Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (16)

15

— Разкажете ми за Поуп — настоя Ема и пак отпи от бирата си. — Как въобще стигнахте до него, щом не сте знаели, че е адвокат на Кан?

Май бях надценил козовете си. Винаги е рисковано да се опитваш да заблудиш човек, чиято работа е да надушва измамите. А още по-рисковано е да го правиш в държавата, където те издирват, като при това си с издайнически тен. Вече виждах как ме гледа над ръба на чашата си с явно и напълно оправдано недоверие, но поне все още нямаше признаци да ме е разпознала. Очите й ми напомняха очите на котка — имаше нещо хипнотично в тях — и ми мина мисълта, че от нея сигурно трудно се опазват тайни.

— Да кажем, че през годините съм си създал контакти с много хора, които не биха говорили доброволно с полицията, но биха си отворили устата срещу известна сума. Научих за господин Поуп от един такъв човек.

— Колко надеждна е тази информация?

— Достатъчно, за да ме пребият — отвърнах, след което й разказах версията, която бях съчинил по-рано в стаята си.

Казах й, че докато съм разпитвал за Поуп, двама от неговите биячи са ме причакали до офиса ми в северен Лондон и са ме пребили като предупреждение да не се бъркам в бизнеса на шефа им. Малко стандартна история, но пък не беше много далеч от истината.

Освен това Ема, изглежда, й повярва.

— А казвате на мен да внимавам — рече сухо.

— Говоря от личния си горчив опит — отвърнах. — Затова ме слушайте с двойно внимание.

Тя се усмихна, приятните трапчинки пак цъфнаха на бузите й, и извади друга цигара. Същевременно погледна и часовника си, при което ме жегна тръпка на разочарование. Май бях надценил чара си.

Тя ме попита какво ще правим оттук нататък и аз й казах, че ми трябва адресът на Поуп. И добавих:

— А щом го получа, ще го посетя.

По тона ми ясно личеше, че когато това стане, няма да задавам въпросите си мило и любезно. Исках да затвърдя у нея впечатлението, че съм човек, който принципно е на страната на добрите, но не се страхува и да си изцапа ръцете, ако се наложи. Реших, че този образ ще й хареса, защото такъв тип е по-вероятно да стигне до някакви отговори, което щеше да е от полза за статиите й.

— Освен това — продължих, след като отпих от бирата си, — искам да поразровите миналото на господин Поуп. Да откриете каквото е възможно за него. Бивши клиенти, настоящи съдружници, проблематични случаи, всичко каквото можете. Също и за Кан.

Тя ме погледна така, както навремето ме гледаше една приятелка, когато смяташе, че я бъзикам. Подразнена, но не чак ядосана.

— Не искате много, а?

— Ще е от полза и за вашето разследване — вметнах аз.

После извадих от джоба на якето си един лист и го сложих на масата пред нея. На него имаше пет телефонни номера, взети от указателя в мобилния на Били Лисицата. Не знаех дали от тях ще излезе някаква полезна информация, но си струваше да опитаме.

— Познавате ли човек, който би могъл да проследи тези номера и да види на чии имена са регистрирани?

Тя ме попита от чий телефон съм ги взел и аз й казах, че телефонът е на Лес Поуп.

— А това са обаждания, които е направил или приел неотдавна — допълних.

— Как успяхте да стигнете до телефона му? — Все пак взе листа.

— Един от телефоните — поправих я делово. — Мисля, че той има няколко. Да кажем… чрез кражба.

— Той знае ли, че липсва?

— Вече му е върнат.

— Ще видя какво мога да направя. Но не обещавам нищо.

— Ако използвате някой от полицейските си контакти, бъдете много внимателна. В никакъв случай не споменавайте Поуп и не използвайте един и същ човек за всички номера.

Тя ме погледна първо озадачено, а после подозрително.

— Имате много нестандартен начин на работа.

— В страна, в която властва конформизмът, винаги е за предпочитане да си малко по-различен. Отразява се добре на бизнеса.

— Сигурно — каза тя и си погледна часовника. — Извинете, но трябва да тръгвам. Ще видя какво мога да направя с това. Дайте ми номер за връзка.

Записа номера ми в мобилния си телефон, после прибра всичко в чантичката си и стана. Протегна ръка, но вече не се усмихваше. Сега се държеше по-резервирано.

— Радвам се, че се запознахме — каза, когато си стиснахме ръцете. — И благодаря за питието. Дръжте ме в течение относно Поуп.

Казах й да разчита на това и че също ми е било приятно да се запознаем. После я проследих с поглед, докато излизаше от заведението. Колко е несправедлив животът, помислих си. Макар да остарява, мъжът продължава да изпитва онова влечение към красивите млади жени, което е изпитвал винаги, докато в същото време възрастта го прави все по-непривлекателен за тях. Аз не изглеждам зле, но все пак съм човек на възраст и след десет години, ако все още съм жив, ще си изглеждам на петдесет. И един ден ще стигна възрастта, когато никой няма да ме иска. Вече бях твърде стар за госпожица Ема Нилсън. Разбрах го, като я видях как си поглежда часовника. Тя понасяше компанията ми само защото можех да й бъда от полза за статиите. Само заради това. И след като ме изслуша, нямаше търпение да се отърве от мен и да отиде при приятелите си. А може би при гаджето си.

Замислих се дали да не си поръчам още една бира, но реших, че това място не е за мен. Вечерта напредваше и заведението лека-полека се пълнеше, предимно с младежи на около двадесет години, но тук-там имаше и по някой трийсетгодишен. Влизаха със зачервени от студа лица и смехът им отекваше в бара. Щом ще пия сам, реших аз, поне да е на място, където се чувствам удобно.

Допих си бирата и излязох.