Иван Мартинов
Градче в планината (6)

Край реката

Друго, също тъй красиво място, дето прекарвахме безгрижно в игри и забавления свободните си през лятото дни, беше Осъма. Няма и не може да се намери в целия този край по-удобен и по-приятен кът от широката поляна край брега на реката, точно срещу Бачкийницата. Едно време, преди войната, там спираха колите и наемателят на общинския налог лепваше върху оглавника или отпред върху хомота с впрегнатите добичета по една квитанция — бач, както му казваха все още по турски; а сега предприемчив — търговец бе превърнал малката тухлена постройка в лавка и продаваше лимонада, бонбони, банички и разни сладкиши.

Наистина мястото тук беше много хубаво. Ние, децата от нашата махала, се бяхме убедили в това и винаги идвахме тук да се къпем, да се препичаме на слънце върху мекия, блестящ като злато пясък, а привечер, когато от лозята по Червен бряг започнат да се връщат колите с претъпкани догоре постави от грозде, да издебнем собственика и да откраднем някоя и друга чепка, която лакомо изяждахме…

Помня, че веднъж в седмицата мама ставаше сутрин рано, нарамваше бохчата с чергите и непраните дрехи, хващаше ме за ръка и ме повеждаше към реката да пере. Още сънен, аз подтичвах с босите си крака по студеното пепелище на пътя и се успокоявах едва когато се настанявахме на поляната до другите жени и деца, дошли по-рано от нас. Мама вземаше три кобилици, връзваше единия им край с цедилото, закрепваше ги нагоре и като ги замяташе с чаршаф или черга, правеше колиба. Аз лежах под сянката, ядях вкусна лютика от печени пиперки, домати и лук, подкиселени със зелено грозде, или ягорида, както му казвахме. После идваше ред на къпането в бързея, плискането на водата, виковете и крясъците на децата, сърдитите закани на жените, особено на по-младите, когато някой мъж случайно минеше по пътя или пък по-голямо момче дойдеше да търси майка си. Аз тичах гол насам-натам, правех ладийки от хартия, пусках ги във водата и си въобразявах какви ли не чудновати неща. Но ето че слънцето слизаше ниско на хоризонта, започваше да се свечерява и преди тъничкото рогче на луната да се покаже иззад нагънатия, като на камила, гръб на отсрещния хълм, мама ме хващаше за ръка, все тъй натоварена с изпраните дрехи, и ние поемахме обратния път към къщи.

Когато пораснах и станах, тъй да се каже по-независим и самостоятелен човек, почти всеки ден отивах край реката да се къпя с другарите си. Избрали бяхме едно чудно местенце на завоя, точно срещу поляната, дето жените перяха, и там прекарвахме почти целия ден, от сутринта до вечерта.

Имаше там едно вирче, а до него съборена стара, изкорубена върба с дебел, протегнат като мост над водата сух клон, по който ние се качвахме и скачахме с главата надолу, като правехме разни акробатически номера. Селяните, които отиваха пазарен ден с коли в града, учудени се спираха да ни гледат и дълго цъкаха, като клатеха глави, удивени от нашата смелост и ловкост.

Разбира се, ние не се застоявахме на едно място и скитахме покрай рекичката, като избирахме и други хубави за къпане места — и по-дълбоки и по-опасни за нас. Колкото повече растяхме, толкова повече се отдалечавахме от града и отивахме там, между скалистите хълмове, притиснали от двете страни Осъма. Но за това време сега няма да разказвам, а по-късно, защото се отнася към друг период, който не е тъй прекрасен, изпълнен с вълнения и трепети като времето през детските ми години, най-милите и любими години в моя живот!

Веднъж Цачо, аз, братовчед ми Петко, Колю Чорлето и Данчи Пенеса решихме да прекараме няколко дни край реката. Взехме одеяла и черги и отидохме при бента на Брестовата воденица. Казваше се така, защото около високата каменна ограда и широкия двор, дето мливарите разпрягаха колите, имаше горичка от стройни брястове. Мястото беше тихо, закрито от погледа на любопитните, и ние се надявахме да прекараме няколко съвсем безгрижни дни, необезпокоявани от никого. Насякохме клони, събрахме съчки, Цачо и Колю домъкнаха отнякъде царевичак, останал още от есента, и си направихме колиба. Данчи и братовчед ми Петко накладоха огън, а аз тръгнах да търся вода за пиене. Освен хляб бяхме си взели и сирене, пастърма, и пиперки, и домати — всичко, от каквото имахме нужда, за да не гладуваме, ако щастието не ни се усмихне и не уловим риба.

Като Робинзон на пустия остров ние ходехме голи между дърветата. Цачо и Колю Чорлето отидоха да заложат изплетените от тях кошове за риба под бента, а аз се насочих по пътечката нагоре по стръмния бряг, дето предполагах, че има изворче. Вървях между магарешки тръни и коприва, като се пазех да не се допра до тях, и очите ми играеха неспокойно на всички страни. Край мен беше глухо и потайно. Миришеше на прегорели бурени и треви. Див джоджен, лайкучка и метличина се пъстрееха по малките поляни, а тук-там над тях летяха пеперуди, бръмчаха пчели, спускаха се и се издигаха стремително лястовици, обаждаха се пъдпъдъци.

И без да знам как, изведнъж се намерих в другия край на рида, точно там, дето широкото и прашно шосе се спускаше към града. Коли с постави, препълнени с грозде, скърцаха напевно една подир друга, а отстрани на тях вървяха коларите и като подвикваха строго на биволите, които лениво размахваха опашки, бодяха ги от време на време с остените си. Проследих със завистлив поглед поставите и дълго не свалях очи от жълтия като кехлибар афузали, от блестящия като рубин памид, от тъмната като въглен, с кадифен оттенък резекия… Усетих на езика си такъв приятен вкус, че не знаех какво да правя, а само млясках сладко и си облизвах устните. Да се спусна ли подир тях и си открадна някоя чепка? Колебанието ми не трая дълго и вече бях решил да изтичам, когато неочаквано от храстите зад мен изскочи като лалугер от дупката си Данчи Пенеса и преди още да се опомня, той ме изпревари. Какъвто си беше дребничък, но пъргав, Данчи ловко се метна на постава и заграби няколко едри грозда. Последвах примера му и аз.

— Хайде, хайде, стига вече, че като те шибна по голия задник! — поклати заканително глава единият от селяните и замахна с остена, а другият се направи, че нищо не вижда.

Ние с Данчи не само че се налапахме до насита, гълтайки като гъсоци почти цели зърната, но взехме толкова гроздове, колкото можехме да носим. Слязохме долу, край реката, и заварихме там другарите си да пекат риба. Цачо и Колю Чорлето бяха извадили кошовете, пълни с мренки и кленове, имаше и едно сомче, което цвърчеше между въглените.

Никога по-сладко не бях ял от този ден, когато за пръв път напуснах своя дом, за да поживея заедно с другарите си по-дълго време на лагер сред брястовата горичка! И досега помня какво голямо удоволствие изпитах тогава не само от свободата, но и от чудните нощи пред догарящия огън, когато луната, пълнолика и едра като засмяно момичешко лице, се показваше над далечния планински хребет и леко се понасяше по безкрайния си небесен път. Ние лежахме на тревата, огрени от буйните пламъци, увлечено разговаряхме за какво ли не, разказвахме си случки и разни небивалици и тъй прекарвахме до полунощ, после лягахме един до друг в малката колиба, притискахме гърбовете си, за да не ни е студено от нощния хлад, и неусетно заспивахме. А на сутринта, щом слънцето ни напечеше, отново ставахме и се залавяхме за нашите игри, ловене на риба и гмуркане в Осъма…