Иван Мартинов
Градче в планината (5)

Аптеката

От този ден започнах непрекъснато да мисля за Верка. От главата ми не излизаше нейното бяло личице с нежни черти, слабичките й рамене, тъничките ръце… Тя бе престанала да идва с Надка в двора на казармата и аз страдах от това. Дали не ще бъде по-добре, ако отида и я потърся у дома й!

Една сутрин тръгнах по главната улица към аптеката на Веркиния баща. Намислил бях да вляза вътре, уж че искам да купя нещо, и ако не я видя, да попитам за нея, като се представя за неин съученик. За всеки случай стисках в ръката си няколко дребни монети — печалба от продадената лайкучка.

Вървях бавно по тротоара и си повтарях названието на лекарството, което щях да купя. Макар че беше твърде рано, главната улица се изпълваше с шума и виковете на хора, които прииждаха от близките села. Капаците на дюкяните бяха свалени и през прозорците и отворените врати виждах как занаятчиите — обущари, шивачи, бакърджии — работеха, наведени на тезгяхите; чуваха се удари на чукове, миришеше на кожи и боя, на разпалени ютии и нафталин; момчета разнасяха с табли кафе и чай; пред магазините вече стояха търговците и разговаряха оживено помежду си. Витрините, отрупани с най-различни стоки, привличаха погледа ми, като ме караха да се поспирам и да гледам прехласнат. Каруци и волски коли, натоварени с купища зеленчук, трополяха по калдъръма и селяните, седнали гордо в тях, подвикваха на своите познати. Зад тях нагиздени булки и момичета дъвчеха слънчогледово семе и сладко мляскаха. Лицата и на търговците, и на занаятчиите бяха весели, с изписана по тях радост, че този ден ще спечелят добри пари. Загледан в тая пъстра картина, аз не усетих кога стигнах пред аптеката на Веркиния баща. Спрях се разколебан на тротоара. Каква безразсъдна постъпка щях да направя, ако запитах за Верка. И смутен, че бях дошъл не да купя някакво лекарство, а само заради нея, аз за малко не се върнах, но прецених, че щом съм се решил на това, не бива да се отказвам. Къщата, в която живееше Верка, беше двуетажна, с жълта, олющена от дъждовете мазилка и стари, потъмнели черчевета на прозорците. Тя ми се виждаше много голяма и хубава, с блеснали на слънцето стъкла, особено стъклото на крайния прозорец, дето вятърът си играеше с крайчеца на едно розово перденце. Къде ли е сега Верка? Дали още спи, или е станала и скрита зад перденцето, ме наблюдава?

Колко тайнствено и необикновено красиво ми изглеждаше всичко в това топло слънчево утро!

Вратата на аптеката беше отворена. Идеше шум от тракане на хаванче, от местене на шишета и буркани, от стържене с нещо твърдо, а заедно с това и тежката миризма на лекарства — една смесица от йод, камфор и валериан, която възбуждаше нервите ми и ме правеше още по-нетърпелив, още по-неспокоен. Без повече да се колебая, изкачих бързо двете очукани каменни стъпала и стремително се втурнах през вратата.

Вътре беше тъмно и хладно. Най-напред нищо не виждах и не можех да различа, сетне очите ми свикнаха с мрака и успях да разгледам. Зад тезгяха, до лъскавата металическа теглилка стоеше Веркиният баща с бледо и както ми се стори, изпито лице, с дълбоко хлътнали бузи и горящи очи. Той се бе навел над някаква рецепта и като се вглеждаше в нея, мъчеше се да разчете драскулките, които един от двамата местни лекари бе написал. Когато влязох, той не вдигна глава и продължи все тъй съсредоточено да си върши работата, но щом се приближих и застанах пред него, лицето му се смръщи и едва тогава ме погледна недоволен.

— Какво искаш?

— Аз… таквоз… дойдох за лекарство…

— Добре де! — каза той с дрезгав, пресипнал глас. — То се знае, че за лекарство, но аз те питам — какво?

От смущение и страх бях забравил названието на лекарството, което щях да искам.

— Е, казвай де! Защо млъкна такъв? Езикът ли си глътна, а?

— Аа, не… аз за синапово семе — едва отрониха устните ми безсмислено.

Той се усмихна, при което бръчките около голямата му уста и дългия хрущялест нос се увеличиха и изплетоха още по-гъста мрежа.

— Какво? Какво?

— Синапово семе.

— Да не би някой у вас да е простинал, а?

— Ами… баба… тя ме изпрати…

— Тогава не синапово семе, а синапово брашно. Нали ще се налага с лапи?

— Аха! — поклатих аз глава и се изчервих.

— Добре… Хм! — той пак ме погледна. — А имаш ли пари?

— Имам — отговорих решително и разтворих ръката си, в която стисках парите. Па потната ми длан лъснаха четири монети.

