Иван Мартинов
Градче в планината (15)

В клуба

— Хайде, Ванко, Хайде, сине, ела с мен да идем в клуба на партията! — рече мама и ме поведе със себе си.

Ние изминахме главната улица и влязохме в покрития дървен мост, за да отидем оттатък, в старата част на града, дето се намираше клубът.

Покритият мост! Аз и сега изпитвам същите неповторими чувства на радостно вълнение. Представете си един дълъг дървен мост, почернял от времето, с покрив от също тъй черна ламарина, проточил се от единия до другия бряг на реката, подпрял се на три стари, но още здрави каменни устои, изгладени от водата, с шестдесет и четири дюкянчета, с два красиви еркера на балконите, с множество прозорчета, оплетени от железни решетки, и с мънички тротоари отстрани на тясната калдъръмена улица, по която в пазарен ден не могат да се разминат хора и каруци с рахванлии коне, волски и биволски коли, натоварени със стоки, със зеленчук, зърнени храни и брашно. Не само за мен, но и за всеки стар ловчанлия този покрит дървен мост е скъп. Споменът за него възкресява онова време, когато се живееше, макар и тежко, но щастливо поради това, че бяхме млади, бяхме деца и не знаехме що е това грижи, напрежение и непрекъснати вълнения. Мостът винаги беше напоен с миризмата на газ и на катран, на кожи и цървули, на пасмантерия и кинкалерия, на кипящо масло от двете малки мекичарници, на парфюм от бръснарниците и ние тъй бяхме свикнали с неговия дъх, с който бе пропит целият, всяко кътче, всяка дъска, всеки камък, та дори и фенерите, които висяха от покрива, че никога няма да го забравя. За голямо съжаление две години по-късно той беше запален от кмета, представител на сговористката власт, за да обвини комунистите в извършване на саботаж и да започне яростна борба против тях, а после да даде на търг направата на новия мост и с това да спечели от рушвет огромна сума пари. Днес там, на същото място, се намира друг, също тъй покрит и също тъй с шестдесет и четири дюкянчета мост, направен не от дърво, а от железобетон. Но той няма красотата и обаянието на дървения мост, построен от такъв забележителен майстор на времето си, какъвто е бил уста Колю Фичето, оставил в основите не само майсторството на ръцете си, а и любовта си към изкуството. Аз много скърбя за стария мост и колчем мина по новия, усещам как сърцето ми изстива, краката ми треперят от вълнение и ако не е споменът да ме стопля, не бих минал по него в старата част на града, на площад „Тодор Кирков“, дето някога отивахме с мама…

Ние скоро се намерихме оттатък, на другия бряг, слязохме по малката стълба наляво и тръгнахме по изтърканите плочи към клуба на партията, който се помещаваше в една стара къща с балкон.

Ето бръснарничката на ъгъла, а до нея гостилничката на Вълчо Гърбата, дето се правеше най-хубавата шкембе чорба в града. Тук с баща ми неведнъж сме идвали сутрин рано през зимата и сме сърбали шумно топла свинска пача, толкова вкусна, че дълго облизвах устните си и се чувствувах най-щастливият човек на тоя свят сред облаците пара, която идеше от кухнята с врящите казани. Без да се спираме, ние минахме с мама покрай отворената врата, от която дъхаше на яхния, и влязохме в клуба.

Тясна дъсчена стълба извеждаше на втория етаж и ние се покачихме по нея горе. В салончето изведнъж бяхме грабнати от шума и оживлението, от цялата необикновена атмосфера на това, което мама наричаше „клуб“. А то не беше нищо друго, освен една широка стая с маса, постлана с червено сукно, и с няколко редици столове, наредени амфитеатрално, по които тук-там седяха хора, повечето млади, и разговаряха високо, като спореха и се препираха за нещо. Седнахме в първата редица. Ясно беше, че тук хората се събират, за да се карат и разрешават някакви важни въпроси, по които не бяха съгласни, но какви точно — тогава не можех да разбера, пък и нямаше кой да ми обясни, дори и майка ми, неука и неизкусена от политиката. Тя идваше тук по навик. Още като момиче, работничка в тъкачна фабрика в Габрово, нейните другарки я завели на събрание и оттогава станала членка на партията. Мама ме погледна и като видя, че съм нетърпелив, тя се наведе и ми пошушна на ухото:

— Ванко, ще имаме събрание и може да се позабавя, ти излез вън и поиграй с децата — рече ми тя ласкаво. — Утре, ако искаш, ще те запиша в гимнастическата дружинка, в нея има като теб момчета и всички играят. Искаш ли, а?

