Иван Мартинов
Градче в планината (18)

Манифестация

Подир обед необикновен шум и викове огласиха махалата ни. Изтичах на улицата и видях да минава манифестацията на селяните, привърженици на Земеделския съюз. Бяха наредени в гъсти редици, мъже и жени, колоната се бе проточила като гигантска змия и докато главата й бе вече стигнала до нас, опашката й се виеше някъде назад по главната улица на градчето. Най-отпред яздеха гордо и наперено на коне неколцина души от оранжевата гвардия, след тях носеха оранжеви знамена повече от двадесет, а може би и петдесет яки селяни, после следваха ръководителите от окръга и след това идваше ред на селянията, която се мъкнеше бавно и уморено, а съвсем накрая трополяха техните каруци и коли, натоварени с булки, момичета и деца.

Валеше дъжд. Мъжете, загърнати с ямурлуци или с кожуси, обърнати с вълната навън, с дебели шаячни дрехи и с навуща, жените с нови сукмани и шарени забрадки газеха рядката кал, цапаха с цървулите в локвите, размахваха сопи, заканваха се ту на този, ту на онзи от гражданите, застанали отстрана да гледат, и прегракнало пееха:

Къртяте буци,

бийте думбазя!

Да се тряска,

да се святка

Земеделския съюз!

Хората ги гледаха отстрани, а те продължаваха да газят калта, да вървят под дъжда и да пеят. Аз тръгнах подир тях заедно с други момчета от нашата махала. На всички ни беше интересно: искахме да видим как селяните ще минат през града и да разберем какви са техните намерения.

Озовахме се отвъд реката, в старата част на града, дето по една тясна и крива уличка на Вароша се бе проточила колоната начело с оранжевата гвардия и знамената. Щом наближиха една стара двуетажна къща, преди да я заминат, един от конниците спря коня си, обърна се тежко на седлото и като махна с ръка, извика:

— Чакайте, спрете!

Тутакси първите се заковаха на място, но тия, който идваха след тях, не чуха вика им и продължаваха да се движат, да се блъскат, да сгъстяват редиците. Оттук-оттам се обадиха гласове:

— Хей, какво става там? Защо спряхте, бе?

— Не бързай, нека чуем какво казват там, отпред…

А този, който пръв се бе спрял, все тъй обърнат върху седлото, отново извика високо, с писклив глас:

— Знаете ли, хора, чия е тая къща? Тя е на Пано Маринов, на изедника, който през време на войната… Помните ли, а? — и отново посочи с камшика си.

— Помним я! Как да не помним? — обади се възстар селянин със загоряло лице и тънък жилест врат, като се повдигаше на пръсти и искаше да види през раменете и над главите на хората. — Душицата ми изяде той на мене, аз неговата мам…

— Уууу… Позор! — ревнаха от разни места и множеството се раздвижи, залюля се насам-натам и заприлича на огромно космато влечуго, което се готви да се свие около някого и да го задуши.

— Уууу! — ревеше тълпата и от всички страни като гора се издигаха сопи, размахваха се юмруци.

— Да му се подири сметка! — извика някой и най-напред трима-четирима, а после повече и накрая почти цялото множество се втурна към вратата на първия етаж.

Но къщата беше залостена здраво отвътре. Висок млад мъж даде съвет и всички, като се напъваха, изкъртиха вратата с резетата и тълпата с вик нахлу вътре. Чуха се крясъци и се разнесоха закани, а един гръмлив глас упорито призоваваше хората подир себе си. Звъннаха стъклата на изпочупени прозорци. Заедно с тях от горния етаж полетяха изтърбушени дюшеци и възглавници, от които се разхвърча перушина като водопад от снежинки. Падаха с трясък и се разбиваха на калдъръмената улица столове, маси, сандъци, части от кревати и гардероби, кухненски съдове, а един чугунен леген, пълен с картофи, гръмна като бомба в краката на конете и подплашени, те едва не свалиха ездачите си.

