудване видя, че някой беше притурил дърва на огъня и че едно почерняло джезве с кафе вреше на жаравата. До него, толкова близо, че можеше да го пипне ако си протегне ръката, седеше Късия с цигара от кафява хартия в устата и го гледаше загрижено.
Устните на Дим помръднаха, но му се стори, че гърлото му е схванато и гърдите му са свити от ридания. Той протегна ръка, взе цигарата и потегли дълбоко няколко пъти.
— Отдавна не съм пушил — каза той най-после със спокоен и бавен глас, много отдавна.
— Нито си ял, както изглежда — прибави Късия.
Дим направи утвърдителен знак и посочи с ръка разпръснатите пера на птиците.
— Не бях ял много време, преди да ям последния път — отговори той. — Знаеш ли какво ми се иска? Чашка кафе. Забравил съм му вкуса. А също и сухари и резен сланина.
— Ами фасул? — предложи Късия.
— Е, то би било царско угощение. Струва ми се, че апетитът ми се възвърна.
Докато единият приготвяше яденето, а другият го унищожаваше, те си разказаха набързо историята след раздялата.
— Ледът на Клондайк беше захванал да се пука и трябваше да чакаме да се освободи реката. Два кораба, шестима другари, ти ги знаеш, всичките простаци, и всичко друго потребно. Изминахме едно малко разстояние, като теглехме корабите с канджи или ги бутахме. Но бързеите ще забавят другарите най-малко с една седмица. И затова ги оставих да прекарват по брега път за корабите. Нещо ми казваше да продължавам пътя. Тогава напълних чантата си с провизии и тръгнах. Знаех, че ще те намеря да скиташ, наполовина полудял.
Дим климна с глава и му стисна красноречиво ръката.
— Хайде, да тръгваме! — каза той.
— По дяволите тръгването! — извика Късия. — Ще стоим тука още един-два дена, за да си починеш и да си напълниш стомаха.
Дим поклати глава.
— Само да можеш да се видиш! — възрази Късия.
И наистина, видът му не внушаваше доверие. Това, което се виждаше от кожата му, беше черно, червеникаво и олющено, вследствие дългото действие на студа. Бузите му бяха толкова слаби, че въпреки брадата, формата на зъбите личеше под изсъхналата кожа. По челото и около дълбоко хлътналите очи кожата беше опъната като на тъпан и на някои места покрита с остра брада, която би трябвало да бъде руса, но беше почервеняла от вятъра и изцапана от пушека.
— Най-добре е да си приберем багажа — каза той. — Ще продължим пътя.
— Но ти си слаб като новородено яре и не можеш да вървиш. Защо бързаш?
— Късий, отивам да намеря най-великото нещо в Клондайк и не мога да чакам. Това е всичкото. Почни да прибираш нещата. Ще намеря чудото на света, по-голямо от езерата или златните планини, по-голямо от амбицията да бъдеш ядач на месо и преследвач на мечки.
Късия седна и го загледа ококорено.
— За Бога, какво ти стана? — попита той с прегракнал глас. — Да не си полудял?
— Не, благодаря, добре съм. Може би човек трябва да бъде лишен известно време от храна, за да види същността на нещата. Във всеки случай, аз видях това, което не вярвах, че може да бъде възможно на света. Зная какво нещо е Жена… сега.
Късия зяпна от учудване, но на устните му и в погледа можеше да се прочете неизбежна насмешка.
— Мълчи — продължи тихо Дим — ти не знаеш какво е това, но аз зная.
Късия преглътна слюнката си и промени мнението си.
— Ба! Няма нужда да бъда магьосник, за да отгатна името й. Всички отидоха да се заемат с дрениране езерото Изненада, но Джой Гастел не иска да ги придружи. Тя не мърда от Даусон и чака да види ще те доведа ли. Ако не, тя се е заклела да продаде всичко, каквото има, и да вдигне цяла армия стрелци, за да отиде в страната на индийците да смаже стария Снас и цялата му банда. Сега, ако искаш да подържиш за един миг кучетата, ще се облека и ще тръгна с тебе, сигурно!
Smoke shot a snow-bird, and they divided it. Once, in a valley where willows budded standing in the snow, he shot a snowshoe rabbit. Another time he got a lean, white weasel. This much of meat they encountered, and no more, though, once, half-mile high and veering toward the west and the Yukon, they saw a wild-duck wedge drive by.
