Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (23)

22

След пет минути Ема спря колата на един паркинг и каза:

— Живея ей там, зад ъгъла, но там не може да се спира.

Изхлузих се от седалката и си сложих очилата. С тях и без шапката изглеждах доста по-различно, отколкото по време на стрелбата. Да не повярва човек какво може да направи малко реквизит.

Намирахме се на типична за Кенсингтън улица. Широка и изключително добре осветена, с поредица боядисани в бяло спретнати пететажни къщи от двете страни. Това беше Лондон за милионерите и туристите.

— Не живеете в някоя от тези, нали? — попитах, докато я следвах под дъжда.

— Не съвсем — отвърна тя, без да се обръща.

Извадих визитките, които бях взел от портфейла, и ги разгледах на светлината на уличните лампи. Повдигнах учудено вежди. Следа. Не беше много, но пък можеше и да излезе нещо.

Прибрах ги отново в джоба си.

След минута Ема сви по тясна павирана задънена улица, покрай която се редяха красиви шарени къщи. Тръгна към втората вляво (беше в тъмночервено) и отключи входната врата. Последвах я. Чувствах се доста неудобно и малко като натрапник.

От входната врата се влизаше направо в дневната. Гледката беше поразителна, като от някой музикален клип. Стените бяха боядисани в приятно бледооранжево; мебелите (диван, два фотьойла и табуретка) бяха в по-ярко оранжево; а килимът, масата в дъното на стаята и столовете около нея бяха в матовочерно. Звучи ужасно, особено предвид факта, че стаята не беше подредена (имаше разхвърляни книги, сидита и два почти пълни пепелника, никой от които не беше в черно или оранжево), но някак си се получаваше хармония. Хареса ми, макар да знаех, че не бива. Може би защото приковаваше вниманието. В дъното на стаята се виждаха лакирани до блясък дървени стълби, водещи към горния етаж.

— Хубава къща — коментирах, но тя не обърна внимание на комплимента.

Мълчаливо си свали сакото и взе преполовената чаша червено вино, оставена на земята до единия фотьойл.

— Искате ли нещо за пиене? — попита, без да ме поглежда.

— Няма да ви откажа — отвърнах. Изведнъж осъзнах колко съм жаден.

— В хладилника има бира — каза тя и кимна към една врата в дясната част на дневната. — А ако предпочитате вино, на плота е. Чашите са в шкафа над мивката.

Тръгнах към кухнята, без да си свалям якето и ръкавиците. Имах усещането, че няма да й е много приятно, ако започна да се разполагам като у дома си. Телефонът в дневната иззвъня.

Кухнята беше малка и модерно обзаведена, уредите изглеждаха чисто нови. Очевидно откакто се бях махнал, бяха вдигнали заплатите на репортерите. Налях си чаша вода и я изпих на един дъх, после още една, която пак изпих на един дъх, и накрая си налях червено от бутилката на плота. Австралийски шираз от долината Вароса. Отпих една глътка и усетих как се отпускам. После се върнах в дневната.

Ема си беше там, само че този път с насочен срещу мен револвер — второто пушкало за по-малко от два часа. Не, третото. Изглежда, Лондон ставаше по-опасен и от Манила.

Револверът беше малокалибрен, 22-ри или 32-ри калибър, и тя го държеше доста уверено. Не беше най-смъртоносното оръжие на света, но ставаше да повали зрял мъж от близко разстояние, особено ако въпросният мъж е минал през всички премеждия, които бях изтърпял през последните дни.

— Кой си ти, по дяволите? — настоя да узнае тя. Видът и държането й нямаха нищо общо с момичешката уязвимост, която излъчваше допреди минути.

Меките й самодивски черти сега бяха изопнати, а големите кръгли очи присвити до прорези.

Казах й, че съм точно този, за когото съм се представил. Мик Кейн. При това с изражение на справедливо възмущение, но бях сигурен, че не ми вярва.

— Как се казва чичото на Азиф Малик? — продължи тя все така здраво стиснала револвера. — Онзи, който уж те е наел да откриеш убиеца му?

— Мохамед — отвърнах веднага. — Но той не му е истински чичо. Роднини са по съребрена линия или нещо такова. Просто го наричат „чичо“.

Тя поклати глава.

— Лъжеш. Току-що ми се обади един от моите източници. Няма частен детектив на име Мик Кейн. Затова опитай пак, слушам те.

Изведнъж ме обзе адски силното желание да й разкрия душата си, да й кажа точно кой съм и защо съм дошъл. И за малко да го направя. На косъм бях.

