Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (7)

6

Върнах се в „Биг ла Лагуна Дайв Лодж“ — мястото, което сега наричах свой дом — по тъмно. „Дайв Лодж“ беше малък хотел с шестнадесет боядисани в бяло стаи, разположени в буквата П около малък вътрешен двор с още по-малък басейн. В предната част на двора, с лице към плажа, се намираха откритият бар и ресторантът, а до тях беше водолазният ни клуб. Когато купихме хотела, направихме основен ремонт и дори го обзаведохме със скъпи ратанови мебели. Макар да знам, че съм пристрастен в преценката си, мястото наистина изглежда добре.

Моята стая беше в дъното на хотела, точно срещу апартамента на едно филипинско семейство, но тъй като не прекарвах много време в нея, гледката не ме притесняваше. Сега веднага се качих там, като пътьом поздравих няколко от гостите ни, взех си душ, преоблякох се и излязох да намеря Томбой.

Открих го в задната част на водолазния клуб, седнал на една маса с камара листи пред себе си. До него имаше преполовена бутилка бира и пакет цигари. Като ме видя, че влизам, той се усмихна в очакване.

— Как е, приятелю? Започнах да се притеснявам за теб. Всичко мина добре, нали?

Влязох в стаята и затворих вратата — знак, че можем да поговорим.

— Поръчката е изпълнена — казах.

— Хубаво. Сега можем да се върнем към работата в хотела. Отърва ли се от всичко?

Отговорих утвърдително и той ме попита дали съм го направил на мястото, което бяхме обсъдили.

Кимнах.

— Добра работа, Мик — каза той. Нарече ме с фалшивото ми име и не звучеше много по-различно от един тип, за когото работех в доброто старо време в Лондон. — С тези пари ще изкараме доста време. Няма да се налага да го правим отново.

Бях готов да поспоря относно първото лице множествено число, тъй като той не беше свършил кой знае какво, но се отказах. Нямах сили да споря.

— Кога ще получим остатъка? — попитах.

— Веднага щом види снимките. Направи снимки, нали?

Кимнах, а той посегна към цигарите. Наблюдаваше ме с изражение, наподобяващо съчувствие.

— Всичко свърши — каза той. — Тури му пепел.

Поклатих глава.

— Не е свършило, Томбой. Били Уорън не беше този, за когото се представяше. Всъщност беше Били Уест, престъпник, с когото навремето имах вземане-даване. Сигурно и ти си го познавал. Доколкото си спомням, познаваше всяка отрепка в Лондон.

Той смръщи лице, сякаш се опитваше да се съсредоточи.

— Името ми звучи познато — каза след кратка пауза, — но не се сещам за лицето. Сигурно се е появил след мен.

— Не е. Не го бях виждал поне десет години.

Той поклати глава.

— Не, не се сещам. Както ти казах, името ми звучи познато, но само толкова. Наистина не си го спомням.

Чудех се защо ме лъже. Томбой познаваше всички престъпници от нашия район и повечето от тях влязоха в затвора благодарение на неговите доноси, но ако бе познавал Били Лисицата, по някаква причина не искаше да си признае. Реших засега да не настоявам повече.

— Добре, няма значение. Оказа се, че Били Уест е бил и наемник. Наскоро се преквалифицирал. Поръчката, докарала го тук, е убийството на Азиф Малик.

— Двойното убийство в кафето?

— Точно така.

— Мамка му, какво съвпадение!

Той поклати глава, изглеждаше искрено изненадан. Реших, че не може да е знаел за участието на Лисицата в убийството на Малик, иначе не би ме допуснал до него. Томбой не познаваше Малик, но знаеше, че ми е бил партньор, човек, когото харесвам и уважавам.

— Съжалявам за това, Мик. А може би не. Поне ти е дало повод да го премахнеш с чиста съвест.

— Кой е Лес Поуп?

Томбой въздъхна и запали цигара.

— Страхувах се, че ще попиташ. Защо ти е да знаеш?

— Интересува ме — казах аз. — Оказва се, че този тип стои зад убийството на Малик.

— Адвокат е — отвърна той с явна неохота, но по изражението ми беше разбрал, че няма да ме заблуди с шикалкавене.

— Каква изненада. — Усмихнах се вяло. Поне Лисицата не ме беше излъгал за това. — Продължавай.

— Работи като защитник, познава разни долни типове, но винаги се пази чист, така че не е имал проблеми със закона. Освен това го бива да говори и е добре образован, което също е от полза.

— Ти как се запозна с него?

— По обичайния начин. Той ми беше защитник в съда няколко пъти, преди години, когато още не те познавах. После поддържахме връзка и от време на време му вършех по някоя услуга.

Точно както Лисицата, помислих си.

— Какви услуги?

