Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Денис Милн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Good Day to Die, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Саймън Кърник

Заглавие: Подходящ ден за умиране

Преводач: Диана Николова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 24.09.2007

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-825-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5205

История

  1. — Добавяне

7

Но понякога не е толкова лесно да забравиш.

Дните минаваха и животът си течеше по обичайния начин. Беше краят на ноември, когато на Миндоро започва по-сухият и хладен сезон. Хотелът беше почти пълен, така че работа не липсваше. Имахме персонал за кухнята и стаите, но от време на време се случваше да застана зад бара. Иначе обичайното ми задължение беше да извеждам с лодката групи туристи до местата за гмуркане, които изобилстват тук и са главната атракция за повечето ни гости. Откакто дойдох на Филипините, гмуркането се превърна в нещо като страст и за мен. Изкарах курсовете, докато още се подвизавахме на юг, и сега бях квалифициран инструктор, за разлика от Томбой, който не можеше дори да плува и затова се занимаваше само с магазина и счетоводството на клуба.

През седмицата след смъртта на Лисицата извеждах гмуркачи всеки ден и се наслаждавах на възможността да се потопя в топлата чиста вода и да оставя на повърхността черните мисли, които вече ме разяждаха. Под водата е лесно да си спокоен. Тихо е. Никой не те притеснява и има достатъчно прелестни гледки, за да забравиш и най-големите си тревоги. Единственият проблем е, че не можеш да останеш там вечно, защото когато въздухът ти свърши, нямаш друг избор, освен да се върнеш към реалността. А за мен тя означаваше спомена за живия енергичен Малик, последван от спомена за неговата злочеста съдба и моята, макар и индиректна, роля в нея.

Не можех да се освободя от тези мисли, колкото и да опитвах. Една нощ през седмицата след смъртта на Лисицата ми се присъни нещо. Беше почти точно копие на един инцидент, който се беше случил преди четири години, малко след като с Малик започнахме да работим заедно. По това време още не бях много наясно относно новия си партньор. Бях решил, че този средно висок слабичък азиатец, току-що завършил университета, а вече с перспективи за кариера, е тук само за да се оправдае малцинствената квота. Затова на първата ни съвместна акция — щурмувахме дома на един закоравял взломаджия, Тайтъс Бауър — реших да изпитам своя нов партньор и да видя дали все пак става за нещо, или с неговото назначение лондонската полиция просто си е измила ръцете по отношение на изискването за политическа коректност.

Бауър живееше в малка терасирана къща[1] с миниатюрен заден двор, който излизаше на алея. Аз водех екипа, пратен да го арестува, но самата акция не беше толкова впечатляваща, колкото звучи, защото всъщност бяхме само аз, Малик и двама униформени полицаи. Тъй като знаех, че Бауър може да се опита да избяга, реших да пратя един от хората си в задния двор, за да го пресрещне, ако се наложи. При други обстоятелства бих избрал някой по-едър полицай, но сега, за всеобща изненада, посочих Малик. И той не възропта, ясно си го спомням. Подчини се на заповедта ми и когато почукахме на вратата и Бауър я открехна, разбра какво става и хукна да бяга, Малик го чакаше на поста си.

Беше неравностоен сблъсък. Докато търчахме през разхвърляния коридор на Бауър, видях как нашият заподозрян излетя през задната врата и връхлетя право върху Малик — събори го на земята и го прегази като товарен влак. Маратонката му стъпка лицето на Малик, докато горкият нещастник напразно се опитваше да му каже, че е арестуван. Бауър беше едър тип и, и друг път ни се беше измъквал, затова много добре знаех, че не постъпвам справедливо с партньора си. Ясно си спомням обаче, че Малик не се отказа. Въпреки болката сграбчи Бауър за глезена и не го пусна. Престъпникът го повлече със себе си през градината, мъчеше се да изскубне крака си и дори се опита да го ритне в главата, поради което загуби равновесие и за наша най-голяма радост падна. Малик пусна глезена му едва когато щракнахме белезниците. Тогава си помислих, че малко полицаи са така решени да успеят. Наложи се Малик да влезе в болница заради контузиите си, между които и счупена скула, и макар да не му се извиних, че го сложих на огневата линия (а и той никога не повдигна въпроса), след този инцидент винаги се отнасях към него с уважение.

В съня ми през въпросната нощ цялата случка се разигра по абсолютно същия начин, както в онази студена зимна утрин преди четири години, но с една разлика. Когато излязох през задната врата и видях Малик, вкопчил се в глезена на Бауър, извадих пистолет и започнах да стрелям. Улучих Бауър четири, пет или шест пъти (не мога да си спомня точно), при което го убих на място, но някак си единият куршум се заблуди и удари Малик в главата — и той умря. Не успя дори да извика. Също като Били Лисицата само се килна настрана и остана да лежи на земята неподвижен. После всичко замря и дълго се взирах в труповете, а двамата униформени полицаи стояха от двете ми страни, единият ме беше хванал над лакътя, сякаш извършваше арест. После, слава богу, се събудих.

