Иван Мартинов
Градче в планината (19)

Превратът

Един ден Цачо ми каза:

— Свалили Стамболийски!

— Как са го свалили, бе? От какво са го свалили?

Като по-голям от мен и по-осведомен Цачо ми обясни:

— Глупчо! Ей тъй… свалили го от власт, изгонили го…

— Кои, бе?

— Сговористите и блокарите.

— Че какви са пък те?

— Ще разбереш — завъртя той глава и ме погледна отвисоко. — Хайде ела с мен да идем в казармата! Там ще видиш и ще разбереш!…

Изтичахме към казармения двор. Никога досега след заминаването на руснаците тук не е имало толкова голямо оживление. Цялото пространство между двете дълги постройки беше изпълнено с мъже, които се щураха насам-натам, бързаха нанякъде и сърдито разговаряха, а някои дори се и караха. През вратата, дето някога беше разпъната палатката с купола, която служеше за църква на белогвардейците, всяка минута влизаха и излизаха военни с новички униформи, току-що облечени. Аз любопитно се долепих до бодливата тел и заедно с много други такива като мен хлапаци не откъсвах поглед от картината, разкрила се пред нас. По-възрастните от гражданите, между които повече жени от близките махали, стояха настрана и с изписан по лицата им страх наблюдаваха движението в двора на казармата.

— Гледайте, гледайте… и бате Марин! — извиках изненадан и посочих наперената фигура на един млад мъж, метнал през рамо пушката си и запасал паласки с патрони през кръста върху цивилното си облекло.

Това беше братът на Колю Чорлето. Той ни забеляза, че му махаме, но не се обърна, а продължи да се разхожда важно сред множеството също такива като него граждани, на които мустакат фелдфебел раздаваше оръжие и патрони.

— А ето и господин Евтимов! — не сдържах учудването си и пак посочих с ръка към друг млад мъж, нисък и пълен, когато минаваше покрай нас.

Господин Евтимов беше учител по гимнастика. Като запасен офицер и той бе мобилизиран от новата власт, за да я защищава от враговете, както ми пошепна Цачо на ухото. Но, види се, учителят ни съвсем нямаше намерение да се перчи пред нас и аз видях как му стана неприятно, дори се понамръщи, щом ни забеляза. Той бързо отмина и потъна сред тълпата от мобилизирани.

Скоро всички бяха строени и под команда на някакъв запасен полковник, стегнат в тясна, не по мярката му униформа, но с горд и наперен вид, потеглиха извън града. Къде? Никой не знаеше, пък и не се интересуваше, защото вниманието ни беше привлечено от друго нещо, много по-важно от това къде отвеждат мобилизираните.

Пред главния вход на казармата спря открит жълт автомобил и от него наскачаха неколцина мъже в кожени куртки и панталони, с високи ботуши и каски на главите. Те започнаха да се протягат и прозяват, явно уморени от дългия път, и преди да разберем какво искат да правят и какво ще стане, един от тях изтича към временния щаб на мобилизирания полк, все тъй тичешком се върна при автомобила и извика на другарите си:

— Качвайте се, тръгваме веднага! — а към офицера, който се появи на вратата на щаба, добави: — Като се върнем, ще докладвам, господин майор…

Автомобилът отлетя по шосето за Троян и ние останахме с Цачо сами на пустата улица, но на мен ми бе направило силно впечатление, че отпред до шофьора, дето седна един от чудноватите мъже, имаше поставена картечница, готова за действие.

— Какви са тия? — попитах Цачо.

— Хе, какви са?… Автономисти!…

— Автономисти? — запитах учудено. — Какви са те, автономистите?

— Такива… — и той ми намигна. — Македонски комити, изпратени от царя… Има преврат… свалили са Стамболийски… той вече не е министър-председател на правителството… и сега бързат…

— А закъде бързат?

— Отиват да потушат бунта на метежниците.

— А пък тия сега какви са?

