Иван Мартинов
Градче в планината (2)

В двора на казармата

Най-тихият кът в целия град по това време беше дворът на казармата. През войната, когато обучаваха младите войници и събираха старите набори, той беше необикновено оживен и шумен, но дълго след това остана празен и пуст, обрасъл с лайкучка и слез — убежище за бездомни кучета и котки, подивели от самота и глад. Там ние не смеехме да ходим от страх да не бъдем ухапани от някоя змия и трябваше един ден баба да ме накара да набера лайка за чай, за да се престраша и вляза вътре. Оттогава почти всеки ден отивах там заедно с Цачо и другите момчета от махалата да играем на кокалчета или да лежим на сянка под акациите край бодливата телена ограда през горещите дни на лятото.

Веднъж случайно с нас дойдоха и две момичета. Едното не бях виждал до това време и не го познавах. Тъничко и стройно, в пъстра басмена рокличка, с гъста кестенява коса, вързана с червена панделка, то привлече вниманието на всички ни. Същинска госпожичка! Казваше се Верка и беше по-малката дъщеря на аптекаря, който живееше в старата двуетажна къща на главната улица. Дошла бе на гости у приятелката си Надка, наша съседка, слабичка и некрасива, с избеляла блузка и тънички като змийчета плитчици.

Двете момичета бяха единствените женски същества, приети този ден в нашата мъжка компания по мое предложение и по споразумение между всички ни. Те се заклеха да не ни издават на децата от другите махали, ако бъдат заловени от тях, и бяха пуснати в територията на нашето владение.

Тревата и лайкучката бяха толкова високи и тъй гъсти, че стигаха до коленете ни, слезът — нацъфтял с морави грамофончета, а въздухът беше тъй свеж и упоителен, и слънцето топличко, и пеперуди летяха, и бръмбарчета и разни мушици блестяха с крилцата си, че аз бях изпаднал в някакво опиянение, каквото може да изпита човек само веднъж в живота си. Какво ставаше с мел, боже мой? През цялото време гледах да бъда близко до Верка и крадешком наблюдавах нейната тънка, изящна фигурка, белите й ръчици, нежното й, малко учудено личице с остро, вирнато носле и големи, широко отворени очи, над които се спускаха дълги и меки като коприна ресници.

Двамата вървяхме по тясната, утъпкана от нас пътечка — тя напред, аз след нея — и ми се струваше, че се познаваме не от днес, а твърде отдавна. Ние не се откъсвахме един от друг и ми беше приятно и много весело, много светло на душата, сякаш музика звучеше в гърдите ми и ме изпълваше целия с щастие.

Тогава не разбирах добре и не знаех, че това, което ме караше да върша най-чудновати неща, за да й обърна внимание върху себе си и да мина за герой в нейните очи, не е било нищо друго, освен началото на една непозната за мен дружба — дружбата с момиче. Колко много се стараех да няма около нас никой друг и да бъдем само ние, двамата! И как ревниво пазех да не ни забележат, че сме се отдалечили от тях и уединили настрана! А когато все пак някое от момчетата се присъединяваше към нас, аз изпитвах голямо недоволство и се мъчех да го пропъдя по някакъв начин…

Усамотени в най-глухата част на казармения двор, ние като че ли забравяхме за съществованието на другите. Аз оживено й разказвах разни истории с приключения и всякакви други дивотии, които бяха най-невероятни и неприемливи за обикновената човешка фантазия, но които всъщност съвсем леко и без никакви затруднения съчинявах в момента. Все пак за Верка това бяха такива страхотни работи, че тя ме гледаше ужасена с широко отворените си очи и цялата трепереше от вълнение.

Тъй, увлечени в разговор, ние стигнахме неусетно до старата готварница и се спряхме пред вратата. Аз знаех, че в нея се бяха развъдили много мишки и плъхове, а една кукумявка бе свила гнездо горе, в ъгъла, на една от прогнилите дъсчени лавици. През разбитата врата и счупените прозорци, изпод порутения покрив и от разрушеното, опушено от дим, почернено от сажди огнище ни посрещна хлад и пустота.

Тук, в тая изоставена постройка, момчетата от махалата често се криеха, когато играехме на жмичка или неочаквано завалеше дъжд. Аз познавах всяко кътче от нейната грозна вътрешност и никак не се страхувах; напротив — изпитвах странно удоволствие да седя сам в мрака и да наблюдавам през пролуките на вратата как другарите ми се лутат насам-натам и ме търсят. Освен кукумявката, която неведнъж съм гонил и съм се опитвал да уловя, на тавана, почти до комина, живееха двойка сиви гълъби и тях, тия гълъби, исках аз сега да й покажа. Но тъкмо когато Верка, успокоена и уверена от мен, че вътре няма нищо страшно, направи крачка напред, една черна котка с подивял, зъл поглед изскочи от вратата и като профуча покрай нас, побягна към дъното на двора, дето растяха високи колкото човешки ръст магарешки тръни.

