Карнавал
След тежко и мъчително боледуване, като изгарях в огън, аз се събудих късно една сутрин в края на февруари. Грееше слънце, беше топличко и всичко ми изглеждаше приятно и леко, че веднага станах от леглото и излязох на двора. Щом ме видя, мама се спусна към мен зарадвана и ме прегърна.
— Иди, Ванко, иди, сине, да погледаш маскираните! — рече тя. — Днес е неделя и улиците са пълни с народ…
Излязох, но на улицата нямаше никой и щях да се върна, ако случайно не зърнах леля Христина.
— Къде са маскираните, ма лельо?
— Отидоха надолу, към училището. Тичай, чедо, тичай и ще ги настигнеш!
Без всякакви колебания аз се спуснах към поляната пред училището, но и тук никого не заварих. „Тогава трябва да са отишли към главната улица“ — и хукнах натам.
Наистина главната улица на градчето беше изпълнена с хора, повечето деца. Имаше голямо оживление. Момчетата и момичетата се движеха насам-натам с усмихнати, щастливи лица, викаха, кряскаха и се смееха необикновено развеселени. Но къде са маскираните?
Най-сетне открих между мнозинството няколко чудновати фигури, облечени в износени дрехи, намерени кой знае къде в килерите или по таваните, останали още от дядовците и бабите. И всички бяха с маски. Грациозно пристъпваше момиче с нежно и миловидно личице под ръка с важен и солиден господин с бомбе и бастун, а след тях се клатеше стар пияница със зачервен нос и хилеща се уста; после се мъкнеше с понакуцване прегърбена бабичка с дълга, провлачена до земята рокля, с кошница в ръка, следвана от напет дядо със засукани мустаци и лула в устата. Всички бяха интересни и привличаха любопитството на децата, които се събираха около тях, шумяха, препираха се и се мъчеха да отгатнат кое момче се крие зад тази или онази маска. Аз вървях заедно с множеството и също се радвах, също се опитвах да дръпна и закача за дрехата някои от маскираните. Изведнъж вниманието ми бе привлечено от един висок, слаб, маскиран, целият в черно трико, с черно, изкривено от злоба лице и мънички, щръкнали, заплашително насочени към мен рога. „Дяволът!“ — мина ми през ума и неволно се отдръпнах до оградата на съседния двор. С разтуптяно сърце продължих да наблюдавам карнавалното шествие. „Дано не ме забележи…“ — молех се аз и с любопитство следях движението на цялата тая пъстра, шумяща, размирена и креслива тълпа от момчета и момичета, която се мъкнеше подир маскираните.
Но стана това, което най-малко очаквах.
Щом ме видя, че се притискам от страх до оградата, пияницата със зачервения нос и ухилената уста изтича към мен с надут свински мехур в ръка, замахна и ме удари по главата. Когато посегна да ме удари втори път, аз свих юмруци и като се приготвих за отбрана, извиках сърдито:
— Не ме барай!
Лицето ми трябва да е било разстроено и бледо, а погледът на присвитите ми очи яростен, защото маскираният остана неподвижен, вкаменен от изненада.
Той имаше набита фигура, наподобяваща пияница, и ми се стори познат. В този момент аз не помислих за никого другиго, а само за Пепо и като свих още по-здраво юмруци, с неудържимо раздразнение се приготвих да му отговоря с удар. Но тъкмо се канех да замахна, до нас дотича високият слаб момък с дяволската маска, когото аз бях взел за приятеля му, Франта, направи му някакъв неразбираем за мен жест, хвана го през рамото и бързо го издърпа настрана.
— Ууу, не виждаш ли как се е наежил… остави го, да вървим! — изфъфли той през тясната уста на маската.
— Да вървим — съгласи се другарят му с кимане на „пиянската“ си глава.
По гласа разбрах, че не беше Пепо, братът на Верка, и много съжалих, че наистина не беше той.
Карнавалното шествие продължи и огромната тълпа отмина по главната улица, а аз все още стоях до оградата.
Следобед отидох у Цачови. Там намерих Колю Чорлето и Борис Гудата. Тримата правеха фишеци и се готвеха за тържествата на тая вечер. Цачо дялкаше с ножчето си дръвце и се мъчеше да измайстори от него дръжка за пищов. Той беше много сръчен и умееше да направи и прашка, и лък със стрела, и какво ли още не. А колко хубави бяха пищовите му! Издялкваше от твърдо дърво дръжка, приковаваше с тенекиени скоби гилза от пушка или някаква желязна тръба, която служеше за цев, пробиваше дупчица и като насипваше барут и натъпкваше хартийки или парцалчета, спокойно гърмеше, без да се страхува, че ще му се случи нещо лошо. Ето че и сега той правеше пищов и аз му завидях. Колю и Борис пък увиваха в парчета от вестник смес от бертолетова сол и сяра, нагъваха ги, завързваха ги здраво с конец и фишеците бяха готови! И тая година те се канеха да учудят децата от махалата с гърмежи и пукотевици, затова побързах да се присъединя към тях и да взема участие в подготовката на тържествата.
