Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (17)

16

Оксфорд стрийт беше цялата украсена с гирлянди от разноцветни крушки.

Магазините още бяха отворени, а по тротоарите продължаваха да се разминават тълпи пазаруващи и шумни младежки компании, в които момчетата бяха твърде развеселени, а момичетата твърде леко облечени за това време на годината. Никой от тях дори не ме погледна, сякаш не съществувах. Предвид положението ми това би трябвало да ме радва, но тази вечер не беше така. Почувствах се още повече не на място, като човек, отдавна престанал да бъде част от този град.

Бях далеко от хотела, затова тръгнах към Оксфорд Съркъс и пътьом успях да взема такси. Шофьорът, слава богу, не беше много приказлив и ме закара до Падингтън, без да каже нито дума.

Казах му да ме остави на Прейд стрийт и се разходих малко по нея, наслаждавах се на относителната тишина. Накрая намерих една кръчма, която изглеждаше подходяща. През отвор във витражните й прозорци долиташе песен на „Оейзис“ (не помня точно коя), придружена от шума на разговори и подрънкването на чаши. Именно тази смесица от звукове олицетворяваше за мен типичната лондонска кръчма и досега дори не бях забелязал колко много ми липсва.

Спрях за миг пред вратата, после влязох. Веднага ме лъхна вълна топъл задимен въздух.

Заведението беше приятно, наскоро обновено, с преобладаващ дървен интериор. Самата зала беше тясна и дълга, с бар, заемащ три четвърти от дългата стена. Имаше няколко неправилни редици кръгли маси, на които тази вечер седяха само бели и предимно мъже, на възраст между двадесет и седемдесет. Повечето гледаха към един подиум в дъното на залата, който вероятно изпълняваше ролята на сцена. В момента беше празен. Половината столове покрай бара бяха заети, но в отдалечения от сцената край имаше три празни и аз седнах на средния. Няколко от посетителите извърнаха глави, докато минавах покрай масите им, но никой не прояви по-специален интерес. Поръчах втората си за тази вечер халба „Прайд“. Барманът беше едър, със сплескана глава и издадена долна челюст, много приличаше на добре сложена горила. С една дума, човек, когото не е разумно да ядосваш.

Тъй като вече нямах красива събеседничка, която да впечатлявам, надигнах халбата и почти я преполових на един дъх. Сега вече имаше вкус на еликсир, но докато отпивах повторно, усетих, че все още й липсва нещо. И много добре знаех какво.

На два стола от мен седеше един тип със сив шлифер и таке. Беше поне на осемдесет и пушеше замислено, докато зяпаше отражението си в огледалото зад бара. Наблюдавах го известно време как слага цигарата в устата си, дръпва силно, после я тръсва с костеливата си ръка в пепелника и отново я лапа.

Не бях пушил от три години и досега цигарите не ми липсваха, но пък и три години не бях седял в лондонска кръчма с халба бира пред себе си. Трябва да призная, че едното без другото просто не върви.

Отпих от бирата и за да отклоня мислите си от тютюнопушенето, се зачудих какво ли прави Ема Нилсън в момента и дали усилията й ще дадат някакъв резултат. Но не се получи. Желанието беше породено. Може и да бяха минали три години, но сега това нямаше значение. Имах нужда от цигара и което беше по-лошото, подсъзнателно вече бях решил, че ще изпуша една. Забелязах, че за разлика от повечето кръчми, тук ги продават на бара. Бяха подредени в четири колони зад бутилките с алкохол — „Марлборо“, „Марлборо Лайте“, „Бенсън & Хеджес“ и „Силк Кат“ — като уличници, примамващи щастливо женен мъж. Не можех да откъсна очи от тях.

Допих си бирата, привлякох вниманието на Урко^[1] и си поръчах още една заедно с пакет „Бенсън & Хеджес“ и кибрит. Почувствах се, сякаш съм на прага на повратен момент в живота си, и не бързах да развия целофана. Хората, които отново пропушват, обикновено оправдават решението си с аргумента, че ще изпушат само тази цигара или че ще пушат само в компания, или други подобни, но при мен беше различно. Аз много добре знаех, че запаля ли тази цигара, край, отново ще се върна към стария си навик да пуша по тридесет на ден. Едва ли можех да избера по-лош момент за връщане към пороците, като се имаше предвид, че тук цигарите бяха двадесет и пет пъти по-скъпи, отколкото на Филипините.

