Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (40)

39

Когато се измъкнах от кръговото движение и навлязох в обширната индустриална зона на Уембли, отново заваля. Пътят се спускаше под лек наклон към огромната строителна площадка, където се изграждаше новият футболен стадион, и вече беше натоварен от първата вълна прибиращи се от работа хора. От двете му страни се редяха огромни безлични офис сгради и складове, окъпани от светлината на неонови реклами и улични лампи, а на всеки петдесет метра го пресичаше друго шосе, от двете страни на което отново се редяха още такива монотонни примери на същия вид безлична архитектура.

Карах и се взирах през пелената на дъжда, за да не пропусна отбивката, която ми трябваше. Бях плувнал в пот и ръцете ми лепнеха на волана. Приближавах все повече към огромното скеле на новостроящия се стадион, а въпросната отбивка нещо ми се губеше. Стадионът се намираше в края на индустриалната зона, което означаваше, че сигурно съм я изпуснал и така съм загубил няколко безценни минути. Сърцето ми биеше лудо. Представях си Ема в ръцете на Барън и знаех, че дотам са я докарали моите действия, глупост и егоизъм. Поредната жертва, за чиято смърт ще съм отговорен. Преброих бавно наум до десет в опит да се успокоя, да не се поддавам на емоции и да прогоня образа на Ема от съзнанието си.

Вдясно видях още една отбивка. Намалих, за да се огледам за табела. Шофьорът зад мен нервно натисна клаксона. Без да му обръщам внимание, намалих още повече. И я видях. Табелата, която търсех. Почти бях залепил нос на стъклото, докато се взирах през работещите чистачки.

Тук беше.

Минах в средата на платното, без да дам мигач, и зачаках пролука в насрещното движение, за да завия. Шофьорът зад мен се оказа заклещен и отново натисна клаксона. Пак не му обърнах внимание. Тогава той изсвири трети път. Идеше ми да скоча от колата, да извадя револвера и да му гръмна единия фар. Но вместо това изолирах съзнанието си от всичко несвързано с предстоящата ми задача, забарабаних с пръсти по волана и зачаках удобен момент да завия.

Към мен идваха две коли на три метра една от друга, което едва ли можеше да се нарече пролука, но не можех да чакам повече. Реших да рискувам и бързо направих десен завой, като се оглеждах за сградата на компанията „Тембра софтуер“.

Отбивката беше дълга стотина метра и осеяна със складови помещения и различни хранилища. Задънваше я голяма четириетажна сграда от шейсетте години, която тънеше в мрак, ако не се брояха двата светещи прозореца на третия етаж. Около постройката имаше бетонна стена, която я отделяше от останалите сгради и завършваше с декоративна черна оградка във формата на копия. На входа към паркинга имаше двуметрово правоъгълно табло. Не беше осветено, но като приближих, успях да различа тъмните букви ТЕМБРА СОФТУЕР. Тук беше. Вратите към паркинга бяха отворени, но вътре нямаше коли, а по занемарената фасада заключих, че тази „Тембра“ сигурно отдавна не е в бизнеса.

Намалих и спрях на двадесетина метра от входа на сградата. Трябваше да внимавам какво правя. Барън ме очакваше. Знаеше, че ще дойда да търся Ема. През цялото време това копеле беше една крачка пред мен. Беше използвал Блондина, за да се отърве от всички, чиято информация можеше да ми помогне да разреша случая с убийството на Кан и Малик. Вече не се съмнявах, че Барън е присъствал на оргията онази нощ преди седем години. Със сигурност е бил един от петимата в стаята, когато е била убита Хайди Роубс, защото не можех да повярвам, че би защитавал тези хора, освен ако не е един от тях. А сега най-сетне щеше да се подсигури окончателно. Първо щеше да се отърве от Ема, а после и от мен. Чудех се дали вече е разбрал кой съм и ако е така, дали затова е инструктирал русия да не ме убива онази нощ в къщата на Андреа, а да ме остави там с труповете и оръжието на престъплението. Денис Милн, убиецът, се завръща.

Слязох от колата и затворих вратата. Зад мен се чуваше бученето на непрекъснатия поток коли по шосето, но в тази част на улицата беше тихо. Складовите помещения от двете страни на сградата бяха със спуснати решетки и изглеждаха изоставени. Никъде не видях колата на Ема.

