Джек Лондон
Чудото на жената (1)

I.

— И без това, не мога да кажа, че си се спуснал да се жениш — каза Късия, подземайки прекъснатия преди няколко минути разговор.

Дим разглеждаше краката на едно куче, което той държеше с гръб в снега, и не благоволи да отговори. Късия, който въртеше пред огъня един мокасин, надянат на пръчка, изгледа с острия си поглед лицето на другаря си.

— Я погледни тая северна зора — продължи той. — Променлива като коя и да е жена с къдри и развети фусти. И най-добрата е лекомислена, ако не е глупава. Те са коварни котки, всичките, от най-малката до най-голямата, от най-хубавата до най-грозната, разкъсващи лъвици и виещи хиени, щом намерят следата на мъжа, когото предпочитат.

Монологът отново престана. Дим удари кучето, което искаше да му захапе ръцете и продължи да разглежда наранените му и окървавени крака.

— Ех! — продължи Късия. — Може би и аз щях да намеря да се оженя, ако бях сторил намерение. А може би, бих се оженил и без да искам, ако не бях хванал пътя към горите. Дим, искаш ли да знаеш какво ме спаси? Е, хубаво, аз ще ти кажа. Бягането. Продължих да бягам. Желал бих да видя ще ме настигне ли някоя фуста!

Дим пусна животното и обърна към пламъка другата страна на своите мокасини, които съхнеха на пръчки.

— Утре трябва да си починем и да направим мокасини на кучетата — предложи той. — Тая тънка кора лед наранява краката им.

— По-добре да продължим, па какво ще да става — каза Късия. — Да се върнем назад — нямаме вече провизии. Трябва да настигнем колкото е възможно по-скоро елените или белите индийци^[1], иначе ще бъдем заставени да ядем кучета — и куците наред със здравите. В същност кой е видял някога тия бели индийци? Знаем ги само по слух. Па как може и един червенокож да има бяла кожа? Все едно да кажеш, че някой негър може да избелее. Дим, трябва да вървим. В тая местност няма дивеч. Нали знаеш, че цяла седмица вече не сме видели дори следи от заек. Хайде да напуснем тая замряла страна и да идем в друга, дето ще гледаме как тича месо.

— Все пак аз мисля, че ако си отпочинем един ден и сложим мокасини на кучетата, те по-добре ще тичат. Ако ти се удаде, разгледай внимателно местността от някоя височина. Всеки миг може да навлезем в област, в която ще може по-лесно да се напредва. Такова нещо ни каза Лаперл да търсим.

— Ами! Според както сам каза, Лаперл е идвал тука преди десет години и толкова е бил измъчван от глад, че е имал халюцинации. Спомни си какво ни каза той за грамадните знамена, които се развявали на върха на планините. Това доказва колко е бил смахнат. И той призна, че никога не е виждал бели индийци. Това било басня, която му разправил Антон. А пък Антон хвърли плочите две години преди да дойдем в Аляска. Утре ще обиколя и може да намеря някой елен. А сега, не е ли време за спане?