Но нямаше връщане назад, годините на заклет пушач си казваха думата и щом отпих от новата халба, бързо скъсах целофана и извадих една цигара. Запалих я без повече колебания и бавно си дръпнах. Отровата навлезе в гърлото и кръвта ми, но нито ми се зави свят, нито ми прилоша. Единственото, което усетих, беше блаженството, че отново съм у дома. Дръпнах си още веднъж и най-сетне се почувствах човек.

Откакто се бях върнал в Лондон, за пръв път се отпусках подобаващо.

Откъм масите зад гърба ми се надигна вълна от не особено ентусиазирани аплодисменти и аз се обърнах да видя какво става. От една странична врата в залата беше влязла висока млада дама с извънредно дълги крака. Вървеше към сцената. Носеше тежък грим и почти нищо друго — единствено блестящ в златисто сутиен, прашки и високи обувки в същия цвят. Начинът, по който вървеше, и цялото й поведение подсказваха, че се има за доста секси. Не че беше грозна, макар че с целия този грим човек трудно би могъл да определи, но подозирах, че при всяко положение ще изглежда по-добре нощем в кръчма, отколкото в леглото на другата сутрин.

На път за сцената тя спря за момент, за да прати съблазнителна въздушна целувка на полупияните младежи, насядали на най-близката маса, и те задюдюкаха доволно. Когато се качи на подиума, пуснаха силна музика. Не познавах нито песента, нито изпълнителката. Трябва да призная за девойката обаче, че си разбираше от работата: държеше се, сякаш наистина й е приятно, което едва ли е лесно на подобно място. Това ми напомни за красивите млади момичета на Филипините, които човек често може да види в скута на значително по-стари от тях и зле облечени западняци. Те все се усмихваха, независимо колко грозен е мъжът с тях, а тези типове най-често биваха наистина доста отвратителни. Женски трикове, предполагам, колко му е да заблудиш един мъж.

Момичето започна своето шоу, което вероятно трябваше да е еротичен танц. Имаше доста поклащане и въртене, но нито намек за опит да е в такт с музиката. Не че за публиката имаше някакво значение. Когато настъпи моментът със свалянето на сутиена, под който се показаха две малки, но вирнати гърди, публиката реагира с бурни овации, а един от почерпените на най-близката маса извика да свали и останалото. Като чу това, Урко сбърчи недоволно лице, сякаш предусещаше, че тази маса ще му създаде неприятности. Общо взето атмосферата в заведението беше приятно весела, но аз бях прекарал достатъчно време в този град, за да знам, че нещата могат да се променят за секунди, особено когато има алкохол.

Така и стана.

Случи се в мига, когато стриптийзьорката, вече съвсем гола, се поклащаше съблазнително с гръб към публиката. Много бавно тя се наведе напред, за да докосне пръстите на краката си, при което голият й задник се издигна нагоре, нагоре, нагоре, и разкри пред цялата зала интимните й части, които бяха така гладко избръснати, че можеше да участва в реклама на „Жилет“. Когато докосна пода с длани, демонстрирайки впечатляваща гъвкавост на тялото, а задникът й стигна своя зенит, един от младоците на първата маса издаде шумен и много реалистичен звук с език, имитиращ лизане.

И тогава сякаш адът слезе на земята.

Няколко от по-старите мъже сред публиката скочиха и започнаха гневно да се карат на младоците, които пък рипнаха от столовете си. Последва обичайното бутане и блъскане, придружено от заплахи на висок глас, а един от младоците така силно удари противника си, че той залитна. Мигом избухнаха няколко схватки, една маса се преобърна и се чу дрънчене на изпотрошени халби.

Но младоците допуснаха грешка. Бяха се обърнали с гръб към стриптийзьорката, която естествено не беше много доволна, че са й съсипали програмата. С ловко движение на ръката тя събу едната си обувка и я хвана с токчето навън. После изръмжа някаква ругатня (вече нямаше и следа от доскорошната престорена съблазнителност) и се хвърли яростно напред. Атаката беше така изненадваща, че дори аз изтръпнах.

Токчето се стовари върху главата на най-близкия младок с такава сила, че вероятно му проби черепа. Костваше й доста усилия да го извади, но накрая все пак успя и докато той пищеше от болка, тя отново го заби в главата му. Този път успя да го извади почти веднага. Жертвата се срина на колене и стисна главата си с ръце, което даде възможност на един от по-старите клиенти да го срита яко в ребрата.

