Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (44)

43

Зад имението имаше още една обширна морава, завършваща с басейн. В къщата светеха няколко прозореца, но завесите бяха дръпнати и не можех да видя нищо. Приближих тихо и се притаих до един от прозорците. Отвътре се чуваха приглушени гласове. Значи все пак бяха тук. Погледнах си часовника. Беше девет и двадесет и пет.

До къщата имаше залепена огромна оранжерия. Беше заключена. Извадих връзката ключове и започнах да ги пробвам един по един. Четвъртият отключи и тихичко се вмъкнах вътре. Внимателно затворих остъклената врата и извадих браунинга от джоба си. Оранжерията беше осветена от мъждивата светлина, процеждаща се от прозорците. От двете страни имаше дълги дивани, а в средата — махагонова масичка с няколко списания. Забелязах един брой на „Живот в провинцията“, един на „Добрата домакиня“, както и последното месечно извлечение на „Тадеуш холдингс“. Нищо подозрително. Но друго не бях и очаквал. Както повечето педофили, Ерик Тадеуш навярно също умееше добре да се прикрива.

Вратата между оранжерията и къщата беше отворена. Минах през нея и се озовах в облицован с дърво коридор, по стените висяха красиви акварели, най-вече пейзажи. Вратата вляво беше леко открехната и през нея се чуваха някакви гласове. Тръгнах натам. Стъпвах много внимателно по полирания паркет.

Влязох в огромна кухня с чамови мебели и черни гранитни плотове. В дъното имаше друга врата, която също беше отворена. Долових подрънкването на чаши и гласовете на хората, които бях дошъл да убия. Сега ги чувах доста по-ясно.

— Ще отворя още една бутилка — каза мъжът и плъзна стола си по пода, докато ставаше от масата.

Не се опитах да се скрия, когато Ерик Тадеуш влезе уверено в кухнята с празна бутилка в ръка. Беше по-едър, отколкото очаквах, и носеше спортен панталон, памучна риза и протрити кожени пантофи. Видя ме, отвори уста да каже нещо, но аз го прострелях, малко над лявото коляно. Кракът му се подгъна, той изкрещя и изпусна бутилката. Тя се пръсна на теракотения под, а Тадеуш се строполи сред стъклата, като удари главата си в касата на вратата, докато падаше. Прекрачих го и влязох в богато обзаведената трапезария. Той остана да стене на пода, стиснал крака си.

— Здравей, Ема — казах аз, вдигнах браунинга и го насочих към главата й.

Тя седеше на масата и все още държеше полупразната чаша бяло вино. Червената й коса беше хваната на опашка, самодивското й лице бе олицетворение на уплахата.

— Денис, моля те, ще ти обясня — каза тя, остави чашата на масата и избухна в сълзи. — Той ме накара да дойда!

— Разбирам. Наистина изглеждаш доста стресирана.

Приближих масата, държах главата й на прицел.

— Имаш ли представа какво е направил този тип и колко мъка е причинил?

— Ти не разбираш — отвърна тя, гледаше ме жално с насълзените си очи.

Определено я биваше за актриса, а изражението й беше толкова истинско, че дори аз се запитах дали не бъркам относно нейната роля в цялата тази история. А знаех, че е виновна не по-малко от останалите.

— Слава богу, че дойде — продължи тя. — Той държи родителите ми като заложници. От няколко дни. Ако не му се подчинявам, ще ги убие.

Стана от стола. Беше с бяла рокля без ръкави, която я правеше да изглежда години по-млада.

— Стой там.

Тя се разхлипа неудържимо. Като дете.

— Но те са в мазето, там ги е затворил. Трябва да видя дали са добре. Моля те, Денис, повярвай ми. Мога да го докажа.

После отново тръгна към мен и аз отново й казах да не мърда от мястото си. Но тя не се подчини, защото също като мен знаеше, че не мога да я застрелям. Колебанието навярно си личеше по лицето ми. В кухнята Тадеуш продължаваше да вие сърцераздирателно с надеждата някой да му помогне.

— Ема, спри. Не се шегувам.

Тя спря. На два метра от мен. Толкова прелестна и крехка, та чак краката ми се подкосиха. Беше наистина прекрасна, огромните й лешникови очи ме молеха да й повярвам. И аз исках да й повярвам. Господи, колко исках. Бях разколебан. И двамата го знаехме.

Изведнъж чух зад себе си шум, после някой ме блъсна напред. Браунингът изхвърча от ръката ми, изтрополи по пода и спря в краката на Ема. Забих глава в стената. Една картина се откачи и падна на пода.

