Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (37)

36

Мислех, че след целия този екшън ще спя до късно, но малко след девет отворих очи и първата ми мисъл беше, че последното нещо, влязло през устата ми, е почти сигурно нечия кръв. Още усещах вкуса в устата си. А по-лошото беше, че както изглежда, тази течност доста ми бе помогнала. Нямах главоболие и се чувствах свеж, а когато свалих превръзката пред огледалото в банята, видях, че раните ми са почти заздравели. Не знам защо, но следващата ми мисъл беше за Блондина. Питах се колко ли са го измъчвали, преди да умре. Чудех се и дали са взели органите му за някакъв ритуал. Но после спрях да си задавам тези въпроси, защото усетих, че ми става жал за човека, който предната вечер бе заклал четирима души, а на няколко пъти се беше опитал да убие и мен.

Живеем в жесток свят, населяван от доста безмилостни хора. През последните няколко дни бях срещнал необичайно висок процент от тях, макар да имах усещането, че никой от тези типове не може да се сравнява с човека, за когото на практика сега работех. Но пък за него бях сигурен, че не е убил приятеля ми. Друг го беше извършил и аз знаех, че с всеки изминал ден съм все по-близо до това да разбера кой.

Но не знаех докога ще мога да разчитам на късмета си. Когато се прибрах с бинтована глава, типът на рецепцията ме изгледа доста странно. Освен това някой може да ме беше видял да влизам в къщата на Андреа. Записите от Сохо скоро щяха да са на разположение на полицията и някоя камера можеше да ме е хванала по-добре, отколкото очаквах. Както и да го погледнех, примката около мен се затягаше. Ако исках да открия кой стои зад убийството на приятеля ми, трябваше да побързам.

Отидох да закуся в италианския ресторант. Там вече ме познаваха и жената зад щанда ме поздрави с мила усмивка. Стана ми много приятно. Бях се настроил за нещо по-традиционно и си поръчах стандартната английска закуска от бекон, яйца, наденички, домати и чипс. Докато поглъщах храната, прочетох сутрешния вестник. Никъде не се споменаваше за събитията от миналата нощ. Приключих със закуската и се почувствах доста освежен. Дори вече не усещах онзи въображаем вкус на кръв в устата си. Платих сметката, пожелах на жената приятен ден и излязох от заведението, за да се обадя на Ема.

Тя вдигна телефона на третото позвъняване.

— Как си днес? — попитах.

— По-добре от вчера. Тръгвам веднага щом си стегна багажа. Как мина с момичето?

— Зле. Изпревариха ме.

— Да не би да…

— Да — казах с въздишка. — Мъртва е.

Спестих й информацията, че и останалите обитатели на къщата са сполетени от същата съдба.

— Споменавала ли си на Барън за нея?

— Не, разбира се. Нали ме помоли да си мълча.

— Питам те, защото ми е чудно откъде са разбрали за нея.

— Чакай малко. Мен ли обвиняваш? Да не би да мислиш, че имам нещо общо с това?

— Не, разбира се. Но ме притеснява фактът, че хората, с които си имаме работа, са доста добре информирани. Навярно подслушват телефона ти. Може би дори в момента ни слушат.

— По дяволите, Денис. Нещата стигнаха твърде далеч. Сега затварям и се махам оттук. Съветвам те и ти да направиш същото.

— За мен не се притеснявай, но се погрижи за себе си. Как ще стигнеш до родителите си?

— С кола. Доста по-удобно е, отколкото с влак, а и по-бързо, стига да изляза от Лондон. Да ти кажа честно, радвам се, че заминавам. И ще съм много щастлива, ако повече никога не чуя за този случай. Съжалявам, че започнах да пиша за него. И ако някой ме подслушва, който и да си ти, знай, че няма да напиша повече нито ред по тази тема.

— Просто се покрий за известно време и всичко ще се успокои — уверих я аз.

Исках да добавя, че може би съм я отървал от преследвачите й, но се въздържах. За нея беше по-добре да не знае. Може би и за мен така беше по-добре, защото вече се бях примирил с факта, че между нас всичко е свършило. Ема потвърди това мое заключение, като мълчеше на другия край на линията, сякаш не знаеше какво друго да ми каже. Спомням си, че и Кристин, австралийката, мълчеше неловко, когато се разделяхме на пристанището в Ларена. А и какво да кажеш в такава ситуация?

— Пази се — казах.

— Ти също — отвърна тя.

Дори сега, месеци по-късно, все още ми се иска това да бяха последните думи, които си разменихме.