Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (21)

20

След час и половина седях до входа на един испански ресторант, облян от ярката оранжева светлина на Чаринг Крос Роуд и нахлупил ниско над очите си черна бейзболна шапка с надпис „Обичам Лондон“. Валеше проливен дъжд и улиците бяха почти безлюдни. Срещу мен „Кеймбридж Армс“ гъмжеше от хора, които се подслоняваха там от лошото време на път за някой театър или шоу. Поуп още го нямаше.

Застанах под тентата на ресторанта и запалих цигара, за да убия времето. Беше седмата ми за деня, броях ги. Една двойка във вечерно облекло, сгушена под твърде малък за двамата чадър, претича през улицата и тръгна към Сохо. После се появи някакъв автобус, който намали точно пред мен, и вече не ги виждах. Когато отново потегли, двойката вече я нямаше.

През целия път насам мислех само за едно. Какво общо имаше Ричард Блаклип, един незначителен педофил, със смъртта на Малик? Сигурно нищо, но в цялата тази ситуация имаше нещо гнило. Блаклип бил арестуван за блудство с дъщеря си — видях го в изрезката от вестник, която Поуп беше пратил на Томбой, а също и в интернет. Но той е познавал и Поуп и явно му е имал достатъчно доверие, за да сподели с него, че заминава за Манила. Докато Поуп, по някаква причина, е искал той да умре.

Дръпнах бавно от цигарата и усетих как една струйка дъждовна вода се стече по тентата и се плъзна по врата ми. Преместих се и отново погледнах към улицата. На по-малко от два метра разстояние Лес Поуп вървеше бързо по тротоара с още някакъв мъж. Минаха покрай мен, без да ми обърнат никакво внимание. После пресякоха улицата и като стигнаха до вратата на кръчмата, спътникът на Поуп се обърна да му каже нещо, при което видях дългия прорез на лицето му. Беше шотландецът от дребното ми премеждие миналата сутрин. Още имах сметки за уреждане с него, както и с Поуп, задето не бе спазил инструкциите ми да дойде сам.

Отстъпих леко назад, за да съм в сянка, и ги наблюдавах как влизат в заведението десет минути преди уречения час.

Нямаше нужда да бързам, затова допуших цигарата, пресякох спокойно улицата и заех позиция на няколко метра от входа на кръчмата. Вече знаех наизуст номера на Поуп. Извадих мобилния телефон от джоба си и го набрах.

— Да? — каза той на фона на кръчмарски шум.

— Сменям мястото, господин Поуп.

— Какво ви става? Аз съм…

— Има една кръчма нагоре по улицата, казва се „Трите хрътки“. На Мур Стрийт. Там е по-сигурно.

— Как така „по-сигурно“? Какво имате предвид?

— „Кеймбридж Армс“ е под полицейско наблюдение. Предполагам, че сте там. Излезте от заведението, свийте надясно, после пак надясно. Вървете около тридесетина метра и ще я видите. Ще ви чакам там след пет минути.

Затворих, преброих до двайсет и застанах до входа на „Кеймбридж Армс“. Откъм долната страна на улицата приближаваше група шумни младежи, но все още бяха далеч, а и поведението им подсказваше, че не биха искали да се замесят в нещо неприятно.

Вратата се отвори и се появи шотландецът. Огледа улицата и мястото, където стоях допреди две минути. Вероятно търсеше да види въображаемите наблюдаващи полицаи. Пристъпих към него и го фраснах в лицето с дръжката на револвера. Беше точно премерен удар, при който чух как носът му се счупи с неприятно хрущене. След секунда от двете му ноздри шурна кръв. Ударих го още веднъж по главата и го изтеглих встрани.

Той се свлече на тротоара. Стенеше от болка и стискаше с ръце останките от носа си.

На входа се появи Поуп.

— О, боже! — каза той с достойно за уважение самообладание и понечи отново да влезе.

Но беше малко муден и още преди да успее да се извърти напълно, го хванах за яката и го дръпнах назад. После забих дулото в дебелия му корем.

— Само да гъкнеш и ще ти надупча червата още тук. Ясно ли е?