Бях замаян и изобщо нямах време да окажа съпротива. Някой ме натисна на колене и изви ръката ми зад гърба. Успях да извъртя глава и видях млад здравеняк със същата униформа на охранител като Бил и колегата му. За жалост това беше единствената прилика между тях. Този здрав и загорял тип с ниско подстригана коса и груби черти определено беше бивш военен, а като съдех по бързината и ефективността на действията му, можех да заключа, че е бил или морски пехотинец, или парашутист от специалните части. Сега вече загазих.

— Вие не разбирате — казах през стиснати зъби. — Тези хора са извършили ужасни престъпления.

— Ти да мълчиш! — нареди ми той, след което се обърна към Ема. — Извинете грубия ми език, госпожице. Не понасям престъпници. Повикайте линейка за баща си.

На лицето на Ема се разля облекчение.

— Става богу, че дойдохте — каза тя. — Този човек щеше да ме убие.

— Не я слушайте — процедих все така през зъби, но той само изви ръката ми още по-силно и се наложи да млъкна.

Имах чувството, че ръката ми всеки момент ще се счупи.

— Споменахте нещо за хора в мазето, госпожице — продължи той. — Наистина ли има някого там?

Ема отново се разплака и вдигна браунинга от пода.

— Да, родителите ми… — изхлипа тя. — Затворени са там като заложници…

После се обърна и насочи пистолета към него. Вече не плачеше. Усмихна му се мило с насълзените си очи и каза:

— Но ти не тормози малкия си мозък с това.

Понечих да кажа нещо, но Ема не ми остави такава възможност: без да сваля милата усмивка от лицето си, натисна спусъка.

Чу се глухо изпукване, мъжът залитна и се строполи на земята с огромна червена рана на мястото на дясното око. Тялото му се сгърчи конвулсивно няколко пъти и замря. Значи не беше преувеличила, като каза, че стреля добре.

— Е, Денис, оказа се костелив орех — каза тя и в усмивката й се появи злобен оттенък, който досега не бях виждал. — Ние ти препречваме пътя, а ти все успяваш да преодолееш препятствията. Досега трябваше да си арестуван и обвинен в убийство. Само затова те оставихме жив толкова дълго. Но да ти призная, май трябваше да се сетим, че ще стигнеш дотук.

— Коя си ти? — прошепнах. Не знаех какво друго да кажа.

— Ема Нилсън, както знаеш. Жената, с която преспа. А този там… — тя посочи с браунинга към вратата на кухнята, където Тадеуш продължаваше да стене, — е баща ми.

Отпи глътка вино, наслаждаваше се на реакцията ми и изобщо не се притесняваше от трупа на охранителя само на няколко крачки от нея. Това ме накара да се замисля как съм могъл да пропусна тази тъмна страна на характера й, как е възможно инстинктите ми да са ме подвели толкова много.

— Сигурно си мислиш, че си пада само по деца, нали? — продължи тя. — Е, те винаги са му били слабост, не мога да отрека, но навремето беше женен. За майка ми. Само че тя загина в автомобилна катастрофа. Твърдят, че било злополука, но аз не мисля така. Според мен и той има пръст.

После заобиколи трупа, без да сваля браунинга от мен, отиде на метър от вратата и надникна.

— Нали така, татенце? Уби мама, за да ме имаш изцяло за себе си. Защото си мръсен долен извратеняк.

Долових някаква горчивина в тона й, но също така и нотка на триумф, сякаш най-сетне се чувстваше силна и поемаше нещата в свои ръце.

— Помогни ми, сладурче — изстена той. — Повикай линейка, моля те.

Без да му обръща внимание, тя се извърна към мен. Красивото й лице бе станало зло.

— Искаш ли да знаеш нещо? — попита твърдо тя. — Кучият му син започна да ме чука, когато бях на осем. На осем! И след всеки път ми купуваше скъп подарък. Бижу или кукла. А веднъж, когато явно съм била доста послушно момиченце, дори ми подари детски модел на „Астън Мартин“, да си я карам из двора. Какво ще кажеш, а?

Нямах думи. Наистина не знаех какво мога да кажа.

— А когато станах на шестнайсет и имах повече подаръци, отколкото можеш да си представиш, спря. Ей така, просто престана. Явно съм била вече твърде стара за неговия вкус. Разбира се, продължи да ми прави подаръци и се стараеше любимата му дъщеря да не е лишена от нищо, но повече не прави секс с мен. Аз бях изхабена стока. Така и не ми обясни поведението си. Нито дума. Просто си живееше живота, сякаш нищо не се е случило. Мръсник!

Изсъска последната дума. Имах чувството, че се отнася за всички мъже по света.