Но не го направих.

— Казвам се Мик Кейн и твоят източник греши.

Кимнах към револвера.

— Това оръжие не е ли незаконно?

— Незаконно е. Както е незаконно и да стреляш по хора, но ако понечиш да ми направиш нещо, ще наруша и двата закона. Не блъфирам.

— Виждам.

— И ако се чудиш, истински е. Това е „Колт Дайъмъндбак“, 22-ри калибър. Ограничена серия. Подарък от баща ми за осемнадесетия ми рожден ден.

— Виж ти, а аз получих само едни дънки и пуловер.

— Не се прави на духовит. Знам как да го използвам. Израснах във ферма и се научих да боравя с оръжие, преди да мога да броя до двайсет. Участвах и в състезания по стрелба, докато не ги забраниха. Сега ходя до Франция от време на време, за да стрелям по мишени и да си поддържам формата. С други думи, стрелям точно. Ясна ли съм?

— Мисля, че запознанството ни не върви в правилната посока. Обърнах се към теб, защото ми е нужна помощта ти. Нямам намерение да ти сторя нищо лошо.

— За кого работиш?

— За никого.

— Не ти вярвам — каза тя и щеше да добави още нещо, но в този момент лампите изгаснаха. Всичките.

Настъпи тишина. Завесите бяха спуснати и в стаята едва проникваше слаба улична светлина. Бяхме само на три метра един от друг, но почти не я виждах в този сумрак.

— Не мърдай — каза тя. — Все още те държа на мушка.

— Знам. Виждам.

Револверът не беше помръднал, но тя леко се беше извърнала, така че лицето й гледаше към вратата.

— Тук често ли ви спират тока? — попитах.

— Не — отвърна тя и за пръв път, откакто беше извадила револвера, в гласа й се прокрадна неувереност. — Не си спомням някога да са го спирали. А живея тук от две години.

— Тогава остава да е просто лошо съвпадение. Ако вярваш в тези неща.

Тя внимателно пристъпи към вратата, без да ме изпуска от поглед, и каза:

— Само се моли да нямаш нищо общо с това.

— Как мога да имам? Нали съм тук с теб?

— Защо шепнеш?

— Ослушвам се.

— Да не мислиш, че…

В този момент стъклото на единия прозорец се пръсна, дрънченето на стъклата наруши неестествената тишина.

И двамата инстинктивно залегнахме. Извадих моя револвер и го насочих към прозореца.

Завесата не помръдваше. Очаквах втория изстрел и се чудех защо не се опитаха да ни отстранят по-рано, още докато идвахме насам.

Изминаха пет секунди, а все още нямаше втори изстрел. Чувах учестеното дишане на Ема, но ме възхити фактът, че въпреки ситуацията успява да запази самообладание. Не говореше, но успях да забележа в сумрака, че и нейният револвер е насочен към прозореца. Това момиче заслужаваше шестица за смелост. Повечето хора биха се свили в ъгъла, разтреперани от страх.

Изчаках да минат още пет секунди и я попитах шепнешком дали е добре.

— Бивала съм и по-добре — отвърна тя малко неуверено.

Приведен тръгнах към входната врата и се изправих едва когато стигнах до нея.

— Къде отиваш? — прошепна тя.

— Не мисля, че беше куршум — отвърнах. — Не прозвуча така. Ще отида да проверя.

— Може да са още отвън.

— Едва ли. Не и след всичкото това дрънчене. Освен това, ако искаха да ни убият, щяха да го направят още докато идвахме насам.

Но всъщност не бях толкова сигурен. Застанах до вратата и се ослушах, но не чух нищо. Казах на Ема да се премести встрани, за да не я излагам на опасност, когато отворя вратата, и тя ме послуша.

Долепих се до стената, натиснах дръжката и оставих вратата бавно да се отвори. Чуваше се единствено шумът от движението по главния път.

Малко по малко надникнах навън, държах револвера плътно до крака си.

Тясната павирана уличка беше пуста, нямаше и следа от нападателя, не че се виждаха и хора, обезпокоени от шумотевицата. Направиха ми впечатление обаче светнатите прозорци на отсрещната къща. Излязох и видях, че в къщите и от двете ни страни също има електричество. Помъчих се да преценя какво точно означава това, после забелязах тухлата на земята — сред куп счупени стъкла. Беше пръснала стъклото и беше отскочила.