Той изломоти нещо неразбираемо, но разбрах, че е схванал посланието. С такова лице определено не беше любовник, но както се оказа, не беше и побойник. Всъщност типичен адвокат. Биваше го да прави пари. И не ставаше за нищо друго.

Извлякох го встрани от вратата и го дръпнах към мен. После хвърлих един поглед на шотландеца. Беше седнал, но лицето и ръцете му бяха целите в кръв и не можеше да фокусира погледа си благодарение на удара по главата. Сега вече имаше представа какво е да те фраснат неочаквано.

— Хей, какво става тук?

Гласът беше с американски акцент.

Млада двойка, около двадесетгодишни, приближаваше по тротоара. Момичето изглеждаше доста по-уверено от приятеля си. Имаше вид на храбра девойка, която не би се поколебала да се намеси в чужда разпра, и това би било прекрасно качество, но не и днес.

Погледнах я с израз на пълно отчаяние и покруса.

— О, боже, пак ли? Не е за вярване. Извинете, но бихте ли се отдръпнали? Снимаме филм и сте в кадър.

После посочих неопределено към другата страна на улицата и тя инстинктивно се дръпна, за да не е на пътя на въображаемата камера. В същото време натиснах дулото още по-силно в шкембето на Поуп, за да не му хрумнат разни идеи за бягство.

— Господи, колко реално изглежда — възкликна тя и се огледа, за да види къде е камерата.

— И този е добър — вметна приятелят й и посочи с очи шотландеца.

— Страхотен е — потвърдих аз, смушках Поуп и тръгнах с него по улицата.

Сведох ниско глава, докато минавахме покрай групата младежи, които се бяха спрели и до един гледаха окървавения шотландец, седнал насред тротоара.

Чух как американката попита приятеля си дали вижда къде е снимачният екип, а шотландецът гневно им изкрещя, че „ня’а никакви ши’ани камери!“. После свих зад ъгъла и вече бяхме сами с Поуп.

— Къде отиваме? — поиска да узнае той: положи доста усилия гласът му да прозвучи възможно най-властно.

— На едно тихо и приятно място, където можем да поговорим. Просто върви. Аз ще ти кажа кога да спреш. Сега ще те пусна, но ако решиш да бягаш, ще ми кажеш това, което искам да знам, със сетния си дъх.

Пуснах ръката му и прибрах оръжието в джоба си, след което продължихме да вървим един до друг по тесните улички на Сохо, лъскавото сърце на Уест Енд. Тук беше по-оживено, поради изобилието от барове и ресторанти, но ние отивахме по-нататък, към еротичните магазини и пийп клубовете. По-далеч от ярките светлини.

— Не знам какво преследваш — каза той.

Наложи се да направя път на група мокри, но весели японски туристи, затова не му отговорих веднага.

Дори за миг помислих, че ще хукне да бяга, защото няколко секунди бяхме разделени от групата чужденци, но изглежда, заплахите ми го бяха стреснали достатъчно и той не предприе нищо, дори забави крачка, за да мога да се изравня с него.

— Правиш грешка — продължи той. — Нямам нищо общо с всичко това.

Усмихнах му се.

— Не мисля, че греша. Сега ми кажи от чие име организира убийството на Били Уест?

— Нямам нищо общо с това, кълна се. Само се обадих няколко пъти на Томас Дарк от името на един мой клиент.

— Кой?

— Знаеш, че не мога да ти кажа.

— Добре, щом така предпочиташ — казах аз, хванах го отново за ръката и го преведох през улицата.

Той продължи да ме убеждава, че е невинен, а аз му казах да не си хаби думите.

Пред нас имаше тясна пешеходна алея, която излизаше на Рупърт стрийт. Тръгнахме по нея и усетих как тялото на Поуп се напрегна. Тук беше по-тъмно и нямаше толкова хора. Подминахме входа на един от прословутите клубове, където нищо неподозиращите мераклии биват примамвани с обещания за страстни преживявания с красиво полуголо момиче, но щом влязат, бързо разбират, че въпросните преживявания са всъщност доста платонически, а задължителното питие ще им струва почти едноседмичната заплата. Момичето на входа на този клуб имаше тяло на немска гюлетласкачка и подобаващо лице и трудно би примамило дори пращящ от хормони тийнейджър, прекалил с виаграта, но това не я спря да се пробва, дори намигна на Поуп.

