Иван Мартинов
Градче в планината (9)

Белогвардейците

— Хайде, Ванко, да идем да посрещнем руснаците! — извика ми една сутрин през оградата Цачо и полетя към улицата. — Хайде де, не се бави, че ще закъснеем! — викна той повторно вече от пътната врата и без да се бави, хукна надолу към Сърпазар, дето се стичаше много народ.

Аз се спуснах подире му и го догоних. Прекосихме бързо запустелия казармен двор и се насочихме към главната улица.

Валеше дъжд, тих есенен дъжд, който се оцеждаше на тънки струи по стрехите. По-скоро това не беше дъжд, а гъста, влажна мъгла, забулила целия град като мрежа от ситни водни капчици. Всичко бе подгизнало от влага — и камъните по улицата, и плочите по тротоара, и оградите, и дори стените на къщите, а клоните на дърветата, измокрени, стърчаха самотно изоставени в градините, сякаш тъжаха за нещо свое, отдавна загубено…

Двамата с Цачо пристигнахме тъкмо навреме.

Минала бе челната колона на руския полк, който се установяваше на гарнизон в нашия град, и вече идваше ред на неговите части. Ние застанахме между тълпата от посрещачи и се зазяпахме любопитно. А около нас — мъже, жени, деца! Всички бяха излезли набързо от домовете си, облекли кой каквото могъл да грабне — едни с палта и балтони, други с мушами и качулки, трети наметнати с платнища и шалове; те се притискаха, шумяха и изказваха гласно мислите си. Някои, изненадани от гледката, питаха ту този, ту онзи свой познат защо руснаците идват тук отново, но тутакси се дръпваха сконфузени, когато им изшъткваха да мълчат, и продължаваха да наблюдават учудено, щом наближеше нова колона.

А те, руснаците, вървяха мълчаливо взвод след взвод, рота след рота и от измъчения им вид личеше, че бяха много уморени — и гладни и жадни. В своите сиви, измачкани шинели, с изпокъсани ботуши или обуща с навои, с измокрени от дъжда шапки, преметнали през рамо празни торби, те имаха жалък вид и приличаха повече на пленници, отколкото на руска войска, каквато ние, децата от градчето, познавахме от разказите на нашите деди и бащи по онова време, когато дошли за пръв път като освободители. Ние и сега им се радвахме и възхищавахме, дойдеше ли ред да мине на кон някой напет офицер с казашка наметка или венгерка с блестящи пагони.

— Гледайте! Гледайте! — викаше дългоносо момче, като подскачаше от крак на крак и сочеше с пръст последните редици, които едва се мъкнеха през калта и локвите на изровената от колите улица. — Приличат на мокри кокошки… Ух-ха!

— Не се смей, бе магаре! — скара му се един старец и вдигна бастуна си да го удари, но момчето побягна и като продължи да подскача, дереше си гърлото колкото му глас държи:

— Гледайте, гледайте какви са смешни!

— Божичко, какво ли им е на душата? — проплака до мен стара жена, наметната презглава с шал, и се прекръсти. — И те са хора, и те страдат и се измъчват! Тръгнали да скитат по света, да се блъскат немили-недраги по пътища и да нямат стряха над главите си…

— Ами че кой им е виновен? Да са стояли у дома си! — обърна се към нея някакъв висок, сух, слаб мъж с бледо лице и малка черна брадичка. — Гадове мръсни… Сволочи! Изменници на родината си… — и той плю сърдито, като извъртя врата си, стегнат в твърда колосана яка.

— Не бива тъй, господин Фратев! — рече уплашено жената и се обърна безпомощно, сякаш търсеше от някого подкрепа. — Наши братя са, славяни… от една кръв сме…

— Хм, братя… от една кръв? — още по-сърдито отговори мъжът. — Това са белогвардейци и не могат да ми бъдат братя! — рече той и очите му гневно блеснаха зад пенснето, окачено с верижка за ревера на сакото му.

Без да разбирам нещо от думите му, аз учудено го погледнах, поразен от това, което бе казал. Добре го познавах — беше адвокат, съсед на дядо Цако, бабиния брат, и бях чувал за него интересни неща: че бил социалист и че страдал от язва в стомаха, затова бил такъв, заядлив и зъл, но иначе, казваше баба, бил много устат и добър адвокат. Господин Фратев постоя сред навалицата, не можа да издържи на гледката и побърза да си отиде. На ъгъла до фурната останахме само ние — аз, Цачо и старицата с шала, а другите се впуснаха напред, за да видят идва ли още войска, тъй като и последната колона на полка бе отминала. Но ето че се зададе обозът и всички отново се върнаха, като заеха предишните си места.