— Ема, моля те — простена Тадеуш. — Довърши този негодник и ела да ми помогнеш.

Тя отново не му обърна внимание.

— Но това, което баща ми не успя да разбере, е, че сега той е изхабената стока. За мен той не означава нищо.

Гласът й леко потрепери. Помислих си, че колкото и нелепо да изглежда, може би баща й все пак означава за нея повече, отколкото тя смее да си признае.

— Единствената причина да поддържам някакви отношения с него е, че има това, което искам. Компанията. А сега се появи ти и нещата май ще се подредят точно както трябва. Денис Милн, укриващият се от закона жесток убиец, нахлува в имението и застрелва Ерик Тадеуш и охранителя му, преди смелата дъщеря на Тадеуш да го надвие и да го убие със собствения му браунинг.

— Няма да ти повярват.

— Напротив, ще ми повярват. Защото ще открият твоята ДНК по дрехите на убития Саймън Барън, както и твои косми, които успях да взема онази нощ, докато спеше. Ще я намерят, ако вече не са го направили, и в къщата, където снощи загинаха четирима души. Ще кажа на полицията, че двамата с детектив Барън сме били на път да те разобличим като човека, стоящ зад убийството на Кан и Малик. Затова си убил Барън, а сега си дошъл да убиеш и мен.

Гърлото ми се стегна. Беше ме изиграла наистина майсторски.

— А мотивът? — едва успях да изрека с пресъхналото си гърло.

— Кой може да каже какво става в болния мозък на един убиец? — отвърна тя без следа от ирония.

Наблюдавах я внимателно. Нямах никакво съмнение, че наистина е нагласила уликите с моята ДНК. Знаех, че е умна, а някъде дълбоко в себе си знаех и че нещо при нея не се връзва — парите, с които разполагаше; това, че почти не говореше за семейството си; както и фактът, че в крайна сметка бе положила доста усилия, за да насочи разследването ми към Николас Тиндъл. Знаех всичко това, но някак си подсъзнателно отказвах да заподозра една толкова красива и лъчезарна жена. Жената, с която спах. За миг мислите ми се върнаха към дома за деца и Карла Греъм. Не за първи път правех тази грешка.

— Значи ти си убила Барън?

— Защото си пъхаше носа където не му е работа — отвърна тя и сви отегчено рамене.

Усещах, че всеки момент ще сложи край на този разговор.

— Но има нещо, което не разбирам — казах, за да печеля време. — Щом си наследница на такова състояние, защо работиш като репортер в провинциален вестник?

— Имахме нужда от вътрешен човек, особено предвид мащаба на разследването на убийствата в кафето, а аз винаги съм умеела да пиша. Трябваше само да се мотивират съответните хора, за да ми уредят работа в „Екоу“. Когато имаш пари, няма затворени врати.

Сетих се за реакцията на колегата й, когато се обадих във вестника.

— Сега си обяснявам защо онзи тип, дето вдигна телефона в „Екоу“, не те харесва.

Тя изсумтя пренебрежително:

— Мислиш ли, че ми пука? Аз държа всички карти, Денис. И ви изиграх до един. Дори Тиндъл не ме уплаши с неговите жалки заплахи и тъпи кукли. Дори се забавлявах. Достатъчно беше да хвърля няколко мили погледа и всички онези закоравели ченгета ми паднаха в краката. Включително и ти. Опитният жесток наемник.

Успях да изкривя устни в полуусмивка, което май я подразни.

— Жесток ли? Изобщо не мога да се сравнявам с теб.

— Така е — отвърна тя и вдигна браунинга. — Не можеш.

Помъчих се да запазя спокойствие, изчаквах удобен момент за действие.

— Как започна всичко? — попитах. — Разбрах, че терапевтичните сеанси са отприщили нещата, но какво е знаел Джейсън Кан? И защо двамата с Ан умряха толкова дълго след като тя е разобличила Блаклип?

Тя поклати глава.

— Съжалявам, Денис, но си ми ясен като отворена книга. Опитваш се да печелиш време, а аз не мога да остана тук цяла вечност. Но за твое успокоение ще ти кажа следното: за човек на твоята възраст си много добър в леглото и ми беше забавно да спя с колега убиец.

И после стреля. Три точни изстрела, които се забиха в гърдите ми като оловни юмруци.

Изстенах, превих се на две и се свлякох на земята.

— Сега е твой ред, татенце — чух гласа й, тих и нежен.

После с притворени очи видях как се обърна и застана на вратата срещу баща си, готова да го довърши.

— Ема, моля те, недей — простена той. — Какво правиш, за бога? Та аз те обичам!

