Иван Мартинов
Градче в планината (3)

Кълвачите

Всеки ден беряхме лайка и я продавахме на аптекаря, Веркиния баща. С получените пари си купувахме от бакалина бонбони, лимонадени топчета за игра и разни други дребни неща.

Събрахме повече от пет торби лайка и тъй като аптекарят отказа да я купи, изсипахме я на купчина под навеса в задната част на нашия двор, дето от колата и биволите на дядо бяха останали само две разсъхнали се колелета, няколко наплата и спици, кожен оглавник без синджир и една ритла.

Тъй в труд, забавления и игра протичаше животът ни през лятото в двора на казармата. Верка не идваше вече и аз много страдах от това. Все пак бях доволен, когато научавах от Надка, че тя обещавала да дойде и веднъж дори попитала за мен. Чаках я търпеливо и очите ми изтичаха да гледам към „входа“, дано се мерне и влезе при нас.

А чуден беше този двор!

Особено силно ме привличаше оная част от него, зад дългата постройка, дето тревата беше високо избуяла, че понякога можехме да се скрием от погледите на неколцината войници от домакинската част, останали да пазят казармата.

Около бодливия тел и двата реда ниски, гъсто насадени акации растяха магарешки тръни с едри морави цветове; тук-там аленееха макове и се синееше метличина. Вятърът ги повяваше над зелените вълни. Миришеше на акациев цвят, на свежа трева и бурени. Летяха пеперуди и не една лястовичка се спускаше ниско пред нас, като докосваше с крилата си едва ли не земята.

Имаше тук много ябълкови дръвчета, които цъфтяха, връзваха и даваха дребен кисел плод, но ние никога не го беряхме. Друго нас ни привличаше в тая част на двора и затова често се губехме из високата трева. Забелязали бяхме, че се въдят кълвачи — такива едни пъстри кълвачи, с дълги остри клюнове, с които по цял ден чукаха по клоните на ябълките и на нас ни се струваше, че те нарочно правят така, за да ни дразнят и предизвикват. Аз се страхувах да отивам там, но моят приятел Цачо, две години по-голям от мен, висок, слаб, не се страхуваше. Чуден беше този мой приятел Цачо! Сръчен и ловък, лек и подвижен, той умееше всичко да прави: и да тича бързо, и да прескача високи огради, и дори да се премята като акробат. Семейството му беше бедно също като моето и затова ние, двамата, от ранна пролет до късна есен ходехме все боси: щом мартенското слънце стопеше тънката ледена корица на локвите, ние хвърляхме обущата и ги обувахме чак през ноември, когато земята отново замръзваше. Майка му, леля Куна, му уши сама дълги платнени гащи, които той връзваше с връвчици долу, под глезените, и при бягане те се надуваха като балон. „Знаеш ли? Така ми е по-леко!“ — казваше често той. Опитен и смел, като се засилеше, можеше да подскочи високо над земята и като свие коленете си до брадата, да се преобърне презглава, а след това да падне на краката си и пак да изтича. Аз му завиждах и колкото пъти съм се мъчил да направя същото, винаги опитите ми излизаха несполучливи и все падах по гръб и на глава. Започнах тайно да се упражнявам, дори накарах мама да ми ушие също такива платнени гащи, които да се надуват като балон, но и това, разбира се, не ми помогна. Бях тромав и непохватен, при това страхлив и нерешителен, което винаги ме караше да признавам Цачо за „главатар“ и покорно да му се подчинявам. И трябва да подчертая, че той никога не злоупотреби с моето доверие, никога не превиши своите права и не прояви гордост и надменност въпреки превъзходството си над мен, затова ние си останахме добри и незаменими приятели докрай. Цачо често влизаше през затрънената ограда в задния двор на казармата и като изтичваше безшумно с босите си крака до някое дърво, дето унесено чукаше кълвач, грабваше го бързо с тънките си жилести ръце, ловко го пъхваше в пазвата на разкопчаната си риза и тичешком се връщаше. Аз винаги го следвах и горях от желание да хвана поне веднъж в живота си кълвач, но никога не успявах. Едва на прашния път ние се спирахме запъхтени и Цачо ми показваше кълвача. Гледах удивен и му завиждах; дори понякога ме хващаше яд и тъй страдах, тъй се измъчвах, че на очите ми се появяваха сълзи. Тогава той изваждаше сгушилата се от уплаха птичка и от съжаление към мен ми я подаваше.

Какво рядко блаженство изпитвах в такива мигове!

