Иван Мартинов
Градче в планината (22)

Гробът

За по-малко от месец след преврата властниците бяха арестували толкова селяни, че казармените помещения се изпълниха и нямаше повече къде да ги затварят, а всеки ден докарваха нови и нови хора. Какви тревожни дни и нощи! Нашата къща беше близо до казармата и ние често слушахме виковете и писъците на тия, които водеха на разпит. Баба и мама кълняха с ожесточение новите управници, а баща ми стискаше зъби и само когато се напиеше, ругаеше високо и си дереше гърлото:

— Зверове!… Кожодери!…

— Мълчи, Цеко, че ако те чуят, жив няма да те оставят! — проплакваше майка ми, но той не можеше да се успокои и като грабваше флигорната си от сандъка, надуваше я и изливаше мъката си с познатата ми още от дете песен:

Тежко, тежко! Вино дайте!

Дано пиян аз забравя

туй, що, глупци, вий не знайте,

позор ли е или слава!

Аз и Цачо отивахме край казармата и застанали до бодливия тел, наблюдавахме как извеждат арестантите на разпит. Добре знаехме какво значи това — „разпит“. То беше нещо страшно и нечувано: изправяха метежника да отговаря уж пред следователя и ако той мълчеше или нямаше какво да признае, започваха да го бият, да го мъчат и изтезават до смърт. От жалните писъци и стонове, виковете и задавения плач косите ни настръхваха и ние побягвахме далеч, като запушвахме ушите си.

От побоища, кръв и убийства най-после палачите се умориха и започнаха да пускат един след друг арестуваните. Постепенно временният затвор в казармата оредя. Когато аз успеех да се промъкна до прозорчето на долния етаж, без да ме забележи часовоят, виждах как останалите, все още голям брой задържани селяни, лежаха на дъсчения под, пушеха и разговаряха тихо помежду си или пък се разхождаха из дългото помещение. Не видях нито един да разстрелват, но из града се носеше слух, че нощем, щом всички заспят, продължавали да извеждат по-непокорните, откарвали ги в горния край на казармения двор, над рова, дето хвърляха сметта. Там, без съд и присъда, ги разстрелвали и после заравяли труповете им в дола. Дали беше истина, не мога да кажа, но във всеки слух има зрънце истина и навярно ще да е било така, както се говореше.

Нищо не се правеше в защита на невинните хора. Пък и какво ли можеше да се направи, щом на власт бяха такива свирепи, такива кръвожадни хора, както казваше баща ми. Веднъж ми се удаде случай да присъствувам на панихидата на убит арестант.

То стана в края на август. Връщах се от реката, бяхме отново ходили да ловим риба с Марко. Като минавах по пътя край онова място от казармения двор, за което се говореше, че имало заровени трупове на убити метежници, аз неволно вдигнах глава и видях до самия ров, обраснал с редички акациеви дръвчета, изправени няколко души, а пред тях гроб… Гроб! Изтръпнах. Значи не е било никакъв слух, а самата истина!

Предпазливо се изкачих по наклона, прескочих трънения плет, високите храсталаци и влязох вътре, в двора, при хората. Стар селянин, висок и прегърбен, стоеше гологлав, с калпак в ръце, а до него — жена му, дребничка, съсухрена селянка с черна забрадка, и един млад мъж в униформата на полицейски началник. Веднага познах Цано Вълков, бившия околийски управител, същия онзи пълен мъж, когото не бях виждал от миналата година при посрещането на Стамболийски, само че сега без пагони и твърде отслабнал. Малко настрана забелязах войник с пушка на пост, за да пази арестувания полицейски началник. И на лично място, разбира се, стърчеше поп с епитрахил и кадилница в ръка. Само за миг се поколебах какво да правя, после пристъпих и застанах зад тях. Часовоят дори не помръдна от мястото си, сякаш всичко му беше безразлично, но попът повдигна глава и като ме измери учудено с погледа на мъничките си очи, сви недоволен устни и замрънка тихо: „Господи, помилуй, господи, помилуй…“. Аз разбрах на каква панихида присъствувах и го погледнах дръзко.

