Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (24)

23

Ема пусна компютъра и влезе в интернет, а аз придърпах един стол и седнах до нея. Точно над бюрото имаше огромна капандура, дъждът ромолеше по нея тихо и монотонно.

Тя отвори една търсачка и написа Тадеуш холдингс. Появиха се първите двадесет съвпадения, начело с уебсайта на компанията. Ема кликна върху него и на екрана се появи началната страница на сайта с логото на компанията — големи букви в готически шрифт — в горния десен ъгъл. В средата имаше кремав кръг, свързан посредством сини стрелки с други, по-малки кремави кръгове, които явно представяха всички области на дейност на компанията: Консултации относно иновационни методи на корпоративна сигурност с мрежа от сътрудници в двадесет и девет страни по цял свят. С други думи, обичайните търговски глупости. Чак се зачудих дали авторът на тези безсмислени фрази си мисли, че е казал нещо полезно и информативно, или — по-вероятно — много добре знае какви глупости е написал.

По-малките кръгове представляваха различните дъщерни компании на холдинга. Сред тях имаше фирма за обработка на данни; софтуерна къща, специализирана в създаването на антивирусни файъруоли; и цели четири компании с думата „секюрити“ в името: „Тадеуш секюрити сълушънс“, „Уинърс секюрити“, „Таймлайн секюрити (Юъръп) лимитид“ и „Тадеуш секюрити продъктс лимитид“.

Ема кликна последователно върху дъщерните фирми и всеки път излизаше кратко описание с какво се занимава съответната компания. Дейността на тези в софтуерния бизнес беше що-годе ясна още от името, но охранителните фирми бяха друго нещо. Именно те привлякоха вниманието ми. Освен че осигуряваше охранители и обща защита на компании с дейност в опасни държави, „Тадеуш холдингс“ се занимаваше и с производство и търговия на високотехнологични електронни проследяващи устройства. Компанията имаше широк кръг клиенти в държавния и частния сектор по цял свят, на които предоставяше и консултации относно правилното използване на устройствата.

— Я виж ти — казах аз, наведох се над рамото на Ема и посочих една снимка на продукт на компанията.

Беше миниатюрно устройство за индивидуално проследяване с дължина около един сантиметър, което позволяваше на трета страна да държи под око носителя му. В рекламния текст се казваше, че това е иновация, специално разработена за родители, които искат винаги да знаят къде са децата им.

— Какво толкова интересно има? — попита Ема.

— Чудех се как ни откриха двамата убийци, които очистиха Поуп в киното. През целия път държах периметъра под око и ако някой ни следеше, щях да забележа. Но не видях никого.

— Но ако Поуп е носел проследяващо устройство, значи ги е очаквал.

Кимнах.

— Така е, очакваше ги.

— Откъде знаеш?

— Тъкмо го бях попитал нещо, застанал с гръб към вратата, когато по лицето му се разля широка самодоволна усмивка. Сигурно ги е видял, че влизат, защото дотогава беше адски нервен и притеснен.

— И е мислел, че ще убият теб?

Кимнах и забелязах, че вместо досегашната тревога в очите на Ема вече проблясва въодушевление. Това ми напомни как се чувствах аз навремето, когато работех по някой изключително интересен случай. Тръпката на преследването. Не се случва често, но когато се появи, не можеш да я сбъркаш.

— Но какво общо имат тези хора с Малик или Кан? — продължи тя. — Или пък Тиндъл, като се замислиш?

— Един господ знае — отвърнах и отново заразглеждах визитката. — Я провери името Тео Морис. Тук не пише длъжността му, а бих искал да знам какво работи.

Тя въведе името в търсачката и излезе съвпадение. Кликна върху него и на екрана се появи снимката на мъж на средна възраст с грива от черна къдрава коса и гъст мустак. Беше същият човек от визитката. До снимката стояха изписани името и длъжността му. Оказа се, че е „Завеждащ операции“ към „Тадеуш холдингс“. В кратката биографична справка се казваше, че работи в компанията от 1983 година, женен, с две деца, и отговаря за всички офиси на холдинга на територията на Великобритания.

Спогледахме се. Какво ни казваше всичко това? Не беше много. Замислих се дали да не звънна на номера от гърба на визитката, но се отказах. Почти сигурно беше, че това е мобилният на Морис, а още не исках да разговарям с него.

— Нека видим какво пише за самата компания — предложих. — Може оттам да излезе нещо.

Ема се върна на началната страница и кликна върху иконата за „История на компанията“. След няколко секунди на екрана се появи снимката на едър петдесетинагодишен бизнесмен с гуша под брадичката, широка усмивка и оредяваща сламеноруса коса. Според текста под снимката това беше Ерик Тадеуш — основател, управител и изпълнителен директор на „Тадеуш холдингс“. Следваше кратка история на компанията.

