Иван Мартинов
Градче в планината (13)

Знамето

Обидата в оная късна есен, когато ни взеха торбите със скромното богатство, премина в омраза и озлобление, а омразата и озлоблението се превърнаха във вражда.

Трябва да кажа, че враждата не беше нещо ново и че тя съществуваше от много години в градчето. По традиция, предавана от поколение на поколение, момчетата от нашата махала враждуваха с момчетата от главната улица. Дали защото те се държаха гордо и надменно с нас, или само защото като по-богати ни бяха някак чужди — не мога с положителност да кажа дори и сега, но тогава ние страшно ги ненавиждахме и винаги търсехме повод да се скараме и сбием с тях.

Чувствувахме, че бяхме по-слаби и по-неподготвени, затова търпяхме предизвикателствата и обидите и се готвехме за разплата. Боят с камъните и прогонването ни от поляната пред училището (място, което ние смятахме за наша територия), особено моето „пленяване“ и опозоряване, бяха капката, от която чашата на търпението преля, и тогава единодушно решихме, че е време най-сетне да се срещнем в „полето на честта“, както казваше главатарят на нашата банда Стефан Цонков.

Всеки ден ние се упражнявахме. Бяхме си направили прашки и хвърляхме камъни на далечно разстояние. И не само с прашки, но и с ръце. Това се налагаше от тактиката, в случай че бъдем изненадани и не можем да действуваме с прашките да започнем ръкопашен бой. Стефан ни раздели на групи и назначи командири. Дори си направихме и знаме от парче зелено сукно, което Цачо измъкна от раклата на майка си. Защо беше зелено — никой не знаеше, но Стефан ни обясни, че такива били знамената на българските четници през османското иго.

И тъй — ние бяхме готови. Чакахме само противникът да ни предизвика още веднъж, за да му покажем кои сме и колко сме силни. Но момчетата от главната улица като че ли бяха забравили за нас или не искаха да ни обърнат внимание. Дните минаваха без нито едно предизвикателство, а ние горяхме от нетърпение да се сблъскаме. Докога щеше да продължава това затишие? Какво трябваше да направим? Нямаше никакво съмнение, че се налагаше първи да ги нападнем и предизвикаме…

Наистина конфликтът избухна, и то с такава сила, че уплаши дори и мен, заклетия враг на Франта и на Веркиния брат.

Една сутрин, като се събудих рано и не знаех с какво да се заловя, аз отидох на поляната пред училището и реших там да почакам моите другари. Макар че беше твърде рано, слънцето силно печеше и се чувствуваше задуха, че едва изтърпях да не се окъпя в реката. „Щом още сега е горещо — мислех аз, — какво ще бъде след пладне?“ Отидох в двора на казармата, поскитах и понеже ми доскуча, върнах се и се излегнах на сянка върху изгорялата трева край оградата на училището. Неусетно съм заспал. Колко време съм лежал — не знам, но се събудих, когато усетих, че слънцето ме е напекло силно. Значи сянката се бе извъртяла към другия край на поляната…

Събудих се аз, но не можах да стана — нещо здраво ме държеше прикован към земята. Събрах сили и се опитах да се освободя от тежестта на веригите, с които ми се струваше, че бях вързан, дори размърдах ръце — и пак напразно… Тутакси разбрах, че докато съм спал, някой се е пошегувал с мен. Оказа се, че наистина съм вързан и прикован с колчета към земята, а въжетата се бяха врязали в китките на ръцете и глезените. Огледах се и видях, че на известно разстояние от мен стояха усмихнати няколко момчета от долната махала. Щом се размърдах, те избухнаха във весел смях и дълго се шегуваха, без никой да ми се притече на помощ и ми помогне да се освободя от „веригите“. Напънах мускули, успях да изтръгна едно подир друго колчетата и да се развържа. Гневът ми стана неудържим, когато видях, че над главата ми имаше забоден набързо направен от клечки кръст и край него набучени в земята цветя. Значи, докато съм лежал, те са се гаврили с мене…

Обезумял от ярост, аз се хвърлих срещу тях, но едно момче ме ритна в корема и тогава, превивайки се от болка, застенах. След миг скочих и без да мисля, грабнах един камък и го захвърлих, но камъкът мина над главите им… Тъй започна битката. Те се пръснаха, взеха да ме замерват, а аз, макар и сам, бясно им отвръщах. Камъните префучаваха над главата ми и как щеше да свърши боят — не знам, ако другарите ми не се притекоха на помощ. Стефан, който живееше наблизо, чул моите викове, излязъл на улицата и разбрал какво е станало. Той дотичал до Цачови, а после всички до един се спуснали към поляната.

Пристигнаха те в момента, когато неприятелят ме обграждаше и щеше не само да ме плени отново, но и да ме набие жестоко за дързостта си да поведа сам бой. Аз видях развяното знаме, което Данчи Пенеса носеше, и смелостта ми се възвърна. Въодушевен още повече, изтичах напред и изсипах градушка от камъни срещу моите нападатели. Не очаквали такъв край, те се уплашиха и побягнаха, като се изпокриха в дворовете на съседните къщи. Но кой знае как и откъде бяха научили, на помощ им се притекоха още техни другари. Между новодошлите съзрях Франта и Пепо, Веркиния брат.