Най-после жаждата за мъст бе наситена. Изглежда в своето озлобление хората се бяха уморили да чупят и трошат, да хвърлят и мачкат, да късат и дерат. Уличката пред къщата се покри с всякакви предмети и заприлича на бойно поле, през което бе минала развилняла се орда. Но това като че ли все още не задоволяваше някои от участниците в погрома. Един от селяните, на когото бе хрумнала тая безумна идея, извика с тържествуващ глас:

— Да я запалим!

Отговориха му задружно:

— Пали! Какво ще му мислиш?

Той извади кибрит и може би щеше да се втурне нагоре по стълбите, за да запали разпилените книги, вестници и списания, ако друг, по-съобразителен и по-въздържан, не изказа гласно мислите си:

— Брей, ще я запалиш, ама… знаеш ли, че тия дървени къщи наоколо ще горят като факли!

— Да горят и… нека изгорят всичките! — тръсна рошава глава онзи, който се готвеше да пали, и се накани да изтича, но същият този от ездачите, който пръв бе се спрял с коня си и бе им посочил къщата, вдигна властно ръка и го спря:

— Чакай, не си играй с огъня, ще изгори целият град!

Другият се позапря в колебание и погледна селяните около себе си.

— Вярно, ще изгори целият — съгласи се едно старче и запремига бързо с пепелявите си клепки.

— Ами че тъй си е, с огън шега не бива! — додаде друг и всички наоколо затропаха — явно бе, че не одобряваха предложението на младия, и той се отказа.

— От мен да мине — рече и махна с ръка.

Хората се засмяха, оживиха и раздвижиха. Гвардията потегли, зави наляво по друга странична и по-малка улица, повлече след себе си останалите и тялото на влечугото отново запълзя през града, като повлече опашката си.

Ние с Цачо дочакахме да отмине манифестацията и заедно с още други такива като нас момчета, все зяпльовци, останахме пред къщата на Пано Маринов. Уморил се бях да ходя с тоя шумен, разбунтувал се народ и тук ми се видя по-интересно. Цачо се спусна да събира разни книги и аз го последвах, тъй като по това време бяхме много увлечени от четене на романи. За съжаление оказа се, че няма нито една книга за нас, а всички бяха разни военни списания и научни книги по теория и водене на войната. Все пак ние си избрахме две-три с картинки и доволни, че не се връщаме без плячка, тръгнахме за дома си.

Още същия ден, като се прибрах, от баща си научих кой е този Пано Маринов. През войната той бил полковник в един от участъците на фронта в Македония, ако не се лъжа — на Дойранския, и там като командир на разбунтувалия се полк проявил големи жестокости: измъчвал войниците, арестувал и разстрелвал без съд всеки, който, според него, бил уличен в непокорство и участие в бунта след пробива при Добро поле. Оттам идвала и тая омраза на селяните от нашия край, тъй като по-голямата част от тях служили в неговия полк. И ето че днес те изпълнили заканата, която някога са дали, и му се отплатиха скъпо и прескъпо.

— Къде е сега той? — попитах баща си.

— Оо! — баща ми поглади небръснатото си лице. — Имал късмет. Казват, че бил в София, отишъл там по някаква своя работа. Но ако беше тук… Уф, уф, жив нямаше да бъде…

А Цачо вечерта, като се събрахме пред тяхната порта, ми каза:

— Знаеш ли какво е станало с майката и сестрата на Пано?

— Не, не знам.

Те били вътре, когато манифестацията минавала покрай къщата, и видели през прозорчето как селяните се спрели и как поискали да влязат, но избягали, щом разбили вратата, и се скрили у съседите си…

— Вярно ли, че са видели всичко, а?

— Охо, и не само че са видели, но и едва не умрели от страх! — додаде Цачо. — Ако не са били съседите им, сигурно щели са и двете да пукнат…

— Брей, че какво лошо толкоз са направили?

— Какво ли? Хм… Недоволни са хората от тях, а дето има недоволство, там стават такива работи!

Ние се заиграхме и аз позабравих случката с разгромяването на къщата на Пано Маринов, но запомних, че с народа винаги трябва да се държиш добре, ако искаш и той да се държи с теб добре! По-късно, когато започнах да се занимавам с политика, разбрах смисъла и значението на това, което стана тогава — и никога не го забравих, а ето че и сега си припомних всичко от начало до край тъй, както се случи в ония години, годините на моето детство…