Почти до клуба имаше порнокино, където прожектираха филми за възрастни от категорията „ХХХ“ — едно от малкото останали такива заведения след масовата поява на дивидита и интернет.

— Влизай — казах на Поуп и отворих вратата.

Той неохотно влезе в тясното фоайе с мирис на влага. Аз се промуших след него и запълних останалото празно пространство. На крачка от нас зад олющено дървено бюро седеше дребен тип с хитро лице и протрита жилетка — навярно работеше тук, откакто заведението е отворило врати през шейсетте. Погледна ни озадачено през огромните си очила.

— Хайде, Лесли, плати на човека — казах аз.

Поуп въздъхна и го попита колко иска.

Двадесет и четири лири за двама, беше отговорът, и Поуп отново въздъхна, този път по-явно, и възропта:

— Това е адски скъпо.

— На мен ми се струва доста разумна цена — казах. — Дай му парите.

Поуп неохотно извади от джоба на елегантния си костюм издут портфейл и изтегли две чисти нови двайсетачки от дебелата поне сантиметър пачка. Насили се да ги подаде на касиера и остана с протегната ръка, докато той отброи рестото и му го подаде със същата липса на ентусиазъм. Сякаш гледах лош комедиен скеч за двама застаряващи скръндзи.

Поуп вече наистина злоупотребяваше с търпението ми и още преди да е успял да прибере парите в портфейла си, аз го побутнах и го вкарах през вратата в залата.

На екрана една гола красавица обслужваше трима мъже едновременно и се чуваха множество пъшкания, охкания и стенания. Залата беше малка, с не повече от двеста места. Освен нас имаше още само трима души, мъже на средна възраст, ако се съдеше по тиловете им. Бяха насядали на значително разстояние един от друг. Никой не се обърна, когато влязохме.

Без да обръщам внимание на задушния въздух и недвусмислените движения на ръцете на зрителите, насочих Поуп към един от последните редове и го бутнах да седне на последното място в ъгъла. Настаних се до него, отново опрях дулото на пистолета в корема му, а с другата ръка извадих швейцарското ножче. Щракнах най-дългото острие и го опрях леко в слабините му.

Той сведе поглед натам и шумно си пое дъх. Отново го боднах, този път по-силно.

— Господи — простена той с дрезгав глас. — Внимавайте, моля ви.

Наведох се към него, докато устата ми стигна на сантиметри от ухото му. Усетих тежката нечистоплътна миризма на тялото му, която скъпият одеколон не успяваше да прикрие напълно. Заговорих шепнешком:

— Сега вече няма какво да те разсейва и искам да ме слушаш много внимателно. Ще ти задам няколко въпроса, а ти ще ми отговаряш честно и веднага, без колебание. Ако ме излъжеш или се забавиш с отговора повече от секунда, ще започна да те кълцам с ножа.

— Моля ви, това е…

— Разбрахме ли се?

Той отново понечи да възрази, но аз натиснах силно острието в топките му, е, не чак да го пореже, но на косъм. Той тихо изписка, което не му помогна много, защото екстазът от екрана заглушаваше всякакви други шумове, след което неистово закима.

— Да, да, разбрахме се.

— Кой е клиентът? Онзи, заради когото нае Били Уест и който после поиска да го премахнеш?

— Николас Тиндъл. За бога, само не му казвайте, че аз съм го издал. Жив ще ме одере.

— Кой е този Николас Тиндъл?

— Престъпник, истински главорез. Работил съм за него. Аз…

— Защо използва теб за удара срещу Малик и Кан?

— Нищо не знам за това…

Бързо преместих ножа към лицето му и леко го боднах по бузата. Той трепна и този път изпищя подобаващо, но шумът от екрана отново заглуши вопъла му. От раната потече тънка струйка кръв, постепенно ставаше все по-силна. Не ми беше приятно да постъпвам така, но нямах намерение да слушам глупости. А и не исках да отправям празни заплахи. Трябваше да е ясно, че не бих се поколебал да ги изпълня. Отново насочих ножа към слабините му, а той избърса с ръка кръвта от бузата си и се вторачи в окървавените си пръсти. Беше пребледнял.