Не знам как един психоаналитик би изтълкувал съня ми, но аз знаех точно какво е посланието. Душата ми нямаше да намери мир и покой, докато не направя нещо, за да отмъстя за неговата участ. Независимо от многобройните и логични аргументи на Томбой не можех да оставя нещата така.

След седмица споменът за този сън още ме преследваше. Всеки ден проверявах в интернет за новини относно разследването. Когато имах възможност, преглеждах и вестниците. Но нямаше нищо и бях почти убеден, че като застрелях Били Уест, съм прекъснал единствената нишка, за която можеха да се хванат полицаите, разследващи случая на десет хиляди километра оттук. А ето ме сега — живеех в този земен рай, наслаждавах се на приказните пейзажи ден след ден, докато в същото време Малик гниеше в земята, Лес Поуп си броеше парите, а първоначалният поръчител на убийството на бившия ми колега се разхождаше на свобода ненаказан.

Терзаеше ме и мисълта защо е трябвало да умре. Какво е разкрил или какво е направил, за да се сблъска с клиентите на Лес Поуп, същите онези хора, които по някаква причина искаха Били Лисицата да се махне от пътя им? Явно това бяха хора с власт и влияние, а също и с достъп до информация, хора, които смятаха, че могат да правят каквото си искат.

Исках да ги намеря.

И да ги убия.

Знаех, че ще е опасно да се върна в родината си. Опасно, но не и невъзможно. Бяха минали три години. Доста вода беше изтекла през това време; доста други убийци се бяха появили в публичното пространство, а и събитията от 11-и септември насочиха вниманието на властите в друга посока. Три години бяха цяла вечност в динамичния медиен свят, който оставих зад гърба си, и Денис Милн — полицаят, превърнал се в наемник — беше стара сензация, която никой нямаше интерес да възкресява.

Така че… взех решение.

И една сряда късно вечерта, дванадесет дни след смъртта на Били Уест и след като ни бяха изплатили остатъка от парите по сделката, отидох да говоря с Томбой. Намерих го седнал на една маса в полумрака на пустия ресторант с бутилка бира и поглед, зареян в океана. Тази вечер беше работил на бара, затова знаех, че не е пиян. Едно момче от кухнята разчистваше разни чаши, но беше далеч от нас и не можеше да ни чуе. Можех и аз да си взема питие, ако исках, но не го направих. Вместо това седнах до Томбой и му казах, че се връщам вкъщи.

Той поклати уморено глава и ме погледна с такова дълбоко разочарование, че сякаш бръчките по лицето му се вдълбаха още повече. Така изглеждаше поне пет години по-стар. Последва същият разговор, който бяхме провели след смъртта на Били Уест, но сега беше доста по-кратък, защото Томбой беше наясно, че вече съм взел решение. Нарече ме „тъп идиот“.

— Виж какво имаш тук — каза той и разпери широко ръце.

Нощта беше тиха и спокойна и палмите над главите ни леко се поклащаха от вечерния бриз. Ясното черно небе беше обсипано със звезди и само няколко изкуствени светлини се мержелееха на север към Манила. Вълните нежно се плискаха в брега, а дъските на по-старите лодки в залива проскърцваха в такт с тях; откъм селото зад нас се чуваше кучешки лай и слабите, но въодушевени викове на местни играчи на карти. Намирахме се в рая, безспорно, но в този момент това изобщо не ми беше достатъчно. И изведнъж осъзнах, че ми е писнало от хубаво време. И здравословна храна. Исках следващата риба, която ще изям, да е панирана и с гарнитура от мазни пържени картофки.

— Знам много добре какво имам тук, Томбой — казах, — но ти си наясно с положението ми и разбираш, че не мога да оставя нещата така. Ще взема моята половина от парите от сделката. Когато приключа в Лондон…

— Ако приключиш в Лондон — прекъсна ме той. — Така трябва да разсъждаваш, приятелю. Може никога да не се върнеш. Казах ти що за човек е Поуп. Познава опасни хора, не си играй с него. Говоря сериозно. Нищо добро няма да излезе от това.

— Когато приключа в Лондон, ще върна остатъка от парите и отново ще го вложа в бизнеса. Но сега не знам колко ще ми трябват.

— Изобщо не ме слушаш.

— Слушам те, но вече съм обмислил всичко. А знаеш, че съм инат.

— Твърде голям инат.

— Може и така да е, но това е положението. Ще летя в петък от Манила. Ще се върна веднага щом мога. Може да е след няколко дни, а може и седмици. Ще те държа в течение.

Томбой въздъхна, после отново поклати глава.

— Много внимавай. Знам, че се мислиш за много печен, и е така, но там има и по-печени типове от теб, не ми се ще да налетиш на тях.

Кимнах.

— Благодаря за съвета. Ще го имам предвид.

Той понечи да каже още нещо, но спря. Вместо това просто ми пожела късмет.

Казах му, че се надявам да не ми е нужен.

Но разбира се, знаех, че ще ми трябва.

Бележки

[1] Терасираните къщи представляват дълги поредици еднотипни къщи с общи странични стени. — Б.пр.