Франта веднага събра своята банда, организира я бързо и без много да се бави, ни нападна с неподозирана сила. Изглежда те имаха по-добра тактика, разпределили се бяха на малки групи и като се възползуваха от местността, криеха се зад оградите и оттам ни замерваха. Освен това в боя вземаше участие една малка част, а останалите, по-значителната, той пазеше като резерва, която в същото време му служеше за снабдителна команда и им доставяше камъни, докато ние и воювахме, и сами си събирахме камъните, без дори да помислим за резерва. За Стефан, най-големия и най-опитния, пък и за всички нас беше ясно, че те ни превъзхождат и че пак ще ни победят, ако не се случи нещо непредвидено.

Изведнъж над техните редици се развя знаме, завързано за висок прът. Черно знаме! Защо пък черно? Това ни направи поразяващо впечатление, но ние нямахме време да разсъждаваме и продължавахме да водим боя с неотслабваща сила. Разбира се, много по-късно, когато пораснах и започнах да се интересувам от обществени работи, се досетих, че това беше символ на блокарите, а бащите на всички бяха от тъй наречения Черен блок, който издигаше траурното знаме след разгрома в Европейската война.

Франта не закъсня да прояви тактиката си и да ни покаже, че се занимава още отсега с военно изкуство и се готви да стане офицер, един от бъдещите пълководци на българската армия. Той изтегли бойците си от първата линия и пусна вместо тях резервите. С „ура“ момчетата, чиито сили бяха още пресни, тръгнаха срещу нас и градушката от камъни се изсипа застрашително, но и този път за голямо щастие не улучи никого. Изобщо никой от двете страни досега не бе ударен.

Видях как черното знаме се развяваше в ръцете на мой съученик, Борис Динчиски, и най-напред се учудих, че и той беше с тях, а после се разгневих, че не виждах къде хвърлям камъните и кого щях да ударя. И нашето знаме, вдигнато високо от Данчи Пенеса, се развя насреща им. Предстоеше голямо сблъскване и борба за знамената. Бях чувал, че при бой се смята за победен онзи, чието знаме бъде пленено, и затова много се страхувах, да не би да обградят Данчи Пенеса и вземат знамето от ръцете му.

Пред очите ми се мярна Пепо. Той беше нещо като помощник на Франта и от време на време чувах неговия глас, който ободряваше момчетата от бандата и им нареждаше кой къде да застане и какво да прави. Като беше брат на Верка, аз все вярвах в неговото добро сърце, но виждах с каква непримиримост нашите противници, ръководени от него и от Франта, се стремяха да ни обградят и пленят, че омразата пламваше у мен с още по-голяма сила и затъмняваше дори и чувството ми на привързаност към Верка.

Няколко души, между които и Пепо, вече ни обграждаха, за да ни пленят. От раздразнение ми беше притъмняло, та нищо не виждах, а слепешката замахнах и хвърлих камъка, който държах в ръката си.

Чу се писък, сърцераздирателен писък. Видях как някой се гърчеше недалеч от мен на земята, търкаляше се като топка, стискаше главата си с две ръце, викаше отчаяно за помощ. Беше Пепо. Ударил го бях тежко и сега той не можеше да стане. Другарите му стояха около него, не знаеха какво да правят и как да му помогнат. Кръв бе обагрила лицето и яката на ризата му, кървави капки имаше и по земята. Всички гледаха изумени, сякаш онемели от гръм. Пръв се съвзе Стефан. Той ме дръпна и рече:

— Да бягаме!

Затичахме, а след нас и останалите другари. Едва тогава момчетата от другата банда се опомниха, спуснаха се, гониха ни донякъде и се върнаха. Стефан, аз и Цачо отидохме към нивите и потънахме сред избуялата пшеница. Знаехме, че ще ни потърсят по домовете и ако ни намерят, ще трябва да отговаряме пред майките и бащите си. А тук, сред пшеницата, бяхме на съвсем безопасно място. Ние прекарахме скрити до вечерта и щом падна мрак, се измъкнахме и всеки се прибра, сякаш нищо не беше се случило през този ден…

Легнах, но не можах да заспя. От главата ми не излизаше мисълта за Пепо и аз все си го представях как се гърчи на земята, как стиска окървавената си глава и плаче. Беше ми и мъчно, и срамно. През цялото време, докато се въртях в леглото, преди да заспя, си мислех за Верка — че вече е научила за боя и знае кой е ударил брат й. Исках да й кажа коя е причината за това сблъскване и кой пръв предизвика, да й се извиня, като я уверя, че съм готов да направя всичко, за да се придобрим с Пепо, ако той прояви поне малко желание…

Когато след две седмици се намерих пак сам на поляната и отдалеч съзрях Пепо и Франта, аз се убедих, че няма за какво да се тревожа. Навярно и Пепо, и Франта се бяха също успокоили — поне така изглеждаше, защото когато минаха покрай мене, те не само че не ми сториха нищо, но като че ли и не ме забелязаха.

Оттогава боят не се повтори.