Отдалеч се точеше пъстрата верига на колите, която в дъждовния ден приличаше на цигански табун. На брички и двуколки, с файтони и обикновени дъсчени каруци, теглени от мършави кончета, идваха болните войници и високопоставените офицери от висшия команден състав, а заедно с тях и жените им. Едни бяха насядали, други лежаха върху полковото имущество и наметнати с платнища, завити с шинели или с цивилни палта, зъзнеха от студ и гледаха уморено и равнодушно към нас, сякаш бяха вече свикнали с тая гледка на градчето и не разчитаха на никого и отникъде на съчувствие и помощ.

Най-отпред, в каляска с два врани коня, седеше едър, пълен генерал с разкопчан шинел, тъй че се виждаше яката на блестящия му мундир с лентички и кръстове по гърдите; до него се свиваха също тъй важни офицери, от които единият беше дребничък и слаб, а другият висок и сух, почти мършав, с презрително изражение на изпитото си лице. На капрата до кочияша се друсаше младичко офицерче с рус перчем изпод козирката на нахлупената му фуражка и с гъсти бакенбарди, пропълзели като лапички на катеричка по зачервените му от студ бузи. От време на време то се обръщаше към своите началници, казваше им нещо, на което те отговаряха кратко и строго, и то отново заемаше своята поза до кочияша на капрата.

Каляската отмина и повече никой не разбра какви бяха тия офицери и защо тъй сърдито поглеждаха към любопитната публика. Дойде ред на останалите коли. В една бричка седяха две жени, млада и стара, в извехтели и омачкани манта, с кърпи на главите и от повехналите им, измъчени лица със златни обеци на ушите, от накитите и особено от пръстените със скъпоценни камъни по дългите им тънки пръсти се виждаше, че са офицерски жени. И младата, и старата бяха хубави, с бяла, почти прозрачна кожа, и аз ги съжалих, като си помислих, че от пътуването са се измъчили, а навярно са били още по-хубави, отколкото изглеждат сега, и там, в Русия, са приличали на истински лебеди с тънките си дълги шии. Заредиха се файтони и брички, двуколки и прости дървени каруци и във всяка една от тях седяха или лежаха войници и офицери, а тук-там и по някоя жена, свита под платнището или шинела като бездомно същество.

Дъждът не преставаше да ръми и хората вече бяха готови да си отидат, когато изведнъж изтрополя разнебитена каруца, толкова разнебитена, че имаше опасност колелетата да се откъснат от осите и да полетят на разни страни, а тя да се разпадне на съставните си части. За голямо учудване на всички в нея наперено и весело седеше едно младо попче с редичка брадичка и зачервен нос под нахлупената калимавка, с блестящ железен кръст, вързан със синджир на шията му, като придържаше на коленете си сандъче. До него, също тъй наперено и весело, размахваше пръчка възстар човек в цивилно облекло, с широка бяла, развяла се като метла брада, и мръсна, смачкана войнишка шапка без козирка, но с червена околожка.

— Уха, гледайте попчето и дядката до него! — извика пак дългоносото момче някъде отпред в редиците на посрещачите и всички се засмяха, след което започнаха да подхвърлят шеги и закачки подир двамата, но те бяха отминали и не ни оставаше нищо друго, освен да се разпръснем и приберем по домовете си.

Когато на връщане минавахме с Цачо през двора на казармата, видяхме, че полкът бе вече пристигнал там и се настаняваше в широките празни помещения на сградите. Ние погледахме как разтоварват своето имущество и как генералът и двамата висши офицери дават своите команди, а младичкото офицерче, навярно адютант, тичаше насам-натам с подкосени крака и викаше сърдито ту на този, ту на онзи войник с пискливия си гласец:

— Ну, что ты? Давай, давай, поторопитесь!

Тъй полкът на белогвардейците се настани през есента на 1921 година в родния ми град.

Оттогава всеки ден през свободното си време аз и Цачо ходехме в казармения двор и ги наблюдавахме как живеят, как пеят тъжни руски песни и плачат, как страдат и се измъчват за родината си. Офицерите се държаха по-бодро. Те си бяха наели квартири в близките до казармата хубави къщи уж временно, докато отново се върнат в Русия. Скоро разбрах, че те бяха пропъдени от Червената армия и че в нашата страна ще изкарат години на нерадостен емигрантски живот.