Върху тухлата имаше някаква бележка, прикрепена с два ластика. Наведох се и я взех, върнах се в къщата и затворих вратата.

— Какво става? — долетя гласът на Ема някъде от мрака.

— Тухла — отвърнах и пъхнах револвера в колана си. — Който и да я е хвърлил, вече го няма.

— Не е много изискано.

— Определено не е — отвърнах, разгънах бележката и я пъхнах под мишницата си.

После извадих кибрита, който бях купил предната вечер в кръчмата, и драснах една клечка. Взех бележката и я прочетох на слабата светлина.

Имаше само две думи, напечатани с големи черни букви.

ВИЖ ГОРЕ

Дъхът ми секна и усетих как стомахът ми се свива на топка.

— Какво гледаш? — попита Ема, вече стоеше зад мен. — Това е било прикрепено към тухлата, така ли?

Духнах клечката, прибрах бележката в джоба на якето си и се обърнах към нея. Тя стоеше само на една крачка, нежните й черти едва личаха в полумрака. Не можех да видя револвера, но предположих, че е в ръката й, отпусната до бедрото.

— Остани тук — казах. — Трябва да се кача на горния етаж.

Тя понечи да възрази, но аз минах покрай нея и тръгнах към стълбите за горния етаж, като пътьом се блъснах в дивана. Не исках да идва с мен, защото не знаех какво ще заваря горе, но по шума от стъпките й разбрах, че не възнамерява да се вслуша в съвета ми. Когато стигнах до стълбите и се хванах за парапета, тя отново ме попита какво пише в бележката.

Този път й казах.

Тя тихо изруга, но не се отказа да ме следва.

— Аз трябва да се кача първа — прошепна. — Знам кое къде е.

— В никакъв случай — отвърнах и тръгнах нагоре по стълбите, доволен, че не скърцат.

После извадих револвера, като се постарах да го направя възможно най-незабелязано и се надявах Ема да не ме е видяла.

И тогава, когато почти бях изкачил стълбите, токът дойде. Премигнах бързо няколко пъти, за да свикна с ярката светлина, и веднага насочих револвера напред, в случай че това е някаква клопка.

Но не беше. Никой не изскочи изневиделица. Не проехтяха изстрели. Целият горен етаж беше тих и спокоен. Освен това изглеждаше изключително обикновен, доколкото това беше възможно в къщата на Ема. Тук беше доста по-подредено от долния етаж и нямаше видими следи от взлом. Стените бяха в същото бледооранжево като дневната, украсени с няколко абстрактни картини, които представляваха просто симетрични линии в бяло и черно, а между тях висеше скъп сребърен часовник във формата на много тясна елипса. Около малката квадратна площадка имаше три врати, всичките боядисани в бяло.

— Коя е за спалнята ти? — попитах.

— Тази вдясно от теб. Защо?

— Ще проверим първо там — отвърнах и бързо отворих вратата.

Светнах лампата и влязох вътре. Приведен ниско, описах с пистолета полукръг. В полезрението ми първо попадна бюрото с компютъра, после изрядно оправеното широко легло с наредени по възглавниците плюшени играчки и накрая огромният гардероб, заемащ почти цялата стена.

Отначало не го забелязал. Но после, докато описвах с пистолета втори полукръг, вече на обратно, го видях.

Беше африканска дървена фигурка — тясно продълговато лице с дължина петнадесетина сантиметра. Добре си подхождаше със среднощното синьо на покривката, но определено не беше част от интериора. Косата стърчеше като слама и през нея бяха прободени две кокоши пера в противоположни посоки. Върховете им бяха изцапани с нещо като засъхнала кръв, по косата се забелязваха капчици от същото вещество.

Свалих револвера. Ема влезе и видя какво е приковало вниманието ми. Чух как шумно си пое дъх и с крайчеца на окото си видях, че закрива уста с ръка. Макар другата й ръка все още да стискаше оръжието, тя отново изглеждаше слаба и уязвима.

— Господи, били са тук, в дома ми!

Пристъпи към леглото и аз протегнах ръка, за да я спра.

— Не пипай нищо. Може да замърсиш уликите.

И тогава ме осени една мисъл, която би трябвало да ми хрумне още в мига, когато видях, че отсрещните къщи светят.

За да спре захранването само в тази къща, злосторникът или познаваше някой от шефовете на електрическата компания, или го беше направил ръчно.

От къщата.

— Къде са бушоните? — попитах.

— Долу. В килера. До кухнята.

