Иван Мартинов
Градче в планината (20)

На риболов

В края на август отидохме за риба с моя приятел Марко Иванов. Вървяхме по брега на реката и бързахме да стигнем на мястото, дето щяхме да се разположим, преди да са настъпили големите горещини. Пред мен крачеше Марко — висок, сух, с тънка жилеста шия и слабо, обгорено от слънцето лице, запретнал крачолите на избелелите си дочени панталони до коленете. Аз пък се мъкнех бавно, стъпвах предпазливо по напечения пясък и оставях подире си пресни следи, които топлият сух вятър откъм полето веднага засипваше. Разстоянието между нас се бе тъй увеличило, че аз завиках:

— Ехей, Марко бе… чакай!

Марко се позапря и усмихнато се обърна към мен.

— Хайде, Ванко, хайде, че няма време! — подвикна той ободрително и усмивката не слезе от слабото му лице. — Я виж колко високо се е вдигнало слънцето! Трябва да стигнем преди обед. Тогава рибата играе. А оставим ли след пладне, ще се върнем с празни ръце. Хайде пораздвижи се!

Марко говореше бързо, припряно, но в гласа му нямаше строгост, а се чувствуваше повече загриженост.

Без да възразявам, аз напрегнах последни сили и мълчаливо продължих.

Ние вървяхме нагоре по течението на реката и гледахме да не се отделяме нито крачка от брега.

Като изминахме около двеста метра и стигнахме до стария прогнил бент, спряхме. Марко държеше в ръцете си рибарски сак, а аз носех кошница от върбови пръчки, на дъното на която имаше парче сух хляб, няколко глави лук, кълбо канап, игла и разни други дребни неща. Огледахме мястото и преди да решим какво трябва да направим, аз попитах отчаяно:

— Тука ли?

— Тука — отговори Марко, хвърли сака върху тревата и започна да се съблича.

Мястото не беше хубаво — голо, без нито едно дръвче, под сянката на което може да се полегне. Но щом Марко го бе избрал, какво можех да кажа аз?

След пет минути бяхме вече готови за риболов. Но и на двамата не ни се искаше да се потопим в хладната вода, без да се понапечем малко на слънцето, да си починем и побъбрим. Ние се излегнахме и заровихме крака в топлия пясък.

Като дъвчех коричка от хляб, аз си спомних за разговора, който бяхме водили снощи, и се обърнах към моя приятел:

— Нали се разбрахме? — казах аз. — Ако уловим повече риба, ще я продадем и с парите ще купим оная книжка, дето я видяхме в дюкянчето на дядо Спиридон.

— Ясно, разбрахме се — усмихна се Марко. — Ами ти искаш ли да видиш нещо?

— Какво?

— Нещо, което ще ти покажа.

— Покажи ми го де!

— Не, не сега. Не е у мен.

— А какво е то?

— Като се върнем, ще го видиш — отговори Марко, но аз настоях:

— Их, какъв си пък ти, Марко! Все криеш от мене, все се спотайваш… Нямаш ли ми доверие? Та покажи ми го де! Иначе, да знаеш, ще ти се разсърдя…

— Казах ти, като се върнем — държеше на своето Марко. — Това нещо е такова, което не се носи и не се показва на всекиго…

— Че аз „всекиго“ ли съм? — започнах да му се моля: — Е, хайде кажи ми какво е то, кажи ми и аз… обещавам ти, все с теб ще ходя за риба, винаги ще те слушам и ще бъда готов на всичко, което поискаш… Не вярваш ли, а?

— А бе Ванко, вярвам, как да не вярвам? Ама сега не мога да ти го покажа, бе братленце!

— Добре де, не ми го показвай, но ми кажи какво е то… Нали можеш, а? Кажи ми де! Марко се поколеба, после се реши да ми открие тайната си и като се наведе, започна да ми шепне на ухото:

— Имам револвер. Намерих го у вуйчови в избата. Такъв един хубав… само че мъничко ръждясал отвън…

— Ама истински ли? — попитах недоверчиво, тъй като ми се стори, че той се шегува с мен.

— Че как?… Истински я! — дръпна се Марко обиден. — Ти да не мислиш, че това е някаква играчка…

— И нов, малко употребяван?

— Не, не съвсем нов, но нали ти казах — запазен, с лъскаво дуло… — започна Марко да обяснява, но аз го прекъснах:

— С чирени?

— Щом съм ти казал, че е запазен, значи с чирени! — ядоса се той. — Какво повече искаш?

— Чакай, а патрони откъде ще вземеш?

