Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (2)

1

Седях в ресторанта на Тина и наблюдавах как няколко канута лениво се плъзгат по кристалната вода на залива. Томбой седна срещу мен, поръча си една бира на дъщерята на Тина и каза, че трябва да умре още един човек. Беше пет следобед, по небето нямаше нито едно облаче и до този момент бях в добро настроение.

Казах му, че вече не убивам хора и че това е част от миналото ми, за която предпочитам да не ми напомнят, а той отвърна, че напълно ме разбира, но че и този път парите няма да са ни излишни.

— Знаеш как е с яйцата и омлета — добави с онова престорено изражение на съпричастност, с което гробар би погледнал роднините на покойника. — За да го направиш, първо трябва да ги счупиш.

Томбой Дарк беше моят бизнес партньор и имаше готово клише за всяка ситуация, включително убийство.

Ресторантът беше празен, както обикновено по това време на деня. Намираше се в края на поредица барове и хотелчета, които минаваха за туристическата част на града, и беше толкова затънтен, че туристите рядко го посещаваха. Затова, когато Томбой поиска да се срещнем тук, веднага ми стана ясно, че нещо се мъти. Явно трябваше да говорим насаме. Започнах направо.

— Кой е обектът? — попитах.

Той изчака дъщерята на Тина да сложи бирата на масата и да се отдалечи достатъчно, за да не може да го чуе. После тихо рече:

— Казва се Били Уорън. В четвъртък лети от Хийтроу и пристига в Манила в петък сутринта.

— Днес е сряда, Томбой.

— Знам — отвърна той и прокара пръсти през остатъците от коса по главата си. — Но нали знаеш какво казват. Времето не чака.

— Какво е направил този Уорън?

— Още не знам, не ми казват. Но бяга от нещо, нещо сериозно. Като теб. С тази разлика, че него искат да го убият. Какъвто и да е, едва ли е цвете за мирисане, уверявам те.

— Колко дават?

— Трийсет хиляди щатски долара. Много пари.

Беше прав, много са. Особено тук, на Филипините. Бизнесът, който имахме — малък хотел с школа по гмуркане — едва изкарваше тези пари за година, а благодарение на непрестанните усилия на Ал Кайда да спре потока западни туристи към Далечния изток, нещата едва ли щяха да се подобрят и догодина. След като платим на персонала, на местните власти и си покрием разходите, за нас оставаше може би една трета от тази сума като печалба. Да живееш в рая е приятно, но вероятността да забогатееш, е много малка.

Отпих от бирата си.

— Значи някой много иска този тип да умре.

Той кимна, извади от джоба си пакет „Марлборо“ и запали.

— Така е. И още нещо. Искат не само да умре, а и да изчезне. Безследно.

— Няма да е лесно в Манила.

— Той няма да остане в Манила. Веднага щом пристигне, ще вземе такси до Батангас и оттам с ферибота ще стигне до Пуерта Галера.

Пуерта Галера беше най-близкият голям град до нас и основно пристанище на остров Миндоро.

— Има резервирана стая в хотел „Калифорния“ на Ийст Брукъл стрийт — продължи Томбой. — Вече е платена. Той знае, че ще се срещнете там, за да му дадеш по-нататъшни инструкции и куфарче с пари. Трябва да измислиш само как да го изкараш от стаята и да го поразходиш с колата. На разходка, от която няма да се върне.

— Ако приема работата.

— Да — призна неохотно той, — ако приемеш. Но знаеш как стоят нещата в момента. Тези пари ни трябват. Много ни трябват. Знаеш, че не бих те помолил, ако не беше така.

— Откога живеем тук, Томбой? От година? И ти искаш да очистя някого на пет километра оттук? Не мислиш ли, че е малко рисковано?

— Няма да открият тялото. Ще получим петнайсет хиляди предварително. Трябва само да покажем снимки, че работата е свършена, и ще получим и останалата част. И край, забравяме.

„Край, забравяме“. Това съм го чувал и преди.

— Последен въпрос. Кой е поръчителят?

— Поуп. Както и предния път.

— И разбира се, работи от името на някой друг, нали?

Томбой кимна едва забележимо.

— Разбира се.

Отново загадъчният господин Поуп. Този тип беше стар познат на Томбой от криминалното му минало в Лондон. За пръв път се свърза с него преди година, за да му направи бизнес предложение. Беше успял да го издири чак тук, във Филипините, което надали е било толкова лесно. Бизнес предложението се състоеше в това да се екзекутира Ричард Блаклип — британски педофил, издирван от полицията в Англия, който беше на път за Манила с фалшив паспорт. Една от жертвите му, вече зряла жена, беше поръчала убийството му чрез Поуп, който от своя страна се обърна към Томбой с искане да намери някой надежден да изпълни поръчката.

Повечето хора биха се стреснали от подобна молба, но Томбой Дарк беше прекарал целия си живот като „криминално проявен“, макар да минаваше по-скоро за дребен мошеник, отколкото за агресивен насилник, и дълги години се беше движил в среди, където подобни неща се случваха и такива поръчки не бяха рядкост.

И, разбира се, Томбой знаеше точно кой ще му свърши работа.

Въздъхнах. Не исках отново да ме въвличат в подобни деяния.

Той отпи голяма глътка бира от бутилката, дръпна силно от цигарата и ме погледна право в очите.

— Знам, че не искаш да се замесваш. Да ти кажа право, и на мен не ми е много приятно. Но това са страшно много пари, а уверявам те, този тип не е ангел. Бяга от Лондон, идва на края на света и приема да се срещне с непознат, от когото да вземе куп пари, за да започне живота си на чисто, далеч от любопитни очи. Какво ще кажеш? Прилича ли ти на човек с чиста съвест?

Имаше логика, разбира се, но ако съм научил нещо в този живот, то е да не приемам всичко казано за чиста монета. Допуснах тази грешка в миналото и за малко да платя с живота си. Бяха изминали три години, откакто напуснах Англия, и за това време се опитах да оставя миналото зад гърба си, да започна отначало. Също както се мъчеше да направи този Уорън. Но не можеш вечно да бягаш от миналото си, както и той скоро щеше да разбере.

Продължавах да гледам Томбой, той също не отместваше поглед от мен. Размишлявах върху предложението и смятах, че има начин да се измъкнем. Тоест хем да вземем парите, хем да не си цапаме ръцете с кръв. Просто щяхме да изфабрикуваме снимките и нямаше да се налага да убиваме никого. Подозирах, че неговите мисли са заети единствено с парите. Въпреки това му казах онова, което искаше да чуе:

— Добре. Ще го направя.