И изведнъж изражението й се промени. По лицето й пробяга сянка на съмнение. Решителността на убиеца в нея се разколеба. Но имаше и още нещо. Може би обич, може би омраза. В онзи момент беше трудно да се определи, но като се замисля сега, съм убеден, че беше смесица и от двете.

Браунингът в ръката й леко потрепна и в продължение на един дълъг, тягостен момент тя не се решаваше да натисне спусъка.

Затова и не забеляза как се надигнах и коленичих, все още замаян от силата на куршумите — по-голямата й част все пак бе поета от защитната жилетка, която ми беше дал Тиндъл. После измъкнах 45-калибровия револвер изпод якето си, хванах го с две ръце и го насочих към нея.

— Едно последно препятствие, Ема — казах и тя стреснато се извърна към мен.

Устните й оформиха едно „Не“ — отне й сякаш цяла вечност, — после тя понечи да вдигне браунинга.

Без колебание натиснах спусъка. Реших, че в крайна сметка тя е не по-малко виновна от всички останали.

Куршумът я уцели точно в средата на гърдите, бялата й рокля мигом се обагри в червено, а тялото й политна назад и се удари в стената. Браунингът също гръмна. Куршумът рикошира в пода и се заби в тавана, а аз стрелях още веднъж, този път в главата. Ема се свлече по стената, оставяйки кървава следа, примесена с частици мозък и костици.

Чух как Тадеуш извика от болка, мъка, а може би дори от облекчение. Беше рано за облекчение обаче — аз все още имах въпроси, на които не бях получил отговор.

Изправих се, поех дълбоко дъх и отидох до вратата на кухнята. Той продължаваше да стиска ранения си крак. По пода се стичаше стабилна струя кръв. Лицето му беше бледо.

— Ти я уби — прошепна той. — Моето малко момиченце.

— Тя никога не е била малко момиченце, Тадеуш. Ти си се погрижил за това. Тя беше чудовище, създадено от теб. Почти съжалявам, че не я оставих да те убие.

— Тя нямаше да ме убие — процеди той през зъби. — Не разбра ли? Тя ме обичаше. Моето малко момиченце. А ти я уби. Сега може и мен да убиеш, все ми е едно. Всичко свърши.

— Не съвсем. Имам няколко въпроса към теб. Ако ми отговориш, ще те убия бързо. Ако не, ще е бавно и мъчително.

— Върви по дяволите, Милн — изруга злъчно той и опръска дънките ми с гъста бяла слюнка. — Нямам намерение да ти улеснявам живота. Нашите тайни ще умрат с нас и нито ти, нито някой друг кретен може да промени това. Защото вече няма с какво да ме заплашваш. Можеш единствено да ме убиеш. А аз съм готов за това. Дали ще е днес, или някой друг ден, все ми е едно. Днес е подходящ ден за умиране, като всеки друг.

После разпери ръце да приеме последния куршум.

— Е, какво чакаш? Давай. Довърши започнатото.

Направих го.

Не се гордея с това, защото тези мои деяния ме принизяваха и ме правеха да изглеждам не по-добър от него. Не обръщах внимание на молбите му за милост, нито на кръвта, опръскваща дрехите ми, нито на погнусата, която се надигаше в стомаха ми, докато го изтезавах. Пренебрегнах всички странични фактори и се съсредоточих върху задачата да го накарам да говори, защото знаех, че призраците и от неговото, и от моето минало няма да ми простят, ако истината бъде погребана с него.

И той проговори. В крайна сметка ми разказа всичко. А когато свърши, взех браунинга със заглушителя и го застрелях с един куршум в главата, за да сложа край и на неговата, и на моята агония. Мисля, че за него беше облекчение да си отиде. Не че толкова го болеше, макар и това да е фактор, но поради някои други, не толкова очевидни причини. Искрено вярвам, че някъде в дълбините на жестокото му сърце се таеше огромна вина, която много му тежеше, особено що се отнасяше до Ема. Смятам, че той наистина я обичаше, както и тя него. Това беше някаква покварена, извратена любов, но все пак я имаше, а чрез своето поведение в детството на Ема той беше предал тази обич. И го знаеше.

Въпреки тези прозрения не изпитвах жал или съчувствие към него. Ерик Тадеуш беше убил Хайди Роубс, а след това беше изпратил баща й зад решетките до живот за престъпление, което Роубс не само не беше извършил, но и самият той беше негова жертва. Тадеуш беше извратен и абсолютно безмилостен човек. Беше боклук. И напълно заслужаваше онова, което го сполетя. Но Ема? Предпочитах да не мисля за нея.

Затова се обърнах и си тръгнах, като ги оставих да лежат на земята заедно.