Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (32)

31

Часовникът ме събуди в седем. Бях спал прекрасно цяла нощ и не бих се отказал от още час-два такова блаженство, но ще е кощунство да се оплаквам. Леглото на Ема беше доста по-удобно от моето в хотела, да не говорим за бонуса, че и тя беше в него. Докато Ема си вземаше душ, останах в леглото с притворени очи, но когато се върна, разбрах, че иска да си тръгна.

— В девет трябва да съм в офиса — каза тя и ми хвърли дрехите, — но можеш да ме откриеш на мобилния. Не че искам да те пришпорвам, но нали разбираш, че…

Казах й да не се притеснява и станах.

— Ще те оставя на мира и ще ти се обадя по-късно, когато имам някаква нова информация. Става ли?

Тя се усмихна, но някак насила. Искаше ми се да й кажа да не се обвинява за станалото, не тя бе провокирала събитията. Предполагам, че за мило и възпитано момиче като нея, с престижна професия, не е лесно да приеме факта, че е преспала с убиец. При това укриващ се от закона и понастоящем пребиваващ в дома й. Тя ми даде номера на доктор Чини, психотерапевтката на Ан, и аз си го записах, като се опитвах да не я гледам как си облича полата.

Докато ме изпращаше на входната врата, настъпи онзи неловък момент, когато и двамата не знаят какво да кажат или как да постъпят. Наведох се към нея и я целунах нежно по бузата, а тя изви лице и ми върна целувката. Не беше зле.

— До скоро — казах и бързо излязох, без да се обръщам.

Чувствах се като дете, което е преспало у приятел, без да каже на родителите си.

Оказа се, че не е толкова лесно да откриеш доктор Маделин Чини. Обадих й се малко след девет от италианското кафе до хотела и попаднах на секретарката й. Доктор Чини е заета, осведоми ме тя с професионално любезен тон. Можел съм да си запиша час.

Реших да разкрия картите си или поне дотолкова, доколкото ми се налагаше в този случай, и й казах, че съм частен детектив, който се интересува от една бивша пациентка на доктор Чини, сега вече покойна, а именно Ан Тейлър. Обясних, че е важно да говоря с доктор Чини възможно най-скоро. Секретарката прояви разбиране и каза, че незабавно ще предаде съобщението. Аз й благодарих, оставих й номера си и затворих.

Както се надявах, жената беше приела молбата ми на сериозно и доктор Чини ми се обади след половин час, когато вече бях в хотелската си стая.

— Добро утро. Обажда се доктор Маделин Чини — каза тя предпазливо.

По гласа прецених, че е някъде над четиридесетте.

— Търсили сте ме — продължи тя. — Секретарката ми каза, че е спешно.

Представих се като Мик Кейн и потвърдих, че е спешно.

— Става въпрос за Ан Тейлър.

— Ан ли? — каза тя след кратка пауза. — Това момиче е по-известно мъртво, отколкото приживе. Тази седмица вече ме търсиха от криминалния отдел. Вие какво отношение имате към случая, господин Кейн?

Излязох със същата версия, която първоначално бях дал и на Ема, а именно че представлявам чичото на Азиф Малик и че името на Ан е изникнало в хода на разследването ми. Тя не се изненада, като споменах Малик, затова реших, че вече е запозната с неговото участие в случая.

— Днес съм много заета — каза тя.

— Няма ли някакъв начин да ме вместите? Не бих ви молил, ако не беше толкова важно.

— Защо е толкова важно? Да не се е случило нещо?

— Не точно — отвърнах с надеждата, че с малко загадъчност ще провокирам интереса й. — Не бих искал да го обсъждам по телефона.

Тя се замисли за миг, след това каза, че ще може да ме приеме за половин час в три следобед.

— Но бих искала да се уверя, че сте този, за когото се представяте.

Бях подготвен за резерви от нейна страна, затова й казах, че работя съвместно с Ема Нилсън, журналистката, която в статиите си твърди, че смъртта на Ан вероятно не е случайна.

— Споделям нейното мнение — добавих и й дадох телефона на Ема. — Може да се обадите също и на Мохамед Мела, моя клиент, макар че него по-трудно ще го откриете. Много е зает.

И й казах току-що измислен телефонен номер, като се надявах да се обади на Ема, а не на него.

Доктор Чини набързо ми обясни как да стигна до кабинета й в Олдърмастън, селце на час и половина път с кола, след което повтори, че ме чака в три. С това разговорът ни приключи.

Сега оставаше само да реша как да стигна дотам. Според картата въпросното селце се намираше доста встрани от главния път, значи се налагаше да наема кола.

Когато живееш с фалшива самоличност, трябва да разполагаш с всички необходими документи. Не е достатъчно да имаш само паспорт с новото име, нужни са също шофьорска книжка, акт за раждане, дори истински кредитни карти. Не е лесно да се снабдиш с всичко това, но си заслужава усилията, а аз ги бях положил много старателно. Повечето ми документи бяха направени във Великобритания още преди да замина (сигурно подсъзнателно винаги съм знаел, че рано или късно двойният ми живот ще излезе наяве), а пропуските бяха запълнени от експерти фалшификатори на Филипините. Затова когато влязох в офиса на „Херц“, за да си наема кола, знаех, че няма да имам проблем.

Така и стана. След петнадесет минути седях в сребрист форд „Орион“ и пъплех в трафика към околовръстния път на Лондон. Надявах се, че не отивам за зелен хайвер.