“It is summer in the lower valleys,” said Labiskwee. “Soon it will be summer here.”
Labiskwee’s face had grown thin, but the bright, large eyes were brighter and larger, and when she looked at him she was transfigured by a wild, unearthly beauty.
The days lengthened, and the snow began to sink. Each day the crust thawed, each night it froze again; and they were afoot early and late, being compelled to camp and rest during the midday hours of thaw when the crust could not bear their weight. When Smoke grew snow-blind, Labiskwee towed him on a thong tied to her waist. And when she was so blinded, she towed behind a thong to his waist. And starving, in a deeper dream, they struggled on through an awakening land bare of any life save their own.
Exhausted as he was, Smoke grew almost to fear sleep, so fearful and bitter were the visions of that mad, twilight land. Always were they of food, and always was the food, at his lips, snatched away by the malign deviser of dreams. He gave dinners to his comrades of the old San Francisco days, himself, with whetting appetite and jealous eye, directing the arrangements, decorating the table with crimson-leafed runners of the autumn grape. The guests were dilatory, and while he greeted them and all sparkled with their latest cleverness, he was frantic with desire for the table. He stole to it, unobserved, and clutched a handful of black ripe olives, and turned to meet still another guest. And others surrounded him, and the laugh and play of wit went on, while all the time, hidden in his closed hand, was this madness of ripe olives.
He gave many such dinners, all with the same empty ending. He attended Gargantuan feasts, where multitudes fed on innumerable bullocks roasted whole, prying them out of smoldering pits and with sharp knives slicing great strips of meat from the steaming carcasses. He stood, with mouth agape, beneath long rows of turkeys which white-aproned shopmen sold. And everybody bought save Smoke, mouth still agape, chained by a leadenness of movement to the pavement. A boy again, he sat with spoon poised high above great bowls of bread and milk. He pursued shy heifers through upland pastures and centuries of torment in vain effort to steal from them their milk, and in noisome dungeons he fought with rats for scraps and refuse. There was no food that was not a madness to him, and he wandered through vast stables, where fat horses stood in mile-long rows of stalls, and sought but never found the bran-bins from which they fed.
Once, only, he dreamed to advantage. Famishing, shipwrecked or marooned, he fought with the big Pacific surf for rock-clinging mussels, and carried them up the sands to the dry flotsam of the spring tides. Of this he built a fire, and among the coals he laid his precious trove. He watched the steam jet forth and the locked shells pop apart, exposing the salmon-colored meat. Cooked to a turn—he knew it; and this time there was no intruding presence to whisk the meal away. At last—so he dreamed within the dream—the dream would come true. This time he would eat. Yet in his certitude he doubted, and he was steeled for the inevitable shift of vision until the salmon-colored meat, hot and savory, was in his mouth. His teeth closed upon it. He ate! The miracle had happened! The shock aroused him. He awoke in the dark, lying on his back, and heard himself mumbling little piggish squeals and grunts of joy. His jaws were moving, and between his teeth meat was crunching. He did not move, and soon small fingers felt about his lips, and between them was inserted a tiny sliver of meat. And in that he would eat no more, rather than that he was angry, Labiskwee cried and in his arms sobbed herself to sleep. But he lay on awake, marveling at the love and the wonder of woman.
The time came when the last food was gone. The high peaks receded, the divides became lower, and the way opened promisingly to the west. But their reserves of strength were gone, and, without food, the time quickly followed when they lay down at night and in the morning did not arise. Smoke weakly gained his feet, collapsed, and on hands and knees crawled about the building of a fire. But try as she would Labiskwee sank back each time in an extremity of weakness. And Smoke sank down beside her, a wan sneer on his face for the automatism that had made him struggle for an unneeded fire. There was nothing to cook, and the day was warm. A gentle breeze sighed in the spruce-trees, and from everywhere, under the disappearing snow, came the trickling music of unseen streamlets.
Labiskwee lay in a stupor, her breathing so imperceptible that often Smoke thought her dead. In the afternoon the chattering of a squirrel aroused him. Dragging the heavy rifle, he wallowed through the crust that had become slush. He crept on hands and knees, or stood upright and fell forward in the direction of the squirrel that chattered its wrath and fled slowly and tantalizingly before him. He had not the strength for a quick shot, and the squirrel was never still. At times Smoke sprawled in the wet snow-melt and cried out of weakness. Other times the flame of his life flickered, and blackness smote him. How long he lay in the last faint he did not know, but he came to, shivering in the chill of evening, his wet clothing frozen to the re-forming crust. The squirrel was gone, and after a weary struggle he won back to the side of Labiskwee. So profound was his weakness that he lay like a dead man through the night, nor did dreams disturb him.