— Селяните бе, глупчо, селяните, които досега управляваха и вече ги свалиха от власт — обясни той важно и авторитетно. — Имаме ново правителство… правителство на сговора и блокарите… Ела сега да видим какво става там, при бачкийницата!

И той се запъти. Макар че съвсем не ми беше ясно какво е станало, какво е това „преврат“, как и защо са го свалили, а на негово място дошъл друг на власт, аз послушно го последвах. Ние с Цачо ходехме все заедно и аз винаги го следвах там, където отидеше той, тъй като бяхме приятели. Като по-голям и по-опитен от мен, умееше да поведе разговор с всекиго и да научи много неща, затова му бях благодарен и покорно го слушах…

Пристигнахме до моста пред бачкийницата, превърната вече в дюкянче за лимонада и сладки, които селяните на връщане от пазара купуваха за децата и внуците си. Но щом застанахме там, отнякъде изскочи един войник с натъкнат на пушката нож, навярно часовой, поставен на пост, за да контролира движението и да следи кой влиза и кой излиза от града. Той ни се скара и като се закани, че ще ни арестува, ние побягнахме обратно към парната мелница, която се намираше недалеч от моста и която всички наричахме „Огненицата“. Любопитството ни обаче надделя и без да се плашим повече от часовоя, бавничко и безшумно се промъкнахме пак до моста, защото чухме изстрели и ни се стори, че хора тичат през полето откъм Осъма и викат „ура“.

И наистина по полето зад реката, дето през лятото често играехме, когато идвахме да се къпем, ние видяхме много хора. Отдалеч дребните им фигури приличаха на мравки, които бързат към своя мравуняк. А мравунякът не беше далеч — ниският, заоблен хълм отсреща, зад по-големия ръкав на Осъма, отдето също тъй други хора бързаха като мравки, само че надолу. И оттам, от този гърбав хълм, идеха гърмежите и се чуваха виковете…

В миг, забравили всякаква опасност, без да знаем какво става там и защо едните се качват, а другите слизат, полетяха гърмежи, чу се вой и един заблуден куршум тупна пред мен в краката ми, като изрови пръстта и вдигна облаче бял прах. Аз погледнах Цачо и видях, че лицето му беше бледо като на мъртвец и че долната му устна трепереше от страх, но в момента не осъзнах какво означава това и продължих да наблюдавам картината, която се разкриваше пред очите ми.

— Бягай, ще ни убият! — извика Цачо и пръв хукна, а след малко, като се позабавих, за да погледна още веднъж натам, отдето дойде куршумът, последвах го и аз.

И тъкмо навреме, защото боят между двете страни се завърза при горния ръкав на реката и пламна с такава сила, че ехтежът му се чуваше чак при нас. Хората стреляха и викаха, бягаха назад и се втурваха напред. После започнаха да носят ранени и убити, които нареждаха до моста, и едва тогава разбрах на каква голяма опасност се бяхме изложили…

Като тичах запъхтян подир Цачо, аз го настигнах някъде при парната мелница и от умора не можех повече да продължа. Отпуснах се на земята, поех си дъх и казах на пресекулки:

— Брей, че то било страшно нещо това, превратът, бе!

— Ами че ти как мислиш?… Бой е това, а не шега! — кимна ми Цачо. — Ето какво значи гражданска война…

— Че война ли е това?

— Уф, глупчо, какво ли разбираш ти! — и Цачо направи подигравателен жест, като опря палеца до носа си.

Той забеляза огорчението ми и понеже ме обичаше, съжали ме и се наведе към мен:

— Ти не се плаши, скоро ще свърши тя, тая война, ами е жалко само, че ще избият сума ти народ, и то все селяни…

— А защо ще ги избият?

— Защото са им отнели властта и защото те искат да си я вземат, а другите не им я дават — затова, разбра ли?

— Разбрах — кимнах аз, макар че нищо не разбрах. — А какво е това? Я виж… Оръдия! — и посочих към пътя.

Цачо веднага скочи на крака. Скочих и аз с примряло сърце. Двамата зяпнахме от изненада.