Не се колебах. Изхвърчах от стаята и хукнах надолу по стълбите, като за малко да се пребия от бързане да пресека евентуален опит за бягство. Размахвах револвера, макар че, Бог ми е свидетел, нямах никакво желание да го използвам тук, особено след случилото се в киното.

Но естествено бях закъснял.

Външната врата зееше.

Злосторникът беше избягал. Дори бе имал наглостта отново да пусне тока, докато ние бяхме горе, и спокойно да си излезе.

Знаех, че нямам шанс да го догоня, затова затворих вратата и пуснах резето. После дръпнах пердето и започнах да оглеждам прозореца по-внимателно. Подмяната му щеше да е скъпа, защото трябваше да се смени заедно с дограмата.

Когато се уверих, че вече всичко е наред, взех една найлонова торбичка и се качих на горния етаж.

Ема седеше на въртящия се стол до бюрото и погледът й блуждаеше в пространството. Вече не държеше револвера, а умората по лицето й не оставяше никакви съмнения относно реалната й възраст. Дори косата й беше загубила блясъка си. Дървената фигурка все така си лежеше на леглото.

Внимателно я взех. Беше грозна, издълбаните очи гледаха злобно изпод сламата, но с нищо не се отличаваше от хилядите подобни африкански дърворезби, които се продаваха на път и под път из цял Лондон. Сложих я в торбичката, завързах я и я оставих на пода до краката си.

— Човекът, когото разследваш — започнах, — Николас Тиндъл ли се казва?

И тогава тя каза нещо, което наистина ме стресна.

— Вече знам кой си.

Не долових страх в гласа й, само умора и примирение. Очите ни се срещнаха и разбрах, че няма смисъл да лъжа. Тя знаеше. Не казах нищо.

— Когато се запознахме, ми се стори, че съм те виждала някъде — продължи тя и премести погледа си някъде над лявото ми рамо, — но не можех да определя точно къде. После, когато ме излъга кой си, започнах да се съмнявам. Но едва когато извади тоя огромен револвер, се сетих къде съм виждала снимката ти. Във вестниците преди три години. Денис Милн, полицай и убиец.

Натърти на последната дума и аз неволно трепнах.

— В статиите за убийството на Малик се споменаваше и твоето име. Пишеше, че сте работили заедно преди доста време. Затова ли си тук?

Бавно кимнах.

— Беше ми не само партньор, но и добър приятел. Не искам убийците му да се измъкнат ненаказани.

— Но теб те издирват за убийство. Рискуваш страшно много, като се намесваш.

Свих рамене.

— Понякога правим неща, които не разбираме.

Тя прокара ръка по лицето си и забелязах напрежението в чертите й. Когато ме погледна, видях пред себе си красиво енергично момиче, което изведнъж здравата е загазило. Искаше ми се да се наведа и да я прегърна. Да положа главата й на гърдите си и да й кажа, че всичко ще е наред, че не е толкова зле, колкото изглежда, и отново да й вдъхна поне малко от онзи живец, който гореше у нея миналата вечер.

После, съвсем тихо, тя ми зададе въпрос, който напрано разкъса сърцето ми.

— Потърси ме, за да ти помогна, но откъде да знам, че няма да ме убиеш, когато вече не съм ти нужна?

За миг останах безмълвен, трябваше да поема удара. Все още ме болеше, че светът ме приема именно така, като единак убиец, защото знаех, че не са прави.

— Не съм хладнокръвен убиец — казах. — Вярно, правил съм неща, с които не се гордея и за които искрено съжалявам, но никога съзнателно не съм наранявал хора, които не го заслужават. И на теб няма да ти направя нищо лошо. Имаш думата ми.

Тя не отговори, затова продължих:

— Можеш да се обадиш на полицията, ако искаш, да кажеш, че си ме видяла, но бих те помолил да не го правиш. Тук съм, за да открия кой стои зад убийството на Малик. Нали и ти това искаш?

— Вече не съм толкова сигурна дали го искам — каза тя и потри лице. — Не и след всичко, което стана. Аз съм само обикновена журналистка в един незначителен вестник. Защо ме превръщат в мишена?

— Точно там е въпросът. Ти не си просто обикновена журналистка. Вършиш си работата много добре и изравяш информация, която вгорчава живота на Николас Тиндъл и хората му. Затова постъпват така.

Тя не отрече, че Тиндъл е човекът, когото бе отказала да назове миналата вечер, и това само потвърди заключенията ми. Вместо това се огледа, сякаш стаята изведнъж й се бе сторила непозната.