— Искам — отговорих аз и побързах да се измъкна, тъй като в момента ораторът, някакъв висок слаб чичко с брадичка и мустачки, с колосана яка, стегнала тънкия му врат, и с червено цветче на ревера бе застанал зад масата и се готвеше да започне речта си.

Изхвръкнах с облекчение навън и се заиграх с другите деца, които бяха дошли също с родителите си. Най-напред срамежливо, после по-решително, а накрая съвсем свободно, като техен стар познат, аз се намесих и взех участие в игрите им. Веднага се сприятелих с едро, пълничко момче с дълга коса като на момиче, облечено хубаво, и от разговора с него разбрах, че се казва Август и че е син на бай Никола Илиев, първия кмет комунист в Ловеч, който умря след няколко години в затвора.

Майка ми удържа на обещанието си и на другия ден ме записа в една от гимнастическите дружинки. Тя ми уши червена рубашка, която препасах с изплетено от нея коланче с пискюл накрая, и тъй бях доведен отново в клуба и оставен при по-големите момчета и момичета. Дадоха ми две дървени „бухалки“, също като бутилки, които започнах да премятам и да правя разни гимнастически упражнения. Дадоха ми и гири, разбира се — пак дървени, обръч и една дървена пушка. Аз играех, спортувах и се забавлявах под ръководството на Яна Гецина, девойка от нашата махала, в чиято група бях попаднал. От нея, от Яна, аз чух първите думи за революцията и социализма, от нея разбрах, че дружинките се наричат още „спартаковски“, на името на римския борец Спартак, и че ние трябва да се упражняваме, за да бъдем силни по дух като Карл Либкнехт и Роза Люксембург…

Всяка неделя сутрин ние се събирахме в клуба и строени по двама, тръгвахме към онова място извън града, дето обикновено правехме гимнастически упражнения — просторната полянка, която се намираше зад Пресечената скала, до завоя на реката, обрасла с млади върби, и затова още от незапомнено време я наричаха Върбовка. Тук в празнични дни социалистите, старите тесняци, се събираха със семействата си, за да прекарат свободното си време в почивка и забавления, като разстилаха общи трапези и се веселяха до късно. Идваха също на Първи май, когато манифестациите в града бяха забранени. Те чествуваха своя празник с песни, музика и развени знамена, а в такива случаи, то се знае, не минаваше и без речи, в които ораторите се заканваха на буржоата и капиталистите. После всички, строени в колона, обикаляха поляната и пееха песни. От тях най-много ми бе харесала:

Дружна песен днес да екне,

песен, песен на труда.

На сърца ни да олекне —

да живей, живей труда!

В тая именно местност Върбовка ние идвахме да играем и се упражняваме като „бъдещи борци на барикадите“. До късно мятахме бомбите „бухалки“, скачахме през обръчите, хвърляхме гирите, стреляхме с дървените пушки, а вечерта, когато всички почувствувахме, че сме уморени, и особено, че сме гладни, нареждахме се по групи и все тъй по двама в строй, под командата на нашите ръководители, се връщахме в градчето и пеехме по улиците въодушевени, колкото ни глас държи:

Работници, работнички,

от вси страни, сплотете се!

Мама ме посрещаше на пътната врата, прегръщаше ме и като ме целуваше, казваше зарадвана:

— Ох, момчето на мама, и то ще ми стане борец за правда и свобода!

— Като комунистите ли, ма мамо?

— Като комунистите, сине, като тях… като всички, които… — и тя не довършваше, защото и на нея не й беше съвсем ясно, но махваше с ръка, с което искаше да каже: „Ех, като пораснеш, сам ще разбереш и по-добре от мен!“ — и ние влизахме вътре, в нашата малка стая, дето баба и сестра ми Милка ни чакаха за вечеря.

Разбира се, след две-три години ми стана ясно, че пътят, по който ме бе повела моята майка, е най-правилният път в живота.