The sun was in the sky, the same squirrel chattering through the trees, when Labiskwee’s hand on Smoke’s cheek awakened him.
“Put your hand on my heart, lover,” she said, her voice clear but faint and very far away. “My heart is my love, and you hold it in your hand.”
A long time seemed to go by, ere she spoke again.
“Remember always, there is no way south. That is well known to the Caribou People. West—that is the way—and you are almost there—and you will make it.”
And Smoke drowsed in the numbness that is near to death, until once more she aroused him.
“Put your lips on mine,” she said. “I will die so.”
“We will die together, sweetheart,” was his answer.
“No.” A feeble flutter of her hand checked him, and so thin was her voice that scarcely did he hear it, yet did he hear all of it. Her hand fumbled and groped in the hood of her parka, and she drew forth a pouch that she placed in his hand. “And now your lips, my lover. Your lips on my lips, and your hand on my heart.”
And in that long kiss darkness came upon him again, and when again he was conscious he knew that he was alone and he knew that he was to die. He was wearily glad that he was to die.
He found his hand resting on the pouch. With an inward smile at the curiosity that made him pull the draw-string, he opened it. Out poured a tiny flood of food. There was no particle of it that he did not recognize, all stolen by Labiskwee from Labiskwee—bread-fragments saved far back in the days ere McCan lost the flour; strips and strings of caribou-meat, partly gnawed; crumbles of suet; the hind-leg of the snowshoe rabbit, untouched; the hind-leg and part of the fore-leg of the white weasel; the wing dented still by her reluctant teeth, and the leg of the snow-bird—pitiful remnants, tragic renunciations, crucifixions of life, morsels stolen from her terrible hunger by her incredible love.
With maniacal laughter Smoke flung it all out on the hardening snow-crust and went back into the blackness.
He dreamed. The Yukon ran dry. In its bed, among muddy pools of water and ice-scoured rocks, he wandered, picking up fat nugget-gold. The weight of it grew to be a burden to him, till he discovered that it was good to eat. And greedily he ate. After all, of what worth was gold that men should prize it so, save that it was good to eat?
He awoke to another sun. His brain was strangely clear. No longer did his eyesight blur. The familiar palpitation that had vexed him through all his frame was gone. The juices of his body seemed to sing, as if the spring had entered in. Blessed well-being had come to him. He turned to awaken Labiskwee, and saw, and remembered. He looked for the food flung out on the snow. It was gone. And he knew that in delirium and dream it had been the Yukon nugget-gold. In delirium and dream he had taken heart of life from the life sacrifice of Labiskwee, who had put her heart in his hand and opened his eyes to woman and wonder.
He was surprised at the ease of his movements, astounded that he was able to drag her fur-wrapped body to the exposed thawed gravel-bank, which he undermined with the ax and caved upon her.
Three days, with no further food, he fought west. In the mid third day he fell beneath a lone spruce beside a wide stream that ran open and which he knew must be the Klondike. Ere blackness conquered him, he unlashed his pack, said good-by to the bright world, and rolled himself in the robes.
Chirping, sleepy noises awoke him. The long twilight was on. Above him, among the spruce boughs, were ptarmigan. Hunger bit him into instant action, though the action was infinitely slow. Five minutes passed before he was able to get his rifle to his shoulder, and a second five minutes passed ere he dared, lying on his back and aiming straight upward, to pull the trigger. It was a clean miss. No bird fell, but no bird flew. They ruffled and rustled stupidly and drowsily. His shoulder pained him. A second shot was spoiled by the involuntary wince he made as he pulled trigger. Somewhere, in the last three days, though he had no recollection how, he must have fallen and injured it.