Верка изпищя, дръпна се и леко се притисна до мен.

— Не бой се! — казах аз смело, хванах я за ръката и я поведох навътре.

— Не, не искам!… Да се върнем! — задърпа ме тя. — Страх ме е…

— От какво?

— Тъй, страх ме е…

— Не се плаши! Докато съм с теб, нищо лошо не може да ти се случи — заявих аз решително, но тя тъй здраво бе впила ръцете си в мен, че не можах крачка да направя.

Погледнах я. Лицето й беше толкова бледо и погледът й тъй уплашен! Тръгнахме обратно по пътечката.

Известно време вървяхме мълчаливо, после попитах:

— Вярно ли е, че баща ти е богат?

В гласа ми трябва да е имало затаен упрек, тъй като видях, че тя трепна и не можа веднага да ми отговори, а само вдигна глава и отправи към мен умолителен поглед.

Очите й бяха пълни със сълзи.

Защо я попитах — и сега не ми е известно, но тогава нищо друго не можах да измисля освен този глупав въпрос, който езикът ми отрони несъзнателно. На мен и на ум не ми идваше, че с това ще засегна честолюбието й, ще я обидя и огорча и че тя, чувствителна и нежна, лесно няма да го забрави.

Баща й наистина беше богат, много богат и освен двуетажната къща с аптеката на главната улица имаше още две други къщи в центъра, които даваше под наем. Бях го виждал веднъж-дваж, когато ходих да продавам лайкучка за цяр, и вече имах определено мнение за него. Като един от първенците в града, влиятелен и силен, но и човек, който можеше, ако поиска, да ми направи най-голямото зло, аз много се страхувах от него. Висок, слаб, почти мършав, с жълтеникаво, болнаво лице, той ходеше из улиците — сам и размахваше бастуна си, сякаш се бранеше от някого. Кой знае дали беше лош човек, но на мен ми се струваше, че очите му, мънички и присвити, блестяха някак особено зло през стъклата на очилата му със златна рамка и верижка на ревера. Държеше главата си винаги високо, гордо изправена и не обръщаше внимание на хората, а гледаше на другата страна, когато минаваха покрай него, но от уважение или от страх му сваляха шапка за поздрав. Също тъй горделива и студена като него беше и жена му — пълна, едрогърдеста, с намръщено, сърдито лице. Хората не ги обичаха и те знаеха това, но не се вълнуваха и смущаваха, сякаш не се интересуваха кой какво мисли за тях. По-голямата им дъщеря, Даринка, добре познавах. Тя ходеше в същото училище, дето и аз, и беше само един клас по-горе от мен. И тя като баща си и майка си се отнасяше към нас, децата на бедняците, презрително и високомерно. С Верка току-що се бях запознал и още нищо не можех да кажа за нея, но ми харесваше това, че тя бързо се сдружи с нас и не правеше разлика между себе си и другите. Като научила от Надка, че ние берем лайка за баща й, поискала да дойде и ни види, а когато разбра колко е весело, остана при нас в двора на казармата.

Погледнах я още веднъж. Тя не можа веднага да разбере защо я питам и мълчеше, свила леко устни и устремила към мен своя удивително кротък поглед. Най-после се досети какво я питах и лицето й се покри с гъста червенина, сякаш кръвта й изведнъж бе нахлула в главата и сега ярко прозираше през тънката й бледа кожа.

— Да, татко е богат, но той е много добър — призна тя бързо и наведе глава; после, срещнала моя любопитен поглед, добави с плачевен глас: — Хората говорят за него, че е лош, но те не знаят, че той е болен…

— А от какво е болен?

— Боли го стомахът и затова е такъв… — и от очите й покапаха сълзи, които тя изтри с кърпичката си.

Ние минахме между двете казармени постройки с празни помещения и изпочупени стъкла на прозорците и излязохме в предния двор, дето нашите другари играеха и се гонеха с викове из високата гъста трева. Едва накрая, когато вече се разделяхме, аз се осмелих да я попитам:

— Харесва ли ти тук?

— О, много ми харесва! — кимна тя мило и се опита да се усмихне, но навярно си спомни за разговора, който бяхме водили, и повече нищо не каза.

— А ще идваш ли друг път пак да си играем?

Верка забави малко отговора си.

— Ще идвам — каза тя плахо, — но не често, а само когато ме пуснат мама и татко…

— И няма да ни издаваш на другите деца… Обещаваш, нали?

— Обещавам.

— И ще пазиш всички тайни?

— Ще пазя.

— Закълни се.

— Нали се заклех?

— Закълни се пак! — настоях аз и тя още веднъж, в присъствието на Надка и момчетата, обеща да пази установените правила.

Ние я изпратихме до „изхода“ на казармата и се върнахме, за да продължим нашите игри.