Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (31)

30

Докато Ема приготвяше вечерята, аз си взех още една бира и увеличих звука на телевизора. Вървяха новините на Канал 4: в момента даваха репортаж за нарастващия брой затлъстели деца в ученическа възраст. На екрана тромаво се клатеха дебели тийнейджъри по шорти. След това се появи новоизбраният главен съдия, за да отговаря на въпросите на водещата относно своите коментари, че в затвора трябва да влизат само най-закоравелите престъпници. Явно преди това се бе изказал някъде, че за крадците, обирджиите и дори уличните нападатели затворът е само школа за по-големи престъпления.

Новият главен съдия се казваше Парнъм-Джоунс и вместо традиционните перука и тога носеше черен костюм, небесносиня копринена вратовръзка и кърпичка в тон. Седеше на едно кресло до горящата камина в имението си. Изглеждаше на около шестдесет, с бяла коса и строги орлови черти. Външният му вид и държането му говореха за образован аристократ, несвикнал на възражения. Можех да заложа всичките си спестявания, че този човек никога през живота си не е бил жертва на престъпление. А журналистите и политиците се чудят защо обществото е загубило вяра в британската правосъдие система.

Парнъм-Джоунс излагаше аргументите си спокойно и убедително, но в гласа му се долавяше недвусмислена твърдост, която подсказваше, че този човек не търпи възражения. Освен това винаги се стараеше да гледа директно в обектива. Затворът, обясняваше той, е висша школа по престъпност. Изпратете там престъпници новаци и те не само ще повторят или потретят деянията си, но ще се насочат и към по-сериозни престъпления. Много по-доброто решение според съдията било да им се дават присъди за общественополезен труд — така хем щели да се разтоварят и без това претъпканите затвори, хем тези хора щели да вършат нещо смислено и полезно.

Признавам, че умееше да говори и добре излагаше гледната си точка, при това ясно и стегнато, както обичат репортерите, но думите му провокираха въпроса доколко наистина познава реалното положение на нещата. От личен опит знаех, че присъдите с общественополезния труд са една голяма смешка. Обикновено включват да се боядиса къщата на някоя самотна старица или да се изтрият от графити стените на някоя обществена сграда, но отговорниците за изпълнението им не се стараеха особено, често престъпниците се явяваха когато им скимне и съвсем не приемаха тези свои задължения като наказание. Не твърдя, че затворът е по-добро място да вкараш някого в правия път, но поне докато е вътре престъпникът не може да краде, да напада или каквото там е вършил, преди да го приберат. Защото в крайна сметка, когато един престъпник върши злодеяние, той напълно съзнава, че постъпва нередно, но просто не му пука, затова да се опитваш да го превъзпитаваш, е чиста загуба на време. И в този ред на мисли, каквото и да казват либералите, затворът върши работа.

Ема сервира спагетите плюс панер чеснови хлебчета и ядохме на масата в дневната на изключен телевизор.

Понякога човек има усещането, или поне при мен е така, че нещата лека-полека се нареждат и най-лошото е зад гърба ти. Досегашният ми опит показва, че след това усещане обикновено следва стремглав срив. Но докато седях у Ема, ядях вкусните спагети и пиех втората си бира, се чувствах толкова добре, че неволно свалих гарда и напълно забравих за тегобите си.

След вечеря разчистихме масата и тя пусна един диск с хитове на Вай Морисън. Попитах я защо е решила да стане журналистка.

Тя се усмихна.

— Винаги съм се интересувала от любопитни събития, а и бях отличничка по литература. Така се започна. После, малко преди да завърша колежа, ни организираха нещо като професионално изложение. Нали се сещаш, представители на различни професии идват и правят щанд, където можем да видим с какво се занимават и да разговаряме с тях. От името на журналистите беше дошъл един репортер от местния вестник. Беше само няколко години по-голям от мен — и доста привлекателен. Заприказвахме се, после отидохме да пийнем по нещо и накрая той ми уреди работа във вестника. По принцип идеята беше да продължа обучението си в университет, но вместо това се омъжих за него. Един господ знае защо. Може би защото татко беше адски против. Той имаше големи планове за професионалното ми развитие. Искаше да стана адвокат, като него.

— Какво стана със съпруга ти?

— Бяхме млади и не се получи, но поне усетих вкуса на работата. Когато се разделихме, се преместих и започнах работа тук. Парите не са кой знае колко, но се издържам сама и съм независима.

Чудех се защо не работи за някой национален вестник, определено имаше талант за това, но реших да не питам, за да не би да засегна болна тема.

— А тази къща? Твоя ли е?

Тя се усмихна гордо.

— Да. Купих я с малко родителска помощ.

Типично. Досега не съм видял беден адвокат.

— Е, при днешните цени човек трудно се справя без чужда помощ — казах изтърканата плоска фраза.

Тя ме попита защо съм станал полицай и аз й казах истината: защото по онова време смятах, че това е престижна и полезна за обществото професия, и искрено вярвах, че мога да направя света по-добър.

— А как така стана наемник?

При тази дума неволно потръпнах. Някак си не се възприемах като такъв.

— Това интервю ли е?

Тя поклати глава, на лицето й беше изписан неподправен интерес.

— Не, просто ми е любопитно.

Дълго обмислях какво да й отговоря и дори запалих цигара, сякаш това щеше да ме улесни. В същото време мислех и за Малик. Представях си го как ме гледа от рая, или какъвто е там ислямският еквивалент, със смесица от любопитство и укор, и също чака да чуе какво ще отговоря. Знаех, че каквото и да кажа, няма да е достатъчно, за да заслужа прошката му.

— Защото не бях достатъчно силен или разумен, за да откажа — отвърнах накрая. Надявах се, че Малик ще е доволен от отговора ми поне малко.

На Ема не й прозвуча убедително.

— Но защо реши да убиваш хора за пари?

Въздъхнах:

— Смятах, че правя услуга на света. Смятах, че убивам хора, които го заслужават.

— Но, Денис, ти не можеш да бъдеш едновременно съдник, съд и екзекутор — каза тя с лек укор, като човек, който е уверен в правотата си. — Нямаш право да решаваш кой да умре и кой не. Никой няма това право. А ти продължаваш да го правиш. Съвсем наскоро си застрелял основния заподозрян за убийството на Малик и Кан.

— Били Лисицата ли? Той си го заслужаваше. Ако той самият не беше убиец, нямаше да го очистя.

Тя не отговори, сякаш не знаеше какво да каже. Не съм най-добрият събеседник, когато става въпрос дали е етично да се убива, защото съм готов да приема и друга гледна точка. Стореното — сторено. Извършил съм го, защото тогава инстинктът ми е подсказал, че така трябва. Не че това ме оправдава, но поне е някаква причина, а някои хора го правят дори без причина.

Ема се беше навела напред и ме гледаше настойчиво. Беше малко неловко, но някак си и приятно. Чувствах се добре, че съм център на внимание. Не ми се случва често.

— Наистина ли се смяташ за един от добрите, Денис? — попита тя меко. — Не си ли се замислял, че може би не си по стока от хората, които премахваш?

Изглеждаше прелестно: нежно бяло лице, обрамчено от буйна кестенява коса, огромни усмихнати очи, които сякаш те теглят все по-навътре и по-навътре с магнетична сила. Знаех, че каквото и да кажа, ще я разочаровам.

В крайна сметка реших да й отговоря възможно най-честно. Казах просто:

— Не.

Любихме се.

Просто се случи. Пийнахме още малко, гледахме телевизия, загърбихме трудните теми (макар че тя от време на време се опитваше да се върнем към тях) и малко по малко започнах да усещам, че помежду ни се заражда нещо. Аз и бездруго я бях харесал още когато се запознахме, но сега усетих предразположеност и от нейна страна. Сякаш най-сетне беше започнала да ме приема такъв, какъвто съм, без да ме съди или упреква. Или просто бях пийнал повечко.

Не съм донжуан и като повечето мъже имам по-малко практика в тази област, отколкото бих искал, но след като изпихме и последната бира и преполовихме и бутилка червено, тя стана, за да вземе нещо от кухнята, и аз я последвах. Тя се обърна и аз я прегърнах и я целунах. Отначало тя не реагира и реших, че може би съм надценил чара си, но после и тя ме целуна, силно и страстно. След няколко секунди, все така прегърнати, вече залитахме по стълбите на път към спалнята, а дрехите ни се сипеха след нас. За миг се запитах какво по дяволите правя, но после, когато се строполихме на леглото и тя се изкикоти доволно, докато я целувах по шията и се мъчех да я освободя от бельото й, вече не ми пукаше.

След като свършихме, се излегнахме голи и запалихме по цигара. Имах странното усещане за безтегловност, сякаш не бях там и всичко това не се беше случило. Заслушах се в шумовете на нощта с идеята да се насладя на момента. Отпуснах ръка и погалих с пръсти плоския й корем, осветен нежно от бледата улична светлина. Беше ми много приятно, но през цялото време вътрешният ми глас не ме оставяше на мира. От горчив житейски опит знаех, че той рядко греши, а сега този инстинкт ми казваше да не свалям гарда и да съм нащрек, защото в най-близко бъдеще ме чакат големи беди.

Предсказанието се оказа колкото страшно, толкова и вярно.