Погледнах към осветените прозорци на третия етаж. Не се виждаха нито хора, нито мърдащи сенки, но бях сигурен, че Барън е там, а следователно и Ема. Мястото определено беше подходящо да довърши започнатото — тъмно, мрачно, далеч от всякакви свидетели. Най-вероятно бе дошъл сам. Явно този тип се опитваше окончателно да скъса с престъпното си минало. Затова беше най-добре да свърши работата сам, за да е спокоен, че няма да му се наложи по-късно да премахва свидетели. Което означаваше, че или ме причаква при входната врата, или по-вероятно на третия етаж. Той знаеше, че появя ли се тук, ще вляза да видя какво става, защото трябва да разбера дали Ема е тук, или не. От високо щеше да ме наблюдава много по-лесно. Което означаваше, че на входната врата най-вероятно не ме чакат изненади.

Но за всеки случай реших да не я използвам, макар да беше най-прекият път, а времето да не беше на моя страна. Прекосих пустия паркинг на съседния склад и тръгнах по тясната уличка, която го отделяше от оградата на „Тембра“. Минах зад нея, хванах се за парапета (тук вече не можеха да ме видят от прозорците) и задрапах по стената. Успях да промъкна крака си в тясното пространство между две пръчки. Набрах се нагоре и много внимателно прехвърлих единия си крак над тях. Металните копия одраха дънките ми и си помислих, че едно погрешно движение ще ми струва евентуална кастрация. По същия начин прехвърлих и другия си крак, след което опитах да скоча на земята, но по-скоро се свлякох по стената.

Все пак успях да се приземя на два крака, което беше доста болезнено, но поне не бях ранен. Намирах се на пустия заден паркинг на „Тембра“.

Мобилният ми зазвъня.

Бях с черното си кожено яке с многото джобове и ми отне сякаш цяла вечност, докато го намеря. Открих го, натиснах бутона и го долепих до ухото си.

— Ало?

— Денис? Моля те… — прошепна един ужасен глас.

— Ема! Къде си, за бога? Добре ли си?

— Дойдох на срещата със Саймън — промълви тя с треперещ глас. — В беда съм…

Чух стъпки зад нея. Ема изпищя от ужас.

— Не се бой — казах бързо. — Идвам.

Но връзката вече беше прекъснала. Подържах телефона още няколко секунди до ухото си, после го изключих.

Значи беше жива. А Барън губеше търпение. Бях сигурен, че той я е накарал да ми се обади, за да ме примами да дойда. Но сега поне имах шанс да успея. Те не знаеха, че вече съм тук. Ако Барън ме беше видял, нямаше да си прави труда да кара Ема да ми се обажда.

Задната част на сградата беше по-занемарена от предната, а стената между прозорците на приземния етаж беше цялата в графити. Няколко от стъклата на прозорците бяха счупени въпреки металните решетки. Двойните врати с матирано стъкло, които водеха към паркинга, навярно навремето са били доста шик, но сега бяха мръсни и изподраскани. Освен това бяха и заключени.

Заобиколих сградата с надеждата да намеря друго място, откъдето да вляза. В тишината около мен сякаш чувах как стъпките ми отекват по разбития асфалт. Прозорците на първия етаж не бяха защитени с решетки, а един дори беше счупен, от основата стърчеше назъбено парче стъкло. До прозореца се спускаше улук и се замислих дали да не се кача по него, но като го хванах, ми се стори доста паянтов.

Май в крайна сметка щеше да се наложи да мина през главния вход. Точно както искаше той. Погледнах си часовника. Пет без пет. Час пик. Дъждът продължаваше да се лее като из ведро и знаех, че най-вероятно това ще е моето и на Ема лобно място — невзрачна изоставена сграда в усамотен индустриален район в сърцето на този студен и гъмжащ от хора град. Уплаших се от тази мисъл.

Но страхът е добър съюзник. Помага да оцелееш и обостря сетивата ти. Именно страхът обикновено те спасява в подобни ситуации.

Отново тръгнах покрай сградата. Бавно и тихо, спокоен, че времето отново е на моя страна.