— Малко са — рече той с удавен от хрипове глас, — но ще ти дам за тях, а останалите ще донесеш после…

Аптекарят отиде до големия стъклен шкаф в дъното, измъкна едно пакетче, уви го грижливо в тънка розова хартия и ми го подаде. Аз го взех и без да поглеждам повече встрани, почти избягах от аптеката.

На другия ден занесох останалите пари. Но той не беше сам, а около него шеташе с парцал в ръка прислужникът му, висок, кокалест момък с руса, почти сламеножълта коса и бяло лице, обилно поръсено с лунички. Спрях се до масата и добре запознат вече с обстановката, огледах се на всички страни, но никъде не открих следа от Верка. Видях само през разтворената кадифена завеса вляво дъсчена стълба, която водеше за втория етаж. Сърцето ми изтръпна от вълнение. Сигурен бях, че там горе, в една от стаите, беше сега и Верка…

— Ей, хлапак, какво зяпаш? — стресна ме гласът на прислужника.

— Ето нося… — започнах аз и пристъпих нерешително, като подадох двете петстотинкови монети.

— Какво е това?

— Парите, които… — и с умолителен израз на лицето се обърнах към аптекаря, който бъркаше нещо в едно хаванче. — Вчера взех синапово брашно и остана да дължа…

— Аха, да — каза той и продължи да бърка в хаванчето, — остави ги там!

— Дай ги! — рече недоволен, с ръмжащ глас луничавият.

Аз го погледнах стреснат и мъничко уплашен.

— Какво ме зяпаш такъв, а? Хайде махай се, докато не съм… — и вдигна ръка.

Крадешком, като се пазех да не ме забележи, аз още веднъж хвърлих поглед към синята кадифена завеса и с подкосени крака излязох навън. Дълго обикалях край високата жълта сграда, дълго гледах към прозорците на втория етаж, към крайния вляво, който в този късен час на горещото лято беше затворен и перденцето спуснато. Чаках на тротоара, дано ми се мерне познатият образ на Верка. Върнах се у дома, изпълнен с лошо предчувствие, че може би вече никога няма да я видя.

Няколко дни по-късно отидох пак в аптеката, този път с вързоп лайкучка, която исках да предложа на баща й, макар че не беше ми поръчвал. Вътре не намерих никого и останах да чакам смирено до теглилката. За да не направя лошо впечатление, аз се окашлях шумно веднъж-дваж и запристъпвах с босите си крака по хладната мушама на току-що измития под.

— Хей, почакайте, сега ще дойда! — извика от вътрешната малка стая сърдит глас и по него познах, че това е луничавият.

Бях вече готов да побягна навън, но в същия миг той излезе отвътре и се изправи пред мен с мокри и зачервени ръце, запретнати до лактите, и с мръсна, опръскана с йодови капки престилка.

— Какво искаш? — попита ме той все пак любезно.

— Нищо — отвърнах аз нерешително, със свито гърло и подадох вързопчето. — Нося лайка…

— Лайка ли? — сепна се той. — Че кой ти е поръчал?

— Никой, но… — уплашено го погледнах — нали чичото, Веркиният баща…

Отвътре се показа главата и на самия аптекар.

— Какво има? — попита той тихо.

— Носи лайка — обърна се към него прислужникът. — Поръчвал ли си му, а?

— Не. И нямаме нужда. Кажи му да донесе друг път… да речем, след две недели…

Луничавият изкриви лицето си от отегчение.

— Чу ли? — извика той. — А сега… Хайде, махай се!

— Ама аз искам да попитам за Вер…

— Няма какво да питаш! — прекъсна ме той. — Казах ти… Махай се, докато не съм те пипнал за дългите уши! — и запристъпя към мен.

Аз продължих да стоя на мястото си и да поглеждам към втория етаж. Оттам ми се дочуха шум на стъпки и гласове — единият на Верка, другият на сестра й Даринка! Невъзмутимо чаках да слязат, но момичетата се бавеха, а аз все стоях на мястото си с вързопа в ръце…

Луничавият загуби всякакво търпение, хвана ме за раменете и силно ме раздруса.

— Казах ли ти аз?… Хлапак такъв! — извика той и ме блъсна, аз полетях навън заедно с вързопа и се проснах на тротоара.

В тоя момент чух писък и се обърнах. Верка лежеше на пода до завесата, а над нея се бяха навели сестра й и луничавият, смутени и уплашени, без да знаят какво да правят. Баща й дотича с чаша вода, вдигна главата й, напръска пребледнялото й лице. Най-после Верка се свести и те я отведоха по дъсчената стълба. Стоях на тротоара, гледах разпиляната лайка и нямах сили да я събера. Хората се спираха, клатеха съчувствено глави и отминаваха, погълнати от своите грижи. Вдигнах шарената бохча, тъкана от мама, изтърсих последния цветец от лайката и се запътих към дома, като мислех все за Верка.