The ptarmigan had not flown. He doubled and redoubled the robe that had covered him, and humped it in the hollow between his right arm and his side. Resting the butt of the rifle on the fur, he fired again, and a bird fell. He clutched it greedily and found that he had shot most of the meat out of it. The large-caliber bullet had left little else than a mess of mangled feathers. Still the ptarmigan did not fly, and he decided that it was heads or nothing. He fired only at heads. He reloaded and reloaded the magazine. He missed; he hit; and the stupid ptarmigan, that were loath to fly, fell upon him in a rain of food—lives disrupted that his life might feed and live. There had been nine of them, and in the end he clipped the head of the ninth, and lay and laughed and wept he knew not why.
The first he ate raw. Then he rested and slept, while his life assimilated the life of it. In the darkness he awoke, hungry, with strength to build a fire. And until early dawn he cooked and ate, crunching the bones to powder between his long-idle teeth. He slept, awoke in the darkness of another night, and slept again to another sun.
He noted with surprise that the fire crackled with fresh fuel and that a blackened coffee-pot steamed on the edge of the coals. Beside the fire, within arm’s length, sat Shorty, smoking a brown-paper cigarette and intently watching him. Smoke’s lips moved, but a throat paralysis seemed to come upon him, while his chest was suffused with the menace of tears. He reached out his hand for the cigarette and drew the smoke deep into his lungs again and again.
“I have not smoked for a long time,” he said at last, in a low calm voice. “For a very long time.”
“Nor eaten, from your looks,” Shorty added gruffly.
Smoke nodded and waved his hand at the ptarmigan feathers that lay all about.
“Not until recently,” he returned. “Do you know, I’d like a cup of coffee. It will taste strange. Also flapjacks and a strip of bacon.”
“And beans?” Shorty tempted.
“They would taste heavenly. I find I am quite hungry again.”
While the one cooked and the other ate, they told briefly what had happened to them in the days since their separation.
“The Klondike was breakin’ up,” Shorty concluded his recital, “an’ we just had to wait for open water. Two polin’ boats, six other men—you know ’em all, an’ crackerjacks—an’ all kinds of outfit. An’ we’ve sure been a-comin’—polin’, linin’ up, and portagin’. But the falls’ll stick ’em a solid week. That’s where I left ’em a-cuttin’ a trail over the tops of the bluffs for the boats. I just had a sure natural hunch to keep a-comin’. So I fills a pack with grub an’ starts. I knew I’d find you a-driftin’ an’ all in.”
Smoke nodded, and put forth his hand in a silent grip. “Well, let’s get started,” he said.
“Started hell!” Shorty exploded. “We stay right here an’ rest you up an’ feed you up for a couple of days.”
Smoke shook his head.
“If you could just see yourself,” Shorty protested.
And what he saw was not nice. Smoke’s face, wherever the skin showed, was black and purple and scabbed from repeated frost-bite. The cheeks were fallen in, so that, despite the covering of beard, the upper rows of teeth ridged the shrunken flesh. Across the forehead and about the deep-sunk eyes, the skin was stretched drum-tight, while the scraggly beard, that should have been golden, was singed by fire and filthy with camp-smoke.
“Better pack up,” Smoke said. “I’m going on.”
“But you’re feeble as a kid baby. You can’t hike. What’s the rush?”
“Shorty, I am going after the biggest thing in the Klondike, and I can’t wait. That’s all. Start packing. It’s the biggest thing in the world. It’s bigger than lakes of gold and mountains of gold, bigger than adventure, and meat-eating, and bear-killing.”
Shorty sat with bulging eyes. “In the name of the Lord, what is it?” he queried huskily. “Or are you just simple loco?”
“No, I’m all right. Perhaps a fellow has to stop eating in order to see things. At any rate, I have seen things I never dreamed were in the world. I know what a woman is,—now.”
Shorty’s mouth opened, and about the lips and in the light of the eyes was the whimsical advertisement of the sneer forthcoming.
“Don’t, please,” Smoke said gently. “You don’t know. I do.”
Shorty gulped and changed his thought. “Huh! I don’t need no hunch to guess her name. The rest of ’em has gone up to the drainin’ of Surprise Lake, but Joy Gastell allowed she wouldn’t go. She’s stickin’ around Dawson, waitin’ to see if I come back with you. An’ she sure swears, if I don’t, she’ll sell her holdin’s an’ hire a army of gun-fighters, an’ go into the Caribou Country an’ knock the everlastin’ stuffin’ outa old Snass an’ his whole gang. An’ if you’ll hold your horses a couple of shakes, I reckon I’ll get packed up an’ ready to hike along with you.”