По стар обичай в нашия град всяка година Заговезни се празнуваше особено тържествено. Няколко дни преди това — и възрастните, и децата — се готвеха за тая последна вечер. По главната улица, на площадите из махалите дюкянджиите и дребните търговци разпъваха сергии, нареждаха по масите стоките си и започваха гласовито, с подвиквания и любезни покани, дори понякога и пееха, да привличат публиката. И какво ли нямаше по това време! Сирене и масло, свинска мас и мед, сушени плодове и сухо грозде, а от всичко най-много беше бялата халва с орехови ядки, крехка и блестяща като стъкло, вкусно топяща се в устата…
Вечерта на Заговезни всички се събираха около трапезата, ядяха, пиеха и се веселяха до насита, до забрава. Ние, децата, обичахме тия вечери! Ядяхме вкусните яхнии от кокошка, печената пуйка със зеле, пиехме сайдер или лимонада, тъй като виното бе само за възрастните, и чакахме момента, когато вуйчо Марин, мъжът на леля Елена, ще завърже с конец парче бяла халва за един гвоздей на тавана и като го залюлее в кръг около нас, ще ни накара да го уловим с уста и да си отхапем мъничко от него. Парчето халва минаваше покрай устата, цапаше бузите ни, ние мляскахме и все не можехме да го уловим, но никой не се отчайваше и отказваше, а още по-настървено продължавахме да участвуваме в забавната игра. Щастлив беше онзи, който успееше да си откъсне парченце и лакомо да го изгълта! Аз никога не успявах да бъда този щастливец и оставах все недоволен, че братовчед ми Петко или най-малкият Ватю умееха някак с хитрини да го захапят, но затова пък когато вуйчо Марин връзваше яйце и го залюлееше, аз пръв се спусках и понеже беше по-меко от халвата, забивах острите си зъби, сдъвквах го набързо. Тъй ние се забавлявахме и веселяхме цялата вечер, после се чуваха гърмежи и викове, втурвахме се навън, за да гледаме как по-големите момчета стрелят с пищови и пускат фишеци нагоре към тъмното небе…
Тоя ден ние старателно се готвехме у Цачови за тържествата. Бяхме се увлекли толкова много, че от нищо друго не се интересувахме. Щяхме да приготвим големи факли от намокрени в газ парцали, навити около един прът, и като ги запалим, ще вървим във верига един след друг. Представях си какво впечатление щеше да направи това на по-малките от нас деца и ми ставаше драго. Но ето че портата се хлопна и при нас в двора се втурнаха Данчи Пенеса и Нанко Бумчето.
— Тичайте! По-бързо! — извикаха те запъхтени, със зачервени, потни лица. — Стефан Цонков ни поръча да ви кажем, че момчетата от долната махала, от главната улица де, ги нападнали с прашки и искат да ги бият. Води ги пак онзи, дългият, дето миналата година през есента ни взе торбите с баберката… Помните ли го, а?
Без да чакаме, ние се спуснахме натам, дето ни насочиха нашите другари. И нямаше нужда от повече обяснения — всички знаехме какво означава това: по него време момчетата от различните махали бяха се разделили на „банди“ и враждуваха помежду си. Съперничеха си кой да владее това или онова кътче от околността, дори се сбиваха за съвсем дребни неща, а понякога и без причина. Но този път наистина имаше причина и тя беше за нас твърде основателна: момчетата от центъра, богатските де, бяха ни ограбили торбите и ние трябваше сега да им се отплатим. Шестимата тичахме запъхтени — кой каквото могъл да грабне: един пръчка, друг камък, трети празна тенекиена кутия, Цачо с недоправения пищов, — а когато стигнахме на поляната пред училището, нашата банда, малка на брой и по-слаба, вече отстъпваше, подгонена от другите.
— Бягайте! Крийте се! — посрещна ни Стефан и хвърли още един камък срещу противниците, които бяха ги настигнали.
Явно беше, че ще ни бият, и не ни оставаше нищо друго, освен да се изпокрием по съседните къщи.
Всички тичахме, а зад нас се изсипваше градушка от камъни, но за щастие нито един не бе улучен и ударен. Вече наближавахме крайните дворове, когато усетих, че някой ме препъна с крак и като полетях напред с разперени ръце, аз се проснах на земята с вик за помощ. Помъчих се да стана, но две ръце силно ме притискаха и не ми позволяваха да мръдна от мястото си. От умора дъхът ми бе запрял в гърлото. Майчице мила! Какво да направя, за да се спася и избавя от боя, който непременно щеше да последва? Вдигнах глава и видях Франта, надвесен над мен протягаше ръце да ме хване за косата, но аз го ухапах за пръста тъй силно, че той изписка от болка, дръпна се и като ме ритна веднъж-дваж с крак, остави ме да лежа на земята. Дотичаха и другите от неговата банда. Те до един се изредиха да ме ритат и плюят със закана, че следващия път, ако ме заловят, ще ми отрежат ушите, а в това време аз ревях колкото ми глас държи, докато те не си отидоха. Щом се уверих, че около мен няма никого, аз станах и с плач и хълцане се прибрах у дома. Мама ми поля да се измия и се накара, задето участвувам в такива щуротии, поръча ми да отида у лелини Еленини и да им кажа, че баницата вече е готова и че могат да дойдат у нас, за да заговеем.