Държах в разтрепераните си ръце пъстрия кълвач, който ме дращеше с тънките си крачета, любувах се на червените, зелени и жълти пера по главичката и крилата, но не смеех да го притисна до лицето си, защото той ме гледаше с остър, пронизващ поглед на мъничките си като мъниста блестящи очи. Цачо ме наблюдаваше снизходително отстрана и мълчеше. После вземаше от мен пърхащата птичка, връзваше крачката й с конец и я пускаше да хвърчи, като държеше края на конеца и тичаше след нея, а аз го следвах с радостни викове.

Веднъж той улови много голям и пъстър кълвач с необикновено стройна шийка, покрита цялата със зелени пера, и с крилца, каквито още не бях виждал. Кой знае защо, в този момент си спомних за Верка. Не бих ли могъл да й го подаря? Цачо ми е приятел и ако го помоля, ще ми даде кълвача. Но аз, разбира се, в никакъв случай не трябва да признавам и му разкривам своята тайна…

Верка не беше идвала в двора на казармата повече от две седмици от деня, когато за пръв път я видях. Ходих нарочно няколко пъти в аптеката да занеса лайкучка, та дано я зърна, но от Верка нямаше никаква следа; като обикалях дълго по улиците около тяхната къща, най-сетне се връщах у дома сломен и отчаян. Един ден Надка ми каза, че майка й научила за дружбата й с нас и не й позволявала да играе повече с такива „мръсни хлапета“, които може да я научат на лоши неща.

Така, унесен в мисли по Верка, не усетих как кълвачът заби ноктите си в дланта ми. Уплашен, разтворих пръстите си, изпуснах го и той отлетя. От страх да не би Цачо да ми се кара, едва не се разплаках. Моят приятел ме погледна само леко смръщен.

— Ей, че си схванат! Друг път, да знаеш, няма да ти давам — рече строго той.

Но като видя сълзите на очите ми, прихна да се смее и ме потупа по рамото.

— Е, нищо, нищо. Утре ще уловим друг, а сега да отидем на реката и се окъпем. Искаш ли, а?

— Искам, ама не съм питал мама.

— Че защо ще я питаш? Ти вече си голям…

Без да му възразявам повече, аз го последвах. Тъкмо в тоя момент неочаквано по пътечката пред нас се зададоха два едри вола.

— Пази се, че бодат! — извика Цачо и побягна с тънките си дълги крака тъй бързо, че едва видях между високата трева и магарешките тръни крачолите на сините му платнени гащи, издути от вятъра като балон.

Не успях да го догоня. Обърках се и вместо да изтичам към изхода на оградата, спуснах се натам, отдето идваха воловете. Не разбрах кога и как стана всичко, но усетих, че летя във въздуха над главата на единия вол.

Цачо, който стоеше настрана, ми разказа после цялата случка.

Когато съм минавал покрай вола, той обърнал главата си рязко, закачил ме с рога си за колана на гащите и като изправил дебелия си врат, метнал ме зад гърба си…

Аз тупнах на меката трева замаян и зашеметен не толкова от болки, колкото от страх, но бързо се опомних, скочих здрав и невредим на крака и побягнах към телената ограда.

И тук именно стана нещастието.

Проврях се през тела, но един шип се заби и раздра коляното ми. Остра болка ме рязна. Стиснах зъби, за да не заплача, измъкнах се оттатък оградата и продължих да бягам. От страх сълзите ми бяха пресъхнали и само устните ми, сухи и напукани, трепереха и шепнеха: „Мамо, мамичко…“

На пътя Цачо ме посрещна и аз се спрях с подкосени крака. Поех си дъх и чак сега видях, че от раната течеше кръв. Болката, която беше претръпнала, още повече ме присви. Цачо ме подпря и като закуцуках, тръгнах с хлипане към дома.

— Не плачи де! — укорително ме успокояваше той. — Дребна работа е това. Нали си мъж? Я какви по-тежки рани имат хората!

Млъкнах, но продължих да куцам. Довлякох се до нашата къща. Влязох твърд, сякаш това, което стана с мен, беше нещо най-обикновено за момчетата на моята възраст.

Като ме видя такъв измърсен, мама се развика, но не ме наби, а избърса кръвта, превърза ме с чист парцал и ми поръча да не излизам. Обещах. Седнах на хладина в голямата стая и почаках да се залиса с работа, после се измъкнах тихичко и отидох пак в двора на казармата да играя с децата на кокалчета.

Случката с вола скоро забравих, но от нещастието този ден на дясното ми коляно остана дълбок белег, който винаги ми напомня за ловитбата на кълвачи — едно от удоволствията през годините на моето детство.