Иван Мартинов
Градче в планината (14)

Как започнах да пиша

Баща ми и майка ми с мъка изкарваха прехраната на семейството и ако не ни помагаха нашите роднини, не знам как щях да изкарам гимназията.

Запомнил съм не една сутрин, когато аз и сестра ми Милка отивахме на училище гладни. И двамата се хранехме в безплатната ученическа трапезария на обед. Вечер ядяхме каквото намерим. Понякога си лягахме гладни.

Оставал съм и без обуща, и без дрехи. Вуйчо Ангел, който имаше обущарска работилничка, понякога ми е подарявал обуща, а леля Христина и леля Елена ми ушиваха рубашка или панталон. Все пак криво-ляво я карахме и слава богу, сега съм жив и се радвам на добро здраве…

Но имаше дни, когато животът ми беше черен и не знаех какво да направя. Сврян в някой ъгъл на малката ни стая, плачех горчиво, като се мъчех да задуша гласа си, та никой от съседите да не ме чуе и после да ме жали.

Още от ранна пролет, през март, щом слънцето стопи ледената корица на локвите, мама ни пускаше на улицата и ни караше да застанем отсреща до стената на бабината Пенина къща, за да се топлим на припека. Аз и Милка се свивахме там и като ръфахме сухо парченце хлебец, мъчехме се да се увием по-добре в опърпаните дрешки. Обути с терлици и налъми, а често и съвсем боси, ние зъзнехме и треперехме, докато се стоплим.

Майка ми отиваше още в зори в тютюневия склад, баща ми по цяла седмица не се прибираше, скиташе по селата с музиката под мишница, а баба, нали беше стара и болна, не можеше да вижда добре и тогава аз изскачах на улицата като волна птичка, отивах да играя. По това време след войната, когато бедността бе потропала на вратите на много домове, всички момчета от нашата махала ходехме боси от пукването на пролетта до падането на сланата. От прах и кал, от студ и пек краката ми се бяха изранили и между пръстите се появиха гнойни пъпчици, които сърбяха и боляха нощем. Но кой ми обръщаше внимание и кой можеше да се загрижи за мен? На училище ходех немит, несресан и нечист — за това децата се пазеха от мен и ме държаха на последния чин.

По-късно, когато отидох в прогимназията, аз започнах да се мия и чистя, да пазя прилична външността си и това, разбира се, даде отражение по-нататък в живота ми. А защо стана това?

Не мога да си спомня точно в кой клас бях, но ако не се лъжа, трябва да е било във втори или трети, учителката ни по български език, госпожица Райна Баева, дребничка и слаба, мила жена, ни бе задала за домашно упражнение разказ на тема „Гроздобер“. Ние нямахме лозе, но бях ходил с Цачо и Георги на техните лозя, участвувах в гроздобера и наблюдавах не една картина от този прекрасен есенен сезон, в който трудът е свързан с известен, идващ от дълбока древност, почти религиозен ритуал. Аз много обичах да помагам на гроздоберачите и понеже бях впечатлителен, запомних как става самият процес на беритбата, после пренасянето на гроздето и правенето на вино в бъчвите…

И ето че написах моя разказ на тая тема. Написах го на листчета, които изрязах от амбалажна хартия, тъй като нямах тетрадка. Щом учителката ни, госпожица Баева, влезе в стаята и класът се усмири, аз седнах на своето място на задния чин и като се загледах през прозореца навън в светлата и чиста пролетна утрин, унесох се в спомени. Може би видът ми на разсеяно момче или пък невниманието, което проявявах към урока, да е подбудило госпожица Баева: тя ме вдигна пред черната дъска и ме накара да прочета своя разказ, навярно смятайки, че не съм написал нищо.

Излязох и както бях бос, с окаляни крака и зачервени от студа пръсти, немит и разрошен, с продрани на коленете панталони, силно се изчервих от смущение, но за изненада се оказа, че имам домашно упражнение. Започнах да вадя от джобовете си лист след лист и да чета тихо, с глух, сподавен от вълнение глас, като се мъчех да запазя спокойствие и да не поглеждам към другарите си, чиито лица в тоя момент изглеждаха насмешливи, готови да прихнат всеки миг, ако се запъна. Но аз нито се запънах, нито прекъснах разказа си, а продължих да чета все тъй уверено, с вълнение. След време в стаята настъпи тишина. Започнах да поглеждам ту този, ту онзи от първите чинове и с радост виждах как лицата им от насмешливи ставаха сериозни, как постепенно всички, целият клас, внимателно ме слушаха и как отначало с недоверие и изненада, а после с добро чувство и благоразположение ме гледаха, сякаш бях някакъв герой, и нито веднъж, докато четях, не ме прекъснаха.

Свърших разказа и пъхнах последния лист в джоба си с трепереща ръка, уплашен, да не би да съм прекалил и отегчил другарите си, а те с въздишка се отпуснаха на облегалките, после се размърдаха и оживено заприказваха помежду си. Аз стоях до черната дъска и чаках тежката присъда на учителката ни. Какво щеше да каже госпожица Баева?

Тя стана от катедрата, дето бе седяла през цялото време, дойде при мен, прегърна ме и ме целуна.

— Браво, Иванчо, написал си нещо много хубаво! — рече тя с развълнуван глас, като продължаваше да ме държи за ръцете. — Ей сега ще ти пиша шест…

Госпожица Баева отиде до катедрата, разгъна дневника и наистина ми писа шестица по български език.

— А сега седни си — кимна тя. — Искам все тъй да се учиш и да бъдеш прилежен!

Със зашеметена глава, с бучащи уши аз се домъкнах до чина. Всички бяха изненадани от успеха ми и дълго в класната стая шумът и разговорите не стихваха, докато не удари звънецът, и ние се затичахме към двора, за да поиграем на воля, опиянени от пролетното слънце и въздух…

От този ден аз не само че започнах да уча редовно уроците си и станах един от най-добрите ученици в класа, но редовно се миех и гледах колкото можех да се обличам по-добре, да се нося чисто и спретнато и да не изпускам мястото си на първенец, което бях завоювал не съвсем леко.