— Защо използва теб за удара срещу Малик и Кан? — повторих отново в ухото му.

— Защото не искаше да замесва своите хора и искаше всичко да мине възможно най-тихо.

— Какво общо има Николас Тиндъл с Ричард Блаклип?

— Кой? — попита той привидно озадачено, но не беше чак такъв добър актьор. Все още се държеше за бузата.

— Не ме разигравай — изръмжах, отново насочих ножа към бузата му и го прекарах през три от пръстите му.

Той изпищя от болка и ги лапна. Свалих ножа, тъй като един от зрителите се обърна към нас и ни изгледа злобно.

Аз също го изгледах така и сигурно моят поглед е бил по-яден, защото той веднага се обърна напред.

— Този — казах, след като оставих ножа в скута си и извадих снимката на мъжете пред голф клуба.

Заврях му я в очите и му показах Блаклип някъде по средата.

Лицето му стана мъртвешки бледо.

— Без колебание, Поуп.

— Неговият случай е различен — каза той навъсено. — Дължеше ми пари.

— Тогава откъде знаеше как да го откриеш в Манила?

Той отново се поколеба, преди да отговори, и тъкмо се канех пак да му напомня, че не се шегувам, когато стана нещо странно.

Изведнъж по лицето му се разля широка доволна усмивка, изглеждаше още по-странна поради кръвта, стичаща се по бузата му.

— Не мисля, че ще ви удостоя с отговор — каза той все така ухилен.

В този момент се чу пукване като от тапа от шампанско и главата на Поуп се удари в стената зад нас, а на челото му се появи черна дупка.

Тъмна течност опръска стената. Последваха още две бързи пукания и той се свлече, от лицето му шурна кръв. Тялото му се разтресе конвулсивно, краката му заудряха седалката пред него.

За секунда бях твърде смаян, за да реагирам, просто го гледах как умира пред очите ми, но после инстинктите ми се задействаха, свлякох се от седалката и клекнах с гръб към трупа.

Веднага видях убийците. Бяха двама, облечени целите в черно, с черни шапки и кърпи през лицата. Стояха на пътеката, на не повече от пет метра, и държаха пистолети със заглушители. Насочени към мен.

Сниших се максимално и заотстъпвах в тясното пространство между редовете, като се стараех да съм възможно най-трудна мишена, но краката на Поуп пречеха на бягството ми. В същото време отчаяно се опитвах да извадя револвера и да го приготвя за стрелба. Единият от мъжете в черно стреля, но куршумът рикошира в една от седалките и се заби в тавана. Втори куршум изсвистя покрай главата ми, но чух как се заби в тялото на Поуп. След това двамата убийци тръгнаха към вратата.

Бързо се надигнах и преди да осъзная, че държа револвера само с една ръка, натиснах спусъка. Последва оглушителен гръм и револверът даде такъв откат, че болката ме прониза чак в рамото, сякаш ръката ми гореше. На стената, доста над главите на бягащите убийци, се появи огромна дупка, разхвърча се мазилка. Един от зрителите изпищя ужасен.

Без да обръщам внимание на болката в ръката, се изправих… и забелязах кичур руса коса, подаващ се изпод шапката на единия убиец, тъкмо преди да изчезне през вратата.

Същият, който се беше представил за Поуп. Блондинът. Като досадна муха този човек все се появяваше на пътя ми.

Но как бе разбрал, че сме тук?

Нямах време да мисля за това. Прицелих се и натиснах спусъка — този път държах револвера с две ръце — тъкмо когато вторият убиец стигна вратата.

Отново последва оглушителен гръм и откатът беше силен, но този път бях готов и задържах здраво оръжието. Вторият убиец изрева от болка, залитна и се хвана за лявото рамо. Бях го уцелил, но явно не фатално, защото той продължи напред и преди да успея да стрелям повторно, вече беше изчезнал от погледа ми. Но дори одраскване от 45-и калибър не е шега работа.