Основана през 1978 година от електронния инженер Ерик Тадеуш, отначало компанията произвеждала уреди за откриване на подслушвателни устройства, но бързо се разраснала благодарение на все по-високото качество на продуктите си и находчивостта на своя управител. Днес вече беше лидер на пазара и предлагаше целия пакет стоки и услуги в сферата на охранителния бизнес.

Ема продължи да преглежда и останалата информация в сайта. Стоях прав до нея, пушех десетата си цигара за деня и гледах екрана. Но нямаше друго интересно. Според текста „Тадеуш холдингс“ беше престижна и динамична компания, която се отнасяше с грижа и уважение към своите служители, а също и към околната среда и използваше в офисите си само рециклирана хартия. Колко отговорно и достойно. Само дето визитката на шефа им беше в портфейла на един тип, който преди по-малко от два часа се бе опитал да ме убие.

Ема затвори сайта на „Тадеуш холдингс“ и кликна върху няколко от другите съвпадения, появили се при първоначалното търсене, но и там не излезе нищо интересно. След още двадесет минути безплодни усилия се отказа и се изключи от Мрежата.

— Ако Морис е замесен в тази история, няма да открием доказателствата тук — заключи с въздишка.

По всичко личеше, че няма да е лесно да открием желаните отговори, и очите й вече не горяха от вълнение. Но това е честа житейска ситуация.

Знаех как се чувства. И аз започвах да изпитвам същото. И при нас следите една след друга се оказваха безплодни, точно както при всички останали, работили по случая.

— Научи ли за Поуп или Кан нещо, което може да ни свърши работа? — попитах с надежда.

Тя поклати глава, докато си палеше цигара.

— Нищо, което вече да не знаех. Не успях да получа обратна информация за номерата от телефона на Поуп, които ми даде, но се надявам скоро да узная нещо. Но не мисля да ги проследявам лично. Не и след всичко станало. Говорих с някои мои хора за Кан, но нямаха нищо ново. По всичко личи, че е бил в ниските етажи на организацията на Тиндъл.

— Да, но е успял с едно телефонно обаждане да измъкне опитен полицай от дома му, посред нощ, и да го отведе на място, където е бил сам, незащитен и уязвим — отвърнах и седнах на стола с лице към нея. — Пропускаме нещо. Няма друго обяснение.

— Познавал е Малик отпреди — каза тя и леко се отдръпна на стола, сякаш искаше да увеличи разстоянието помежду ни. — Малик го е арестувал няколко пъти, докато е работил в участъка в Айслингтън.

— Така ли? На мен името Джейсън Кан нищо не ми говори.

— Може би защото това не е истинското му име. Сменил фамилията си, когато приел исляма. Според източника ми така се отървал от затвора по обвинение за обир на възрастна жена. Изглежда, съдията решил, че обръщането към религията показва желание за промяна. Не че е свършило кой знае каква работа.

— Обикновено е така. Как се е казвал преди?

— Джейсън Дели.

Възкликнах от изненада. Звукът, който издадох, беше нещо средно между смях и пръхтене.

— Значи си го спомняш?

— И още как. Цялото му семейство са престъпници. Веднъж в един магазин майка му ме цапардоса със замразена овнешка плешка, когато се опитах да я арестувам за кражба. Насмалко да ми счупи ръката.

— Сериозно ли? — Ема се усмихна.

— Съвсем сериозно. — Кимнах тъжно. — И Джейсън Дели си го биваше, вероятно беше най-пропадналият от всички. Закопчах го, когато беше на петнайсет, за нападение над една от учителките му. Беше бременна в шестия месец. Счупил й челюстта и два пръста и продължил да я рита, когато паднала. Кучият му син се хилеше през цялото време на разпита. Продължи да се хили и когато му казахме, че има опасност жената да загуби бебето. Не мога да си представя как някой почтен човек ще иска да е дори в една стая с такъв боклук. Каквото и да е казал на Малик по телефона онази нощ, явно е било като динамит, та той да изхвърчи така от къщи.

— Господи, какъв негодник. Жената пометна ли?

— Не, но напусна завинаги учителската професия.

— Знаеш ли, колкото повече научавам за този случай, толкова по̀ съжалявам, че въобще се забърках в него — каза тя, стана и се протегна, после тръгна да се разтъпче, с гръб към мен. — Той ми показва една страна на живота, която бих предпочела да не познавам, и ме среща с хора, от които бих искала да стоя настрана.

Тъгата в гласа й издаваше факта, че не е родена бедна и онеправдана. Очевидно досега не се беше сблъсквала с реалностите на живота, с които всички останали трябва да се справяме ежедневно, и сега й беше трудно да ги приеме. Питах се защо въобще е започнала работа като репортер в един нищо и никакъв провинциален вестник. И защо за бога едно образовано момиче като нея, с добро възпитание и потекло, ще държи револвер в дома си.

— Какво ще правиш сега? — попита тя, като забеляза, че я гледам.

Добър въпрос.