Гробът беше на убития през нощта след преврата по-малък брат на околийския управител Цано Вълков и сега родителите му устройваха с разрешение на властта тази панихида, а сам Цано присъствуваше, придружен от часовоя. Погледнах бащата и майката. Тя продължаваше да гледа пресния гроб на сина си, подпряла глава на съсухрената си ръка, като че ли искаше да каже, че всичко й е ясно. А той се вълнуваше и като потреперваше от време на време с раменете си, хълцаше неутешимо. Цано, който беше преживял ужасите на разпита и можеше да си представи на какви мъчения е бил подложен малкият му брат, преди да го разстрелят, гледаше купчината леко слегнала се пръст и не знаеше какъв ще бъде неговият край. Попът размаха кадилницата с тамян, запя тихичко и някак гъгниво, сякаш имаше в гърлото си костилка от току-що погълната слива: „Спаси, боже, спаси, крепки, спаси, безсмертни, помилуй нас… Алилуя, алилуя… Амин!“. Посегна, разчупи питата, сложена върху бяла кърпа, взе парченце от нея и го тури настрана, после се приведе още повече, загреба с лъжицата от житото и го пръсна по гроба, а накрая преля с вино, скръсти ръце на гърдите си, прочете още веднъж молитвата.

— Вземете за бог да прости на умрелия! — рече той на бащата и майката, като взе залък от питата, сложи в устата си и започна да сваля епитрахила. — Има ли още нещо да желаете?

— Не, нищо — кимна бащата. — Благодарим на бога, задето ни зачетохте!

— А вие? — спря поглед той на брата.

Видях как една жилка заигра под брадата на арестувания.

— И аз няма какво да прибавя, отче. Благодаря ви за службата.

— О, моля ви, това е мой дълг. Аз служа на господа… Е, тогава?… Да сметнем, че всичко е наред и да ви кажа „довиждане“! — прекръсти се още веднъж попът и бързо се отдалечи.

Черната му фигура с дълго, развято расо изчезна зад клоните на ябълковите дървета.

Останали сами, ако не ни смятаха — мене и войника — за участници в панихидата, близките на покойника само миг помълчаха, после се разприказваха. Изглежда те добре разбираха положението, в което се намира арестуваният, и затова бързаха да разменят колкото се може повече думи и да се осведомят кой как е със здравето и от какво има нужда. Войникът слуша търпеливо, па току изведнъж се размърда, даде знак с ръка и каза тихо, едва ли не с умолителен глас:

— Хайде, време е, господин Вълков!

Зад мен се чу шум. Обърнах се, сега видях, че недалеч от нас, притулен зад храстите, стоеше един подпоручик и че в същия миг, щом разбра, че панихидата е вече свършила, той намери за благоразумно да излезе от скривалището и да прекрати всякакви разговори. Но му беше изглежда неудобно да се намесва и затова кимна на часовоя.

— Казах му, господин подпоручик — взе да се оправдава войникът и пак се обърна към арестанта, но този път малко по-строго и твърдо: — Господин Вълков, времето ви изтече!

— Добре, добре. Аз ей сега… — усмихна се смутено бившият околийски управител и продължи да говори нещо бързо на баща си.

Тогава подпоручикът не се стърпя, излезе от храстите, приближи се и леко го побутна по рамото:

— Е, не може повече, господин Вълков! Нали разбрахте! Хайде, моля ви… — и се обърна сърдито към часовоя: — Карай!

Часовоят свали пушката от рамото си и посегна да откъсне арестанта насила от прегръдките на майка му, но бившият околийски управител сам съобрази, че не бива повече да злоупотребява с дадената му свобода, целуна я по челото, стисна ръката на баща си и като им се усмихна за последен път, тръгна бавно през високата изгоряла трева към ареста.

Старицата хлипаше и триеше сълзите си с крайчеца на престилката, а бащата, свъсил гъстите си вежди, събрал всички бръчки на челото си, продължи да гледа към отдалечаващите се и не свали очи, докато не се скриха зад дъсчената барака. Едва сега като че ли старицата ме забеляза. Тя се спусна, отчупи голямо парче от питата, загреба с лъжицата жито, изсипа го върху хартийка и ми подаде със сухата си черна ръка.

— Яж, сине, за здравето на бате ти Цано!

Аз постоях още малко до гроба и побързах да се махна по-далеч от това мрачно място.