— Шшт! — Марко направи знак с пръст на устата и се огледа предпазливо. — Не викай, дяволе! Нали те предупредих!

Смутих се и наведох глава. Погледнах Марко виновно, но любопитството ми бе напряло, че като поразмислих, пак се престраших и попитах тихо:

— Е, кажи ми, кога ще дойде това време, когато ще ти потрябва?

— Когато дойде, бе Ванко! — отговори без желание Марко и отегчено се прозя.

Не бях доволен от отговора му.

— Но кога, кога? Аз това питам!

— Е, стига де! Омръзна ми да ме питаш, остави ме да полежа…

Не се разсърдих на моя приятел, защото бях привързан към него и го обичах.

Няколко минути мълчахме, после аз почувствувах, че не мога повече да търпя и уверено изрекох:

— А пък аз ти казвам, че скоро ще дойде!

Марко вдигна глава и както беше задрямал, погледна ме учудено.

— Кой ще дойде, бе Ванко?

— Ами че… това време, за което преди малко говореше.

— Аха! — засмя се той със своята подкупваща усмивка и се изтегна по гръб на пясъка. — То се знае, че ще дойде, но… не се знае дали ще е скоро…

— А пък аз вярвам, че ще е скоро.

— Хм! — Марко пак затвори очи, но аз не го оставих спокоен да лежи.

— Ама нали все някога ще дойде? Затова значи трябва да бъдем готови…

Марко леко се понадигна на лакти.

— Че трябва — трябва! — рече той тихо, отново се отпусна по гръб и отново затвори очи.

Аз бях непримирим.

— Да, ще дойде, но ти имаш револвер, а пък аз нямам…

— Трай! И за теб ще се намери.

— Кога? — извиках и бях готов да се хвърля и го прегърна, но се въздържах, тъй като ми се стори неприлично. — Кога, бе Марко? Кажи — кога?

— Скоро… тия дни… измърмори Марко в просъница — ще се поразровя още веднъж в избата на чичови и вярвам, че все нещо ще се намери и за теб…

— Истина ли говориш?

— Че кога съм се шегувал с теб?

— Но ако не намериш?

— Ако не намеря… — и Марко се прозя, — ако не намеря… то се знае, че няма да имаш!

Изтръпнах.

— И какво, другарите няма ли да ми дадат?

— Не знам. На мен, както виждаш, никой не ми го е дал, аз самичък си го намерих. Пък и другарите откъде ще вземат толкова много револвери? То едвам за тях ще има, та не знам дали ще стигнат и за такива като теб… Хайде, Ванко, остави ме за малко да поспя! — почти ми се скара Марко и повече думица не отрони въпреки моите опити да го заговоря още веднъж.

Примирен, аз също се изтегнах до него и като се загледах във високото, опалено от слънцето небе, помъчих се да намеря сам изход от създалото се положение. „Ех, да имаше един за мен!“ — помислих аз и като затворих очи, впуснах се в дълги разсъждения, за да открия начин да се снабдя с револвер.

Постепенно мечтите ме завладяха и ме отвлякоха в онова недалечно време, за което всички хора в градчето като мене и Марко се готвеха. И аз си представих деня, когато ще гръмне първата пушка там, на площада, пред клуба на партията, и някой ще развее от балкончето червеното знаме, а аз и Марко ще излезем на улицата и ще се притечем на помощ на въстаниците с нашите револвери…

— Хайде, стига вече! — прекъсна мислите ми Марко. — Ставай, Ванко, и да почваме, че слънцето скоро ще залезе, а стъмни ли се, нищо няма да уловим и тогава няма да купим оная книжка от дюкянчето на дядо Спиридон…

Марко стана, грабна сака и нагази в реката. Недоволен, аз тръгнах подир него, но на брега се спрях, тъй като водата ми се видя хладна за нагорещеното ми тяло.

— Какво зяпаш? — викна той, като разгъна сака и го заложи срещу течението на бързея под върбите. — Бий, гони рибата!

Грабнах един кол и с него започнах да пляскам по водата, като виках, колкото ми глас държи, за да плаша рибата. Струваше ми се, че по тоя начин ще изкупя вината си пред моя приятел.

Скоро Марко извади сака и в него затрептяха първите едри риби, чиито гърбове блеснаха на слънцето. С радост ние ги извадихме на брега, сложихме ги в кошчето и отново се върнахме в реката. Увлечени от сполучливия лов, ние забравихме и револвера, и „онова време“, което двамата чакахме и за което се готвеха всички наши хора в градчето.