— Смятам да посетя Джейми Дели, най-малкия брат на Джейсън. Може да ме осветли по въпроса с какво се е занимавал брат му през последните няколко седмици от живота си.

— Не е ли опасно?

— Джейми няма да ме познае. Когато го видях за последен път, беше още дете. Знам, че може прекалявам, но дали ще е възможно да ми намериш адреса му? Ще ти кажа всичко, което открия.

Тя ме погледна странно, сякаш съм някакъв нов вид насекомо, което изследва под микроскоп.

— Не разбирам как може да си толкова самоуверен. Застрелял си човек, двама души са умрели пред очите ти, за малко и теб да прострелят, а вече мислиш за следващата си стъпка. А по-необяснимото е, че все още искам да ти помогна, макар вътрешният ми глас да ми казва да си плюя на петите и да не се обръщам назад.

— Това е защото и двамата искаме едно и също: да разнищим двойно убийство, което, както личи по всичко, някой се опитва да покрие. И да си върнем на хората, които ни преследват и се опитват да ни сплашат. Аз не съм ти направил нищо лошо. За разлика от тях.

Тя отметна кичур коса от лицето си.

— Ще видя какво мога да направя и ще запазя тайната ти. Но помни едно: няма да рискувам кариерата или живота си, за да ти помагам. Ако започнат да ме разпитват, няма да излъжа. Наясно си, нали?

Кимнах.

Тя не каза нищо повече, нито помръдна, и аз приех това като намек, че е време да си вървя.

Станах. Дъждът се беше усилил и шибаше по капандурата.

— Благодаря ти за всичко — казах.

За моя изненада тя ми предложи да ме откара до мястото, където съм отседнал.

— Няма нужда — отвърнах. — Днес вече направи достатъчно за мен.

— Не можеш да ходиш пеш в това време. Далеч ли е оттук?

— Не много. До гара „Падингтън“.

— Далечко е пеша. Хайде, ще те закарам.

По тона й личеше, че не е много въодушевена от идеята, но се чувства длъжна да се погрижи за своя гост. Друго си е доброто възпитание.

— Не се ли притесняваш, че може да се върнат? — попитах.

Тя поклати глава.

— Както сам каза, искаха само да ме сплашат. И успяха, така че засега съм в безопасност. Хайде, да тръгваме.

На харизан кон зъбите не се гледат, както би казала майка ми, затова последвах Ема. Съжалявах, че не ме покани да остана, разбира се.

 

 

През краткото пътуване до хотела поговорихме още малко за случая. Ема вече изглеждаше много по-спокойна и дори се опитваше да забрави случилото се тази вечер. Може и да беше живяла защитена от най-суровите страни на живота, но иначе си беше мъжко момиче. Не знам защо, но искрено й вярвах, че ще спази обещанието си и няма да ме издаде. Аз съм циник — по необходимост, не по рождение — и през целия си съзнателен живот винаги съм виждал у хората най-лошото. Сигурно затова не успях да се оженя и да имам деца. И вероятно затова в един момент започнах да заобикалям закона, който се очакваше да поддържам, а в крайна сметка стигнах дори дотам да застрелвам злодеи срещу парично възнаграждение. Въпреки целия този житейски опит обаче не се притеснявах, че Ема знае кой съм. Дори започвах да усещам някаква странна привързаност към нея. Поради което трябваше да мисля първо за нея, а не за себе си, и да не я излагам на пряка опасност. Но нещата винаги изглеждат по-прости в ретроспекция, нали?

Помолих я да ме остави на Бейсуотър Роуд срещу Хайд Парк. Тя предложи да ме закара до самия хотел, но независимо от чувствата ми към нея аз не исках да се разкривам твърде много.

— Тук е идеално, благодаря ти — казах аз, слязох от колата и обещах да се чуем на другия ден.

Проследих с поглед колата й, докато се отдалечаваше към Марбъл Арч, после се обърнах и тръгнах пеш към хотела. Докато вървях под дъжда, една мисъл не ми даваше мира. Мисълта, че пропускам нещо. През целия път си блъсках главата да разбера какво, но безуспешно. Дори не забелязвах, че съм мокър до кости.

Едва когато се качвах по стълбите към стаята си, ме осени прозрението.

Докато разпитвах Поуп в киното, застанал с гръб към вратата, и двамата убийци имаха множество възможности да ме застрелят. Определено не бяха объркали мишената. Всичките им куршуми попаднаха в тялото на Поуп. Спокойно можеха да ме очистят, ако бяха искали. Но не го направиха. Оставиха ме жив и започнаха да стрелят по мен едва когато ги подгоних, защото нямаха друг избор.

Покрай всичко останало този факт някак си ми беше убягнал. Сега обаче ми се наби здраво в съзнанието.

Но какво означаваше?

И какво трябваше да разбера аз от цялата тази ситуация?

Прозях се, влязох в стаята и заключих вратата. Каквото и да беше, щеше да почака до сутринта.