На екрана действието вървеше към своята задъхана кулминация, но за жалост публиката не участваше, тъй като всички без изключение бяха взели разумното решение да залегнат.

Нахлупих шапката си ниско над очите, пробягах през редовете към пътеката и хукнах след убийците.

В подобни ситуации се налага бързо да вземаш решения. Няма време да обмисляш нещата. Убийците можеха да ме причакват във фоайето, но ако пристъпвах бавно и се ослушвах, рискувах да им дам време, а не можех да си го позволя, особено сега, когато човекът, на когото разчитах най-много, лежеше в залата с пръснат мозък. Затова блъснах вратата и се втурнах напред. Вдясно от мен дребосъкът с протритата жилетка и огромните очила лежеше проснат на стола си, с провесени встрани ръце и дупка от куршум в челото. Иначе фоайето беше пусто.

Излязох тичешком на улицата, като за малко не се подхлъзнах на мократа настилка, и веднага ги видях в края на алеята, тичаха към Рупърт стрийт. Завиха зад ъгъла и се скриха от погледа ми, преди да успея да стрелям. Хукнах след тях. Знаех, че ако сега ми се изплъзнат, край, връщах се в първоначална позиция.

Стигнах края на алеята и видях, че онзи, когото бях ранил, още се държи за рамото, макар да не беше пуснал оръжието си. Сигурно ме беше чул, че ги преследвам, защото се обърна и ме видя как излизам на улицата с готов за стрелба револвер.

Той пръв натисна спусъка и някаква жена зад мен изпищя, но той бягаше, а и беше ранен, което го поставяше в доста неизгодно положение. Не ме улучи. Отново стреля и отново не улучи, макар този път куршумът да не беше толкова далеч от целта.

Знам, че звучи странно, но нямах време да изпитам страх, когато спрях, прицелих се и натиснах спусъка за трети път в рамките на по-малко от минута. При тези кратки стълкновения, когато всичко става ужасно бързо, нямаш време за нищо друго, освен да извършваш действията, необходими за физическото ти оцеляване. И в този случай се оказа, че моите са по-ефективни от неговите.

Той вече беше на два-три метра от кръстовището с Бруър стрийт. Куршумът го удари в гърдите и буквално го отлепи от земята.

Блондинът, който вече беше на ъгъла, се обърна и бързо изстреля четири куршума с плавно премерено движение на ръката.

Някъде зад мен се строши прозорец; отново някой изпищя, а аз се проснах на земята, като същевременно успях и да стрелям. Очевидно отчайващо далеч от целта, защото видях как куршумът попадна в една неонова реклама поне три метра над главата на блондина. Тя се пръсна в заря от искри и светлините угаснаха. Блондинът реши, че това е неговият шанс, и изчезна по Бруър стрийт, където всички пешеходци се бяха изпокрили по входовете, за да не станат неволна жертва на разразилата се война.

Някъде в далечината се чуха задължителните полицейски сирени. Знаех, че не разполагам с много време, така че станах и изтичах до първия убиец. Той лежеше неподвижно. С едната ръка претършувах джобовете на коженото му яке, а с другата стисках здраво револвера и се опитвах да не обръщам внимание на лудо туптящото си сърце.

Не открих нищо. Абсолютно нищо. Огледах се и видях, че момичето от клуба е излязло от витрината, стои в края на алеята и ме гледа с широко отворени очи. До нея имаше огромен мъжага с костюм, който май се канеше да предприеме нещо. Затова скрих лицето си максимално под шапката и насочих револвера право към него. Двамата отскочиха да се скрият в различни входове.

Кърпата на убиеца се беше смъкнала на врата му. От отворената му уста се стичаше тънка струйка кръв. Беше млад, едва ли имаше трийсет години, и носеше обикновен черен пуловер и панталон в същия цвят. Бързо потупах джобовете на панталона. В левия издрънчаха ключове, а в десния напипах нещо меко. Извадих го. Беше портфейл.

Пъхнах го в джоба си, изправих се и хукнах с все сили по Рупърт стрийт, като поех в противоположна на блондина посока — бягах към Шафтсбъри Авеню и многолюдния Пикадили Съркъс.

Оказа се обаче, че това не е краят на тазвечерната драма.