Стигнах до ъгъла и бавно надникнах иззад него. Двойната врата беше затворена, но за разлика от задната, нямаше вид на заключена. Зад нея беше тъмно, не се виждаше жива душа. Дръпнах се назад, взех от земята парче разкъртена настилка и го хвърлих към долната част на вратата. То се удари в нея, а аз зачаках да видя дали някой ще реагира на шума.

Минаха пет секунди. Нищо.

Можеше и да е клопка, но нямах избор. Извадих револвера, излязох от сенките и натиснах дръжката. Вратата се отвори със скърцане, което ми се стори доста по-силно, отколкото навярно беше, и аз влязох, готов да чуя щракането на нечие оръжие, а след това и смъртоносния изстрел. Но коридорът беше пуст. Няколко покрити с балатум стъпала водеха към следващия етаж. Прокраднах се до първото и се ослушах.

Отново нищо. Нито звук.

Стъпалата правеха остър завой надясно на всеки етаж, чак до последния. Единствената светлина идваше от едва процеждащото се улично осветление. Някъде в далечината чух вой на сирена. Всичко около мен беше застинало. Тръгнах нагоре, здраво опрял пръст на спусъка.

Воят на сирената утихна някъде в нощта и тишината стана още по-осезаема.

Стигнах първия етаж. Сенките на града играеха по голите грапави стени.

Продължих нагоре, като се напрягах да чуя някакъв шум. Едва се сдържах да не хукна по стъпалата, но така щях да се издам.

Винаги съм имал една студена жилка у себе си и цял живот съм се възползвал от нея, за да се дистанцирам от страданието на другите и да не го допускам до себе си. Трябва да си такъв, когато патрулираш по престъпните улици на Лондон или пък имаш бизнес на Филипините. Или пък когато убиваш хора за пари. Именно на тази своя черта разчитах сега да ме дистанцира от страданието на Ема, за да мога да се съсредоточа върху сблъсъка с Барън.

В далечината отново се чу дългият протяжен вой на сирена, след няколко секунди и на втора. Без съмнение на път към поредното кърваво местопрестъпление. Този звук ми напомни за живота ми тук, в този голям и опасен град. Все този безкраен конфликт между имащите и разочарованите нямащи, а помежду им онези, които се опитваха да ги държат далеч едни от други — полицаите. Хора като Азиф Малик, който плати цената за своя труд в тази неблагодарна професия. А и такива като мен, които не устояват и се покваряват от нея.

Стигнах до третия етаж. В дъното на площадката имаше огромен прозорец към индустриалната зона. На стената висеше килната на една страна евтина абстракция, едва се виждаше в сумрака. От двете ми страни имаше коридори. Светлините, които бях видял отвън, бяха в този отдясно. Беше дълъг петнадесетина метра. От двете му страни имаше врати, широко отворени; свършваше в олющена стена без прозорец. Втората и третата врата отляво бяха на осветените стаи.

Инстинктивно хвърлих поглед през рамо и видях абсолютно същия коридор, с тази разлика, че всички врати бяха затворени. Барън съвсем не ме улесняваше, но друго не бях и очаквал.

Изчаках няколко секунди, след това тръгнах към осветените стаи, стиснал с две ръце револвера пред себе си. Воят на сирените се приближаваше.

Минах покрай първите врати и надникнах вътре. Голи офис помещения, отдавна опразнени от мебели и оборудване. Продължих напред. Ясно съзнавах, че стъпките ми се чуват по балатума. Барън сигурно вече беше разбрал, че идвам. Макар да пристъпвах възможно най-тихо, сигурно все пак ме беше чул в тази мъртвешка тишина.

Стигнах до вторите врати. Вдясно от мен помещението беше тъмно. Вляво светеше. Пристъпих напред и погледнах вътре.

Нещо веднага привлече вниманието ми. Крак, частично закрит от отворената врата.

Сирените вече бяха три и воят им се чуваше все по-ясно: навлизаха в индустриалната зона.

Клопка. Сигурно беше клопка.

Рязко ритнах вратата и влетях в ярко осветения офис.

Изстенах.

Отново бях закъснял… и отново се бях набутал в умело заложения капан.