— Шибани копелдаци! — изкрещя стриптийзьорката с такъв писклив глас, че ако беше една октава по-нагоре, щяха да я чуват само кучетата.

Останалите младоци се обърнаха като един и тя цапардоса с токчето най-близкия и му разпра бузата. Въпреки болката той се хвърли напред, за да я хване за краката. Тя ловко отскочи назад на босия си крак, а с обутия го срита в лицето, подобно на карате боец. Токчето попадна право между очите му и това трайно го извади от строя.

— Господи, много е добра — обърнах се към стареца, който, също като мен, се беше извърнал на стола си, за да наблюдава развоя на събитията. — Трябва да се снима във филм с бойни изкуства.

— Тренира джудо — каза той, по лицето му ясно личеше, че се забавлява. — По-добре стой далеч от Джули Джудистката. Много е зла.

— Дали ще се справи сама? — попитах и отпих от халбата; в същия момент една бирена бутилка летеше към Джули Джудистката.

Мина на косъм от главата й и се пръсна в стената. Цялата група младежи, или поне тези, които все още бяха на крака, тръгна вкупом към Джули.

— Няма страшно — изкикоти се старецът. — Ърни ще се погрижи.

— Той ли? — попитах и кимнах към Урко, който в този момент излизаше иззад бара със спуснати до коленете юмруци и не особено щастливо изражение.

Старецът кимна.

— Да. Бива си го Ърни.

Младоците го забелязаха едва когато издаде някакъв нечленоразделен звук, нещо средно между рев на бик и магаре, при което желанието им за бой се изпари изумително бързо. Но за техен лош късмет, малко късно. За едрото си тяло Ърни се движеше удивително бързо и с няколко крачки вече беше сред тях, мина през тълпата останали участници в боя като Мойсей през Червено море.

— Стига, човече, недей! — изкрещя отчаяно един от младоците, но не успя да довърши, тъй като левият юмрук на Ърни се заби в брадичката му и от силата на удара тялото му буквално подскочи от земята.

Чу се как падна някъде на пода. Другите останаха сами на огневата линия. Един дори изпищя от ужас.

Ърни тръгна като булдозер към тях, размахваше страховитите си юмруци. Останалите на крака младежи хукнаха към вратата, без дори да се опитат да помогнат на ранените си другари. Тогава Ърни се остави да го спрат няколко от местните, а Джули Джудистката тръгна гола из заведението, с обувките в ръце, кълнеше и ругаеше и от време на време раздаваше наказания на ранените младоци, които все още не бяха успели да последват другарите си и да напуснат кръчмата.

Като всички хубави кръчмарски свади и тази приключи бързо. От първоначалния обиден звук до финала на мелето не беше минала и една минута и непознатата за мен певица още въздишаше от уредбата. Любимият й нещо май изневерявал. Това ме наведе на мисълта, че аз не бих се осмелил да изневеря на Джули Джудистката.

Но вече дори нейният гняв се беше поуталожил и тя отново се качи на сцената, за да завърши танца, чийто финал не беше за изпускане, особено ако човек има нужда от ограмотяване по анатомия. Докато правеше това, мястото около сцената беше разчистено, а някои от ранените клиенти си взеха от бара нови питиета, за да облекчат болката. Никой не изглеждаше кой знае колко притеснен от случилото се, дори Ърни, на когото се падаше честта да почисти и разтреби след инцидента. Вероятно за повечето от присъстващите избухналата свада беше просто разнообразие във вечерта, нещо, за което да побъбрят след време, когато разговорът с приятели се изчерпи откъм теми.

Добре дошли в Лондон, където наред с Биг Бен и Парламента една от градските забележителности е традиционното кръчмарско сбиване.

Допих си бирата и си погледнах часовника. Сцената беше празна и в заведението цареше обичайната глъчка от многобройни разговори. Извадих две цигари от пакета и запалих едната, обмислях дали да не си поръчам още една бира.

— Още една? — попита Ърни, като дойде да ми вземе чашата.

За пръв път тази вечер лицето му не беше свъсено, дори се забелязваше лека усмивка. Очевидно раздаването на юмруци повдигаше настроението му. Срещал съм такива хора.

— Разбира се — отвърнах, обърнах втората цигара и я поставих с филтъра надолу, убеден, че в този град ще ми трябва целият късмет на света. — Защо не?