— Не мога да повярвам. Снощи всичко в живота ми си беше наред, а сега… не знам, сякаш сънувам. Не мога да повярвам, че стоя в собствената си спалня с мъж, когото издирват за убийства.

— Казах ти, Ема, няма защо да се страхуваш от мен.

Но може би трябваше да си задам въпроса дали аз бях в безопасност с нея? Все пак тя беше изключително добър разследващ журналист и рейтингът й щеше да скочи до небесата, ако решеше да ме предаде. После никой нямаше да смее да я нарече обикновена журналистка. Проблемът беше, че в момента нямах кой знае какъв избор, освен да споделя съдбата си с нейната.

— Какво стана тази вечер с Поуп? — попита тя.

Разказах й накратко за случилото се в киното и за последвалата престрелка, но умишлено не споменах нищо за Ричард Блаклип. Нямаше нужда да знае, че съм изпълнявал поръчки и докато съм бил в изгнание.

— Убил си човек точно преди да те взема с колата? — попита тя с напълно разбираем потрес.

Отместих поглед.

— Беше самозащита. Нямах избор.

— Но полицията сигурно вече те търси. Все някоя от камерите те е хванала.

— Бях добре дегизиран, а и държах главата си ниско. Освен това носех ръкавици. Не мисля, че има за какво да се хванат.

— Истински професионалист — каза тя с шлифован сарказъм.

— Може би.

Тя въздъхна:

— Много ми дойде. Трябва да запаля една цигара.

— Заповядай — бръкнах в джоба си и извадих кутия „Бенсън & Хеджес“.

— Нали каза, че не пушиш?

— Вчера не пушех. Днес реших да живея опасно.

Тя успя да се насили за лека усмивка, което поразсея малко напрежението. Чувствах се виновен, че й причинявам всички тези неприятности, макар че ако се замисли човек, можеше да се каже, че и тя има някакъв дял в тях.

Пристъпих към нея, протегнах й цигарите и изчаках да си вземе.

— Обърнал си едната — каза тя: забеляза цигарата, която бях обърнал миналата вечер в кръчмата. — Но май не ти е донесла кой знае какъв късмет.

— Не мога да твърдя със сигурност — отвърнах и запалих и нейната, и моята цигара.

Тя ме погледна озадачено, докато вадех от джоба си двете визитки, които бях взел от колегата на блондина. Едната беше на някакъв ресторант в центъра, но интерес представляваше другата. Именно нея подадох на Ема.

Тя я разгледа и попита:

— Какво е това?

— Визитката на някой си Тео Морис от някаква компания, наречена „Тадеуш холдингс“.

— Това и аз го видях. Но какво общо има той с нашия случай?

Когато й казах откъде съм я взел, тя ме погледна така, сякаш съм някакъв обирач на гробове, което не беше чак толкова далеч от истината.

— А снимката? Това не е човекът, когото си…

Поклатих глава.

— Не е. Тази визитка беше зад една друга в портфейла, така че вероятно е останала там по погрешка. Убийците никога не носят идентификационни документи. На гърба има някакъв мобилен номер, написан на ръка. Ще трябва да го проверим.

Тя понечи да каже нещо, но аз продължих:

— Сега вече знам в какво положение си и горещо те съветвам да не пишеш повече статии за убийството на Малик, поне докато не стане безопасно. Но пак можеш да ми помагаш, без да се излагаш на опасност, като ми даваш информация. Николас Тиндъл не иска да ти навреди, сигурен съм. Иска само да го оставиш на мира. И ако престанеш да насочваш прожекторите към него и ме оставиш да свърша черната работа, ще си в безопасност. Полицията няма голям напредък по този случай и колкото повече време минава, толкова по-малко вероятно е въобще някога да го разреши. Докато аз мисля, че ще се справя, и то без да те излагам на опасност. Добър детектив съм, а това качество не се губи с годините. Освен това дойдох отдалеч, за да въздам правосъдие, така че имам и мотивация. И не се плаша лесно. Но ако ме предадеш, ще загубим може би единствената възможност да изправим тези истински злодеи пред съда.

Говорех възможно най-убедително и вярвах, че по същество казвам истината, макар че имаше вероятност и да съм попреувеличил някои неща.

Тя продължаваше да гледа визитката. После вдигна поглед към мен.

— Какво искаш да знаеш?

— Преди всичко — казах аз и посочих мистериозната визитка — искам да разбера кой по дяволите е Тео Морис и каква е тази компания „Тадеуш холдингс“.