— Незаконни. Осигурявах алибита на други негови клиенти, помагах им да се измъкнат, докато са под гаранция, такива неща. Нищо сериозно, но да го кажем така: той не е човек, с когото да си играеш. Познава хора, дето ще ти вгорчат живота само да им щракне с пръсти.

— Като онези, които плащат за нечие убийство?

— Примерно. Макар че, трябва да призная, малко се изненадах, когато ми се обади като гръм от ясно небе миналата година за нашия човек в Манила.

— Дотогава не беше ли те търсил за подобни услуги?

— Разбира се, че не.

Не бях сигурен дали да му вярвам. Колкото повече обмислях ситуацията, толкова по-странно ми се струваше, че Лес Поуп ще се обади на Томбой да организира две убийства в рамките на година, без да разполага с някаква информация за своя бивш клиент, информация, която да му дава увереността, че той ще се съгласи. Изглежда, не съм бил прав да мисля, че като мой информатор в Лондон Томбой е участвал само периферно в криминални дела. И сега не исках да повярвам, че е било нещо повече. Та аз харесвах този тип. В края на краищата именно той ми помогна, когато дойдох тук, а можеше да ме предаде на филипинските власти и да изкара добри пари от това. От тогава до сега, цели три години, с него живеехме врата до врата. Той ми беше приятел. Въпреки това не можех да разсея съмненията, които ме гризяха цял ден.

— За какво ти е да знаеш всичко това, Мик? — попита той и хвана бирата. — Какво значение има? Тук сме на хиляди километри от Поуп и Лондон, а знаеш какво казват. Не разлайвай кучетата.

— Защото — казах аз, като внимателно подбирах думите си, — той е виновен за смъртта на човек, когото харесвах и уважавах. Ако беше поръчал твоето убийство, щях да задавам същите въпроси.

— Говори по-тихо, моля те — изсъска той и дръпна от цигарата.

— Няма проблем, вратата е затворена. Можем да поговорим.

— Виж, разбирам защо задаваш всички тези въпроси, но стореното — сторено. Схващаш ли ми мисълта? Не можеш да промениш миналото. Съжалявам за Малик, наистина, но нищо не може да го върне, а човека, натиснал спусъка, вече го няма, така че защо просто не забравим за случилото се, а?

— Лесно ти е да го кажеш.

Той отпи от бирата, стовари бутилката на масата и се изправи в цял ръст, леко наведен към мен. Гласът му беше едва сдържан вик:

— По дяволите, какво си намислил, Мик? Да се върнеш в Лондон и да гръмнеш Поуп ли? А после да се качиш на самолета и да се върнеш тук, сякаш нищо не се е случило?

Разпери ръце с дланите нагоре, сякаш искаше да каже: „Какво повече да ти кажа?“

— Не става така — продължи. — В Лондон те издирват. Най-вероятно ще те закопчаят преди дори да си го намерил, да не говорим за убийство. А ако това се случи, никога вече няма да видиш затвора отвън. Не и при твоето досие. Ще изхвърлят ключа. Искаш ли да поемеш този риск само за да гръмнеш някакъв тип, който имал нещо общо със смъртта на бивш твой колега, когото не си виждал три години? Казвам ти, човече, ако е така, не си заслужава. Наистина.

Знаех, че е прав. И логиката му беше правилна. В крайна сметка наистина беше твърде опасно. Тук отново бях устроил живота си. Чувствах се щастлив и макар понякога да ми писваше да гледам пясъци и палми, пак беше за предпочитане пред някоя килия в студен английски затвор. Освен това знаех, че всеки ден се извършват престъпления, виновниците, за които никога няма да застанат пред съда. Вземете повечето политици например. Не можех да ги убия всичките. Защо да си съсипвам живота, за да накажа един-единствен човек, когато поне дузина други чакаха да заемат мястото му?

Защото Малик беше мой приятел.

Защото беше добър човек.

А аз не съм.

— Остави — въздъхнах аз. — Няма значение.

— Знам, че си ядосан. И напълно те разбирам. Какво съвпадение. Светът наистина е малък.

Изгаси цигарата и отново мина на делови въпроси:

— Взе ли ключа от стаята на Уорън? По-късно ще изпратя човек да почисти.

Извадих ключа от джоба си и му го подадох, разочарован, че той вече мисли за други неща. Тогава ме осени прозрението, че всъщност изобщо не познавам Томбой Дарк, дори след всичките тези години. Стана ми тъжно, защото едва сега разбрах колко повърхностни са отношенията ни.

— Хайде — каза той, след като взе ключа и допи бирата. — Да отидем да пийнем по едно.

Последвах го до бара, където не за пръв път алкохолът ме подканяше примамващо. Щях да се опитам да забравя, поне за малко, злочестата съдба на Били Уест Лисицата и онези двама души, които беше убил в добрата стара Англия.