Тогава, в студения и дъжделив ноемврийски ден, когато полкът пристигна в градчето, за мен и войниците, и офицерите не бяха никакви белогвардейци, нито пък „мръсни гадове“ или „сволочи“, както ги нарече господин Фратев, адвокатът социалист, а руснаци, войници от армията на братски славянски народ, който вече веднъж ни е освобождавал от османско робство.

Още на другата година започна репатрирането и много от тях си заминаха за родните места.

Помня не една случка, станала в градчето по времето, когато в него живееха тъй наречените „врангелови войници“, или просто „врангелистите“. Аз и сега ясно виждам картината, която представляваше казарменият двор.

След репатрирането останаха доста войници, които не искаха да се върнат, защото се страхуваха да не бъдат убити и преследвани от болшевиките. Те вече не вярваха в думите на офицерите си, че революцията скоро ще пропадне, и бяха се отчаяли, бяха се озлобили, бяха станали свадливи, постоянно се караха и биеха, искаха да напущат градчето и да бягат, но нямаше къде да отидат и продължаваха да водят казармен живот. Учения те нямаха, тъй като още при слизането им от парахода на варненското пристанище правителството ги бе разоръжило, затова безделничеха, играеха на карти, пиеха, буйствуваха и не приличаха на войскова част. Напразно офицерите се мъчеха да внесат някакъв ред и дисциплина, а накрая ги оставиха да правят каквото искат. Един след друг войниците се пръснаха из града, заловиха се да вършат някаква работа и дори плъзнаха по околните села и градове, докато съвсем намаляха и останаха не повече от стотина-двеста човека.

Старата, изоставена през войната готварница беше ремонтирана и в нея шишкавият кашавар в бяла престилка и бяла шапка продължаваше да прави чорба от зеле, моркови и картофи — „борш“, както го наричаха. В задния двор на казармата, дето се хвърляше сметта, бяха натрупани цели грамади лъскави тенекиени кутии от доматено пюре. Тия хубави кутии ние, децата, с радост събирахме и носехме у дома на майките си. Какво ли не се хвърляше върху купчините смет — и котленки, и бутилки от водка, и лъжици, и чинии, и дори по-ценни вещи — обуща, износени дрехи, кители, мундири, венгерки, черкезки, фуражки с козирки и кокарди с големи червени околожки, карти за игра, фигури от шах, снимки и писма — всевъзможни дреболии, от които и войниците, и офицерите искаха да се отърват като от ненужно бреме, свързано със спомените им за миналия живот. А веднъж един майор, елегантно облечен, красив, с пълнобузесто лице и мустачки, дойде при нас и като спря поглед на малкия Вертер Халачев, когото беше харесал може би защото имаше син на неговата възраст, прегърна го, целуна го и му пъхна в ръцете огромна пачка с пари:

— Вот для тебя!

Това бяха банкноти от по хиляда рубли, все новички, чистички, и Вертер, който нищо не разбираше, се зарадва на пъстрите хартийки, на които беше изобразен двуглав орел с разперени криле. Ние му завидяхме и поискахме да ги разделим, но той побягна и се скри у дома си с несметното богатство, получено неочаквано от руснака доброжелател. Такива пачки с банкноти намерихме на другия ден в изобилие върху сметта и изтичахме да се похвалим, но узнахме, че рублата нямала никаква стойност, тъй като болшевиките били я заменили с друга, своя. А тая, наречена „керенка“ на името на Керенски, министър-председател на последното буржоазно руско правителство, можеше да служи само на нас, децата, за игра.

И последната надежда за връщане в Русия бе рухнала — може би и затова сред офицерите настъпи отчаяние и глуха враждебност един към друг. Привидно те все още поддържаха своя аристократически начин на живот, събираха се на вечери, пиеха чай и разговаряха за миналото, за балове и дворцови приеми. Като че ли всички вече чувствуваха измамата и започнаха по-често да се отказват от навиците си. С гражданите те се държаха хладно, високомерно, като към простолюдие и не общуваха. Никога през седмицата не се разхождаха по улиците, както правеха другите хора, а само в неделя излизаха парадно облечени и отиваха на богослужение, за да измолят от всевишния спасение на душите си.

Край един от страничните входове на казармата беше разпъната голяма походна палатка с купол и малки прозорчета. Около тая палатка, превърната в църква, младото попче с редичката, проскубана брадичка и зачервения нос извършваше богослужението. В хубаво време пред нея се нареждаха офицерите по старшинство заедно с жените си и малка част от останалите войници. Те стояха с часове мълчаливо изправени, слушаха в унес тихото пеене на гласовитото попче, кръстеха се, шепнеха някакви молитви, после се целуваха и се разделяха с пожелания да се видят живи и здрави пак другата неделя.

Идваше тук и генералът, поотслабнал, с набръчкана кожа на шията, остарял и отпаднал, все още строг и взискателен към подчинените си. Заедно с него идваха и двамата по-старши офицери, високият сух полковник с жена си и дъщеря си. За него казваха, че бил княз и се наричал Голицин. И наистина имаше нещо княжеско и в походката, и в стойката му, а и в държането към околните. Аз не бях виждал по-надменен и по-високомерен човек от него, със студено, презрително изражение на изпитото му, мъртвешки бледо лице. Напротив — жена му и особено дъщеря му, която нямаше повече от двадесет години, ми бяха симпатични, и то не затова че бяха красиви и се носеха добре облечени, а заради проявения интерес към нас, децата, когато се събирахме през време на богослужението. Обикновено всички идваха заедно по единствено постланата с калдъръм улица. Пристъпваха бавно, тържествено, като при дворцова церемония или църковна процесия в голям празник, вървяха на двойки — най-отпред генералът с княза, после другият полковник с още един старши офицер, след това дамите, ръка за ръка, а накрая останалите по-низши офицери. Мундирите блестяха, ордените се поклащаха на пъстрите лентички, главите бяха вдигнати високо. Ние излизахме да ги гледаме, спирахме се отстрани на улицата, по която минаваха, и с шепот разменяхме по някоя и друга дума, но строгият поглед на генерала ни сковаваше и млъквахме. Затова пък после, като отминеха, неудържимо се смеехме и пускахме разни шеги и закачки по техен адрес. Но когато наближаваха „дамите“, както казваха мъжете им, ние пак притихвахме и в захлас наблюдавахме как те се движеха леко и грациозно с високите токчета на елегантните си обуща, как с мили усмивки на красивите си лица отвръщаха на нашето любопитство. Разглеждахме разкошните им дълги рокли с дълбоки деколтета, скъпите копринени пелерини, кожени манта, блестящи огърлици, златните пръстени с диаманти. Когато всички се събираха около палатката с високия купол и гласът на младото попче проехтеше в утринната тишина, ние се престрашавахме и лека-полека се събирахме край тях.

Дълго траеше литургията, дълго те се молеха, кръстеха и кланяха, а щом попчето запееше: „Многая лета, многая лета…“, ние се побутвахме и бързахме да се разотидем…

Колко време измина тъй — не знам и не помня, може би година, може би две, но един ден научихме, че генералът натоварил скромното си имущество на файтон и напуснал градчето, като оставил за свой заместник княз Голицин. Известно време установеният ред с парадни шествия и богослужение продължи, после се разнесе, че и князът си заминал със семейството. Заминаха си след него и другите офицери — слабичкият, болнав полковник, вторият заместник на генерала, двамата майори, капитаните, поручиците и почти всички подпоручици, прапоршчици и юнкери. Останаха само неколцина, които се заловиха за работа — единият, Золотов, стана учител по руски език в местната гимназия, другият, Юрицин, се зае да рисува афишите и рекламите на читалищното кино и беше доволен, че остана, а не замина в чужбина да се скита немил-недраг, както сам казваше по-късно, когато се сприятелихме с него. Той беше предвидил съдбата на своите другари и не искаше в никакъв случай да я сподели. Мнозина от тях, като пристигнали в Париж, тъй си останали със загубената вяра да се върнат някога в Русия, да заемат своите дворци и имения и да заживеят така, както бяха живели някога при царя. От този млад руски офицер, добър и скромен човек, син на губернски чиновник, аз научих, че когато князът решил да замине за Франция, нямал дори пари за чай, та се наложило да продаде почти на безценица останалите скъпоценни накити на жена си и дъщеря си. В Париж били изпаднали в голяма бедност, че трябвало жена му да постъпи като продавачка в магазин, а дъщеря му в публично заведение, но той си останал все същия горд и надменен аристократ, не искал да мърси ръцете си с никаква работа и накрая се самоубил от отчаяние. Василий, висок, мършав войник, който се бе пренесъл да живее у лелини Христинини и се занимаваше с дребна търговия, като си попийнеше и се развеселеше, казваше на шега!

В Русия я бил генерал,

а тука яйца събирал…