Край нас премина в галоп артилерийска батарея с две оръдия, теглени от четири впряга едри, буйни коне. Отпред препускаше, като подскачаше на седлото, младичък поручик и размахваше кожен камшик, а отзад се друсаха с лафетите войничетата с напрашени лица и спуснати под брадата черни каишки на фуражките си. Офицерчето имаше войнствен вид, но войничетата бяха умърлушени и лицата им не изразяваха нищо друго, освен съжаление, че щат не щат, трябва да се намесят в бъркотията. Преди да разберем с Цачо какви са техните намерения, поручикът даде знак и оръдията спряха до брега на реката, недалеч от моста, дето лежаха убитите и ранените. Той скочи от коня си, хвърли поводите в ръцете на притичалия войник и започна да се разпорежда. Без да се бавят, войниците откачиха оръдията, обърнаха ги с дулата към гърбавия хълм и ги нагласиха тъй, че да бият право там. Всички заеха местата си. Офицерчето застана до първото оръдие и изкомандува. И двете оръдия бяха веднага напълнени. Мерачите взеха мерник и докладваха, а подносачите приготвиха нови снаряди. Поручикът стоеше разкрачен, с вдигната ръка.

— Ще бият по Пресяка — прошепна ми Цачо.

— Защо по Пресяка?

— Защото там е щабът на метежниците.

Аз гледах втрещен. Цачо също гледаше и аз усещах с рамото си, на което той бе опрял ръка, как целият трепери от вълнение. Минута-две и изведнъж поручикът се обърна към войниците.

— Огън! — изкомандува той.

От дулото на едното оръдие блъвна огън и като описа голяма дъга над реката, нещо като дълга лента, опасала цялото поле, прелетя снаряд и падна оттатък реката зад гърбавия рид, дето изригна висок гейзер от пушек. Поручикът отново махна с ръка и пак я вдигна. Блъвна огън от гърлото на другото оръдие и втори гърмеж разтърси земята, а над Осъма прелетя пак със свирене, като описваше също такава голяма дъга над полето, друг снаряд…

— От двете оръдия по един… Огън! — извика поручикът и се почеса по тила, щом видя, че там, отсреща на баира, земята завря и закипя от огън и желязо.

— Още по един… Огън!

Оръдията потреперваха и се задавяха от гърмежите. Войниците пъхаха нови снаряди, дърпаха връвчицата и стреляха, а свирещите ленти все тъй опасваха полето и все тъй земята отсреща изригваше като из кратера на вулкан огнева лава, докато поручикът не заповяда да спрат. После с бинокъла погледна към димната завеса, която вятърът развяваше и разнасяше по целия планински хребет.

— Край!… Стига!… Предават се… Бяло знаме! — извика той зарадван и изтича да рапортува на някакъв си важен офицер, който, без да го видим, бе пристигнал на кон. — Господин полковник, в точно определеното ни време изпълних възложената ми задача… Противникът е разбит и се предава. Моля, вижте! — и той подаде бинокъла.

— Добре, дайте да видя! — каза със спокоен глас полковникът и няколко минути гледа. — Благодаря ви за старанието, поручик. Ще бъдете възнаграден, няма да забравя това. А сега… отивайте си!

Поручикът издаде кратка команда, качи се на коня и докато се оправяше на седлото, войниците впрегнаха конете в оръдията, заеха местата си и все тъй бързо, както бяха дошли, си заминаха.

Ние видяхме как гражданите, които допреди малко тичаха по полето и атакуваха рида, караха първите пленени селяни и като ги блъскаха с прикладите си грубо в гърбовете, викаха и ги ругаеха, а те, раздърпани и жалки, вървяха покорно като стадо, подкарано към кланицата, и едва се спасяваха от ударите на разярените и освирепели победители.

До вечерта от селата изкарваха бунтовници, водеха ги навързани по няколко души и ги затваряха в казармата